Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2014 Брой 19 (2014) ГОРЧИВАТА ФАКТОЛОГИЯ НА ПРЕХОДА

ГОРЧИВАТА ФАКТОЛОГИЯ НА ПРЕХОДА

Е-поща Печат PDF

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 18

Каква е истината с разшумяваната гигантомания?

Към 1.1.1988 г. 60 % от промишлените предприятия са били с основни фондове под 5 милиона лева (цени - 1982 г.), т.е. от разред „малки мощности“. Под 5 % са тези с фондове над 50 милиона лева, т.е. крупни заводи. Същото е съотношението по показателите “обем на промишлената продукция“ и „брой на промишления персонал“.

Такава е структурата на съвременните  индустриално развити страни. Тя опровергава шума за „гигантомания“ у нас.

Най-гръмко той се вдигна за Радомирския комбинат за тежко машиностроене, като бе  съчинена стойността му 1,3 милиарда лева. Един поглед върху генералната му сметка ще покаже истината – цената на комбината е 550 милиона лева! За да се достигне да раздутата цифра, в нея бяха включени 2 хиляди жилищни апартамента в Радомир и Перник, 150 километра пътища, в т.ч. и главния път София–Радомир, няколко селищни инфраструктури – водоснабдявания, канализации и градоустройства, само за да се създаде впечатление за гигантомания.

През същите 45 следвоенни години Унгария създаде най-голямата в света мощност за производство на автобуси „Икарус“, Чехословакия разви в Пилзен тежко машиностроене с малко европейски аналози, Полша изгради комбинат за тежка строителна техника: багери, кранове, товарачи и единствена качи монтажа им на конвейери. Румъния пусна в действие огромен отрасъл „Тежко машиностроене“ със заводи за промишлени и енергийни котли, парни и водни турбини, електро- и дизелови локомотиви, сондажно, нефтено и газово оборудване.

Холандия, с територия 1/3 от нашата и с 3 пъти по-малко население, има седем групировки в първата стотица в света, сред които „Юнилевър“, „Шел“, КЛМ и „Филипс“.

Швеция, почти с нашите териториални и човешки параметри, разви З пъти по-мощна енергетика, 2,5 пъти по-голяма металургия, 2 пъти по-крупна тежка химия, 5 пъти по-силна фармация. В тези държави никому и през ум не му минава да обвинява страната си в гигантомания. За тях това е национален напредък, а не престъпление.

Обвинението

за големия валутен дълг

се роди още през декември 1989 г. Възмутителни са следните факти:

- то се отправи от човек, който управляваше валутните баланси, когато се формираше дългът, и ако има виновен, това  е той, Андрей Луканов, след 1989 г. министър-председател на България;

- дългът се определи не с професионален анализ, а върху една-единствена, и то фалшива цифра - дълг 10,5 милиарда долара. Обществото бе заблудено, че всичко около нея е скрито и истината никога няма да се узнае. Това е версия за наивници. Външните кредитори имат точна документация за вземанията си, защото без нея ще престанем да им бъдем длъжници. И националната банка съхранява същата документация, защото без нея кредиторите могат да завишат дълга ни произволно.

Следователно председателите на БНБ и на правителствата от 1989 г. насам разполагат с документи за всичко: за задълженията ни по размери, по години, по клаузи на договорите, за целите на кредитите, за организациите, които са ги ползвали, за органите и личностите, които са ги разрешавали и подписвали.

Точни данни за дълга ни имат и международните финансови институции. Още през октомври 1990 г. Световната банка публикува изследване по българската икономическа криза, за което нашите „свободни“ медии мълчат вече десетилетия.

Общата картина по валутния ни дълг към 1.1.1990 г. е следната:

• брутен валутен дълг: 9,21 милиарда щ. д.;

• наличен валутен резерв: 1,38 милиарда щ. д.;

• вземания от външни длъжници: 2,4 милиарда щ. д.;

• недвижима собственост в чужбина: 1,5 милиарда щ. д.

