“Османски шамар за враговете...”
Въпреки събитията около парка „Гези” в Истанбул, при които бяха убити няколко протестиращи, а удареният от газова граната 15-годишен Беркин Елван изпадна в кома и почина на 11 март 2014 г., въпреки антикорупционната операция от 17 декември 2013 г., засегнала четирима министри от кабинета, въпреки изтеклите в социалните мрежи аудио записи, уличаващи премиера и неговия син, въпреки забраната на Twitter и You Tube (отменена от Конституционния съд), Реджеп Тайип Ердоган спечели общинските избори на 30 март с почти 46% от гласовете.
Някои нарекоха изборите референдум; други, като британският „Файненшъл Таймс” и сп. „Икономист” оцениха резултатите като откриване на пътя за Ердоган към президентския дворец „Чанкая”; трети акцентираха на многобройните оспорвания на изборните резултати, включително и от управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР).
Едно е безспорно: тези избори може би предопределиха провеждането през август на извънредни парламентарни избори, едновременно с изборите за президент.
Основната опозиционна партия, Народно-републиканската партия (НРП), получи едва 29 % от гласовете; Партията на националистическото действие (ПНД) на Девлет Бахчели взе към 15 %; прокюрдската Партия за мир и демокрация (ПМД) спечели около 7,8 %, а останалите гласове се разпределиха между няколко маргинални партии, като Народно-демократичната партия (НДП).
Изненади и куриози в тези избори не липсваха. За първи път в община Оваджък бе избран кмет комунист – 44-годишният Фатих Мехмет Мачиноглу; бастионът на ислямистите град Медам (Централен Анадол) избра за пръв път кмет жена; в околия Коюлхисар на вилаета Сивас НРП не получи нито един глас; в Ялова НРП „спечели” с 6 гласа разлика след повторно преброяване на бюлетините, при положение, че първо бе обявен за победител с един глас кандидатът на ПСР
Не бяха изненада яростните оспорвания на неудобните изборни резултати и кървавите сблъсъци между привърженици на различните партии, включително в Анкара, Измир, Адана и др. Например в околия Топраккале (вилает Османие) група граждани ритнаха изборната урна и изгориха бюлетините. Другаде имаше престрелки с убити и ранени, нападения над депутати на управляващата партия и активисти на други партии т.н. „Изборите свършиха, кръвта продължава да тече!” – така в. „Миллиет” описа ситуацията след 30 март, изпъстрена с обвинения за изборни измами и манипулации, за чували с празни бюлетини и несъответствия в изборните протоколи, с искания за повторно преброяване на бюлетините и дори за анулиране на изборите. Нищо ново под слънцето.
Според едно тълкуване на изборните резултати от 30 март, ако сега имаше парламентарни избори в Турция, разпределението на местата в Меджлиса би било следното: ПСР-284 депутатски места; НРП – 137; ПНД -84; ПМД – 45. Тоест, взети заедно, депутатските места на опозиционните партии стават 266, с 18 по-малко от тези на ПСР. Ето защо редица коментатори смятат, че 30 март не е край, а начало; и че е възможно Ердоган да поиска предсрочни парламентарни избори, за да бетонира властта на ПСР. Тъй като няма право на четвърти премиерски мандат, той най-вероятно ще се кандидатира за президент, а премиерския пост ще сдаде след изборите на Абдуллах Гюл. Ердоган не се притеснява да копира руския опит, когато Путин и Медведев си размениха местата...
На какво се дължи изборният триумф на Ердоган?
Първо, на относителната икономическа стабилност и социалната политика на правителството на ПСР. Както пише Гюнери Джъваоглу (в. „Миллиет”): „За турския избирател приоритет е икономиката. Негативните вълни, започнали от май 2013 г., още не са обсебили обществото. А властта преди изборите отложи тяхното отражение за април и по-късно. Все още народът не се оплаква много-много от своето положение”.
И как да се оплаква, след като за 12 години ПСР установи една икономическа мрежа, която се разпростира като вените в човешкото тяло: заплата за жените над 65 години; заплащане на инвалидите и тези, които се грижат за тях; въглища за семействата с ниски доходи и други помощи като храна; помощи на семействата с момичета на училищна възраст за тяхното по-високо образование; обществени жилища; заличаване на някои дългове на младоженците; намиране от държавата на работа и възможности за повишение на приближените до властта; малки и големи възможности за договаряне и дребно предприемачество и други. „По такъв начин – продължава Джъваоглу, - докато властта е на трапеца, под нея е разпъната една предпазна мрежа”. Въпреки това той констатира, че в сравнение с последните парламентарни избори ПСР малко е отстъпила. И той, и Аслъ Айдънташбаш смятат, че „успешният резултат” на местните избори е на Ердоган, а не на ПСР. Ердоган се сражавал сам и ако бе се провалил, на него щяха да връчат “фактурата за поражението”.