Следователно нетният ни валутен дълг е бил под 4 милиарда щ. д. С такъв дълг България към 1990 г. е била един от незначителните длъжници в Европа. Отличниците“ от бившите соцстрани Унгария и Полша, преди да им се прости с един замах голямата част от дълга, са имали 3-4 пъти по-големи задължения.

Десет години по-рано, към 1979 г. България е имала валутен дълг над 5 милиарда щ. д. Само със собствени сили и с ефективно действаща система за управление на валутните разходи и приходи, без външни експерти и бордове, към 1984 г. той е бил сведен до 1,8 милиарда щ. д., равняващ се на 6-месечния ни валутен експорт. През 1990 г. имахме по-благоприятни условия: двойно по-голяма и по-съвременна база, наличие на валутен резерв, експортабилна продукция, добри пазари. Затова през 1989 г. по дълга са изплатени 3 милиарда щ. д., а  износът ни само в развитите западни страни стигна 1 милиард щ. д.

За съжаление действията на „компетентните“ ни органи от 1990 г. насетне бяха неадекватни:

• не се въведе строг режим за вноса, той изпреварваше износа;

• либерализира се безконтролно покупко-продажбата на валута;

• мистериозно изчезна валутният резерв;

• валутните ни вземания нито се прибраха, нито се продадоха на чужди банки, които предлагаха такава операция;

• имотите ни в чужбина не се оползотвориха, много от тях и до днес не се обявява кой ги присвои;

• с мораториум, решен за една нощ, Андрей Луканов спря обслужването на валутния ни дълг, т.е. обяви държавен фалит. Това затръшна пред лицето ни вратите на финансовия свят. Унгария и Полша с много по-големи валутни дългове не пристъпиха към такава мярка;

- пак по решение на Андрей Луканов, тайно, на 7 февруари 1991 г., бе вдигнат лихвеният процент с обратна сила - от 9 % на 45 %. Така кредитите на цялата ни индустрия изведнъж станаха „лоши“, станаха невъзвращаеми задължения, производителите изкуствено бяха направени непоправими длъжници, с една дума, бе даден старт на галопиращата икономическа разруха. През 1997 г. лихвеният процент отново бе върнат на 5-6 %. Това показва, че внезапният му ръст през 1991 г. не е бил икономическа необходимост, а авантюра на политици, послушни изпълнители на външни указания, предателство на националните ни интереси;

• през 1991–1993 г. набързо бяха отменени международни договори, жизнено важни за икономиката ни. Така стана с дългосрочната спогодба с Русия за дърводобив в Коми. Благодарение на нея десетилетия получавахме годишно по 1 милион кубически метра дървен материал и опазвахме българската гора. С внезапното й прекратяване бяха изоставени построените от нас в Коми два града със съвременна инфраструктура: жилища, магазини, училища, детски градини, болници, добивна, транспортна и строителна техника. Това стана за месеци, без обезщетения, без компенсации, без грижа за десетки хилядите работници и семействата им, оставени без работа. Същото се извърши и в обекти на руската газова промишленост. Докато други страни търсеха пътища да се доберат до такова партньорство, ние го имахме и го изоставихме;

• спрян бе  инвестиционният процес на няколко хиляди промишлени обекти в завършващата им фаза. Вместо да започнат работа и да изплащат направените капиталовложения, те се замразиха и останаха с открити дългове. АЕЦ „Белене“ строително и по доставки на техниката бе готов 50 %, десетки хиляди тонове метали и съоръжения за инсталациите се намираха в складовете му. Комбинатът за тежко машиностроене в Радомир бе пред пуск, някои от заводите му вече работеха. Позорен бе случаят със завод „Камет“, Перник. Линията „Даниели“, която трябваше да му осигури собствен метал за произвежданите разнообразни стоманени профили, бе вече у нас. Държаха я цяло десетилетие в сандъци немонтирана, даже не я продадоха на чужди фирми, които я искаха.

Тази серия от безотговорни и неграмотни действия разкъса икономическия цикъл в решителната му фаза. Поради това валутният ни дълг, вместо да бъде изплатен за 4-5 години, нарасна двукратно.

Отговорността за това стовариха върху специалистите, създавали 30-40 години националното богатство. Много от тях вече бяха пенсионери, другите ги отправиха набързо в пенсия. Средното поколение стопански дейци, израствало с труд по професионалната индустриална стълба, добило опит в решаването на новите технологически, икономически и управленски проблеми, бе дамгосано като „номенклатура“ и изхвърлено в златните си за работа години. Някои от тях се принудиха да се заемат с „гаражна“ търговия, а най-добрите мозъци напуснаха България.

Така, в „прехода“, с икономика и индустрия започнаха да се занимават, или по-точно – да се забавляват, личности без необходимата подготовка, обременени патологично с незадоволени амбиции: политолози, философи, историци, литератори, преводачи и послушни в миналото чиновници. Към тях сръчно се присъединиха деца от „червената аристокрация и дипломация“, познаващи „тази страна“ от стоенето си в чужбина. Като добавка, изневиделица се появиха групи борци и други спортисти. Една такава личност, доплувала през 1992 г. до министерско кресло, на опита да му се предложат полезни идеи, реагира: „Не сте разбрали задачата ми. Аз съм тук не да укрепвам, а да ликвидирам индустрията“.

Тази престъпна задача се изпълни с приватизацията

извършена през първите години след промяната.

Поръките в проекта „Ран и Ът“ от 1990 година бяха: Докато успешните приватизационни програми в други страни включваха не повече от две дузини пълни приватизации за един период от няколко години, България трябва да приватизира хиляди предприятия за кратък период от време, ако иска да промени към по-добро икономическия упадък, в който сега се намира“. /.../ България трябва бързо да приеме всеобхватна програма за приватизиране на своите 2200 държавни предприятия, на земеделските стопанства и на хилядите малки обекти в сферата на търговията и на услугите /.../ Предизвикателството на приватизацията, пред която е изправена България, е героично по своите размери и ако тази приватизация бъде осъществена, ще представлява без съмнение най-амбициозното начинание, което някоя страна е правила“.

Управниците ни осъществиха това „най-амбициозно начинание“ и като единствена „героична“ страна в света, която го е  направила, станахме най-бедната държава в Европа. Заради личните си интереси те нарушиха основни изисквания:

• Приватизция, даже на отделен обект, се прави с ясни цели. У нас никоя политическа сила, или държавник нямаше такива. Един министър, дали като откровен цинизъм, или като дебелашки хумор, изрече думите: аз мога да продам всичко за един месец, стига никой да не ме пита за колко и на кого!

• Пълният отказ от държавна индустриална собственост е неолиберална теория, неосъществена до днес от нито една страна. Опитните държави продават онази собственост, от която губят, или ще спечелят от продажбата й повече отколкото при стопанисването.

• Даже полуграмотният джамбазин знае, че за да продаде изгодно стоката си, трябва да я представи добре. Нашите политици обляха индустрията ни с чернилка, и след това тръгнаха да я разпродават.

От приватизацията на обекти с реална стойност над 60 милиарда долара се получиха под 3 милиарда долара постъпления. Това е гигантски грабеж,  неграмотност или престъпление!

Приватизацията бе необходима

и можеше да започне още от 1990 г. с незабавен ефект, но това не се допусна:

- Близо 40 хиляди бяха държавните и общински магазини, ателиета за услуги, заведения за хранене, хотели, предприятия на местната промишленост. Отдаването на около 5 % от тях под аренда през 1987-1989 г. показа, че частното им обслужване е по-ефективно. Тези обекти не се обявиха за приватизация веднага след 1990 г., а бяха оставени да фалират. Частниците, готови да ги закупят, преустройваха гаражите си, за да изграждат свои обекти.

- Над 200 хиляди частни сгради бяха построени върху държавни и общински терени, дадени под суперфиция. Приватизацията на тези земи от собствениците на сградите можеше да стане още през 1990 г., но  това не се направи.