Въпреки или благодарение на Ердогановия инат, отдавна съществуващата поляризация на турското общество „консерватори – лаици” е еволюирала до положението „ПСР - противници на ПСР”. Масата граждани, формиращи социалната опора на ПСР, смятат за „рисковано” да сменят лагера и да се наредят до противниците на ПСР, защото не желаят да останат извън хранителната система - от аортата към обикновените капиляри. Може би те разглеждат себе си като „потиснатите други” в цялата републиканска история и се боят, че ако кракът на ПСР се хлъзне от властта, ще се отърколят в онези мрачни години. Преживяват травма при тази мисъл и се вкаменяват около ПСР. “Правата на човека, свободата и качествата на европейската демокрация не са тяхно приоритетно предпочитание – казва Джъваоглу. - Слабите коалиционни управления от 70-те години до 2002 г., споменавани и като „въшлив юрган”, толкова са омръзнали, че все още се помнят като „изгубените години”.
На второ място, турците оценяват, че Ердоган не се стеснява да отхвърля западните опити за намеса във вътрешните работи на страната било под формата на критики за неговия авторитарен стил, било стимулирайки неговите противници или предявявайки все нови и нови условия за турското членство в ЕС. Колко премиери в света биха заявили на западните посланици: „Не сме длъжни да ви търпим на наша територия!”
На трето място, процесът на „разрешаване” (на кюрдския въпрос) с мирни средства и преговори доведе до успокояване на обстановката в Югоизтока и немалко кюрди предпочетоха да гласуват за кандидатите на ПСР. Дори община Рейханлъ, разтърсена преди време от терористични атентати, избра ПСР.
На четвърто място, Ердоган извлече максимума от своята „неоосманска визия”, гъделичкайки националистическите чувства на избирателите. След изборите, в своята „балконна реч”, той представи победата си като „османски шамар за предателите, враговете и заговорниците” от паралелната структура, начело с Фетхуллах Гюлен, които с комплот се мъчели да го свалят от власт. С писукащ глас Ердоган се закани: „Ще влезем в бърлогите им”, „Ще си платят”, „Ще дадат сметка” и т.н. И в Турция, и на Запад думите му бяха изтълкувани като заплаха към опозицията със силова и съдебна разправа.
Според някои турски журналисти победата на Ердоган е загуба за религиозния водач Фетхуллах Гюлен, който пребивава в Пенсилвания. Предстои серия от наказателни мерки срещу Гюлен. Вече започна уволнение или преместване на държавни служители, близки до религиозната общност.
В емисията си на турски език радио „Дойче Веле” предаде реакциите на двете партии в коалиционното правителство на Ангела Меркел: Християн-социалният съюз (ХСС) и Социалдемократическата партия (СДП). Според публикация на в. „Миллиет” (1 април), генералният секретар на ХСС Андреас Шьойер казал: „Все по-ясно става, че Турция на Ердоган не принадлежи на Европа. Страна, чието правителство заплашва опозицията и погазва демократичните ценности, не може да принадлежи на Европа”. Според него не може и дума да става за нещо повече от привилегировано партньорство на Турция с ЕС.
На свой ред представители на СДП заявили, че са обезпокоени заради заплахите на Ердоган. Зам.-председателят на ПГ на СДП Ролф Мютценич смята, че тези изявления на Ердоган не подхождат на модерна Турция. „Незачитането на човешките права и на свободата на изразяване е важно при оформянето на дневния ред на преговорите за членство с ЕС” – добавил той.
След подобни настроения в страната локомотив на ЕС, май усилията на Анкара да отговори на критериите на Евросъюза ще се окажат напразни. При един премиер като Абдуллах Гюл преговорите може и да напреднат, но не и докато премиерът се казва Реджеп Ердоган. Той просто зачеркна европейските перспективи на Турция, ако изобщо такива е имало някога.
Ердоган спечели изборите, всички други загубиха. Включително и собствената му партия.
А сега накъде?
Турците ще се примирят с опропастеното (не само от Ердоган) европейско членство на страната. Истинската заплаха обаче идва отвътре, от очерталата се поляризация, от изострянето на политическите противоречия, от забавеното, но не отменено отражение на негативните вълни на световната криза. Както пише Джъваоглу: “С тази поляризация, с това наостряне, с тези записи и касети отиваме към трудни дни ...нека вървим по пътя на демокрацията”.
Това напомня написаното от Азис Несин в книгата му „Пътепис”, въпреки продължаващото през 1984 г. извънредно положение: „Господине, това е демокрация мейд ин Тюрки. Местна стока, душата й може да излезе, но гласът й не!”.