- Част от тези сгради имаха държавни партерни помещения, давани под наем за магазини и ателиета. Собствениците на сградите искаха да ги изкупят, но не им се дадоха.

- Повече от 100 хиляди държавни и общински жилища се даваха под наем. Наемателите десетилетия настояваха да ги купят. Това можеше да бъде първата приватизация още през 1990 г., но и тя не се позволи.

- 1990 г. завари в строеж над 14 хиляди обекта. Те можеха да се приватизират до 1992 г. на изгодни за купувачите условия – само на цената на терена, каквато е практиката на Запад. Това не се допусна, някои от тях още стърчат като руини.

Изгодата от тези приватизации би била двустранна: населението можеше да оползотвори спестяванията си, които надхвърляха 22 милиарда лева, държавата – да получи средства за икономически действия след промяната. Това не стана, спестяванията на хората се стопиха, държавата остана бедна.

Фатални пропуски се направиха и в селското стопанство.

През 80-те години 12,8 % от обработваемата земя, без дворовете, бе дадена за „за лично ползване“. Това частно земеделие произвеждаше 37 % от доматите, 41 % от пипера, 45 % от лука, 42 % от царевицата, 45 % от плодовете, 64 % от картофите, 70 % от чесъна. То пое цялото производство на корнишоните, на суровата коприна, на пчелния мед, на гъшия дроб и на заешкото месо.

Пак тогава земите в районите на Странджа, Сакар, Родопите, Рила, Пирин, Кюстендил, Трън, Средна гора и Стара планина – общо 25 % от обработваемата площ на България, се обработваха като аренда. Това запази, даже увеличи производството на тютюна, на култивираните билки, на плодове и  животновъдството.

С тези форми частното земеделие обхвана към 1989 г. 35 % от обработваемите площи. Промяната след 1990 г. можеше да се извърши „в движение“, като постигнатото се развие с връщането на земите, които у нас никога не са били национализирани. Вместо това селското ни стопанство бе взривено с „ликвидационните съвети“ и „връщането на земята в реални граници“. България, известна с големия износ на зеленчуци и плодове, с градинарите, които учеха на занаята си Унгария, Чехия, Украйна и Русия, днес внася всичко – от ябълките и крушите, до доматите, краставиците и чесъна.

Защо пенсионерите отново са взети на прицел?

През началните години на промяната старото поколение бе обвинено за всичко направено и ненаправено след 1950 г.

Създаването на богаташи, политическите игри и обещанията за нови светли бъднини временно отклониха вниманието от него. Този процес вече привършва. Изпразниха се складовете с илюзии за „равен старт“, за голяма „средна класа“ и за „балканска Швейцария“. Бедността и разрухата на икономиката, които над 20 години лъхаха в тила на милиони хора, вече са реалност.

Отново се появи потребност от „виновници“. Пенсионерите пак  станаха нужни, този път със своята ненужност. Те не само са излишни, но са и опасна памет от миналото. А ако поискат „реституция“, или компенсация за създаденото от тях с огромен труд и лишения?

Затова в последните години изчезнаха данните в статистическия справочник за броя на пенсионерите. Скоро в  пресата се промъкна вест: през 2013 г. пенсионерите са 2 195 904 души, с 21 738 по-малко в сравнение с 2012 г. и със 130 000 спрямо 1988 г. Още по-интересна е вестта, че само от едногодишния спад на броя им са спестени 167,2 милиона лева, т.е. се е появило ново перо за икономии в бюджета – от намаляване на  пенсионерите.

„Пазарната икономика“ у нас вече има ясен облик: дива, обраснала с мафии и банди, наситена с грабежи и убийства, съпътствана с наркомания и проституция, възродила забравени болести и неграмотност, разслоила обществото на малцина богати и на милиони мизерстващи, оформила България като колониална страна. В тази конфигурация пенсионерите наистина вече са излишен лукс.