• Защо загубихме изборите?
Загубата на европейските избори през 2014 г. се оказа доста тежка за БСП. Защото именно това лошо представяне отвори широко портата за старите демони от миналото, които връхлетяха отново като медийни птеродактили във всекидневните на електората и показаха, че не са забравили абсолютно нищо от страховитото минало. Видяхме как Бойко Борисов отново се развихря в ролята на вечерен комедиант от късните новини. Видяхме тържествуващото лице на Цветан Цветанов. Видяхме доволно подхилващите се гербаджии, които извадиха от торбата с клишетата старото си въоръжение, предвкусвайки сластно завръщането си на власт и продължаването на диктатурата на тарикатските номера, нагласените статистики и безогледния грабеж.
Това е цената на загубата днес. Загуба, която на всяка цена трябваше да бъде избегната и ето защо, когато стана ясно, че мисията няма да успее, горчивината на поражението беше изгаряща.
Точно това е причината в такава ситуация в БСП да не настава поредната порция виновна тишина, защото в предишни години този подход изобщо не помогна, а дори навреди и виждаме, че днес берем горчивите плодове на мълчанието. Всеки трябва да направи своя анализ и да го сподели публично, защото утопично вярвам, че събрани на едно място, безбройните мнения могат да родят някакво прилично решение за бъдещето, особено ако за тях има чуваемост. Нека само да споделя, че аз бях участник в листата на този вот и заради това няма как да избягам от пристрастността на оценките. Обаче ще се опитам да анализирам загубата не по конфронтационен начин, а като опит за пътна карта към намиране на решение. Няма да заставам в позата, че съм владетел на абсолютната истина. Оценките ми са емоционални и не смятам това за порок.
В нощта на изборите всички се питаха - защо? защо? защо? Защо се стигна до тази непрогнозирана загуба, до това непредвидено поражение и до тази огромна разлика между БСП и ГЕРБ?
Иронията е, че този въпрос няма как да получи един отговор. Върху левицата се стовари комбинация от фактори, които доведоха до там, че солидна част от левите симпатизанти просто си останаха вкъщи и предпочетоха да не гласуват. Четох, че част от социолозите наричат това “колапс”. Не мисля, че са прави. Това си беше шамар, дори придружен от ритник, но колапс не е.
Първият отговор за загубата е в това, че БСП не получи никакви позитиви от управлението в момента. През 2013 г. левицата отстрани Борисов от власт, но кабинетът, който създаде, придоби изключително висока цена. Формулата “програмно правителство” не сработи в очите на хората, защото истината е, че когато имаш държава в криза, програмните правителства рядко вършат работа. Поне в България е така. Хората искат да видят някой да поема политическата отговорност и да върне усещането за съществуване на държава. Кабинетът “Орешарски” извърши изключително сериозна работа и то под натиск, но истината е, че това беше работа на парче. Така е, не се създаде някаква стратегическа цел, нещо, което да бъде като план за бъдещето. Заговори се за план за реиндустриализация, но думите имат това качество да не могат да донесат истинска индустрия, когато останат на хартия.
Трябва да отбележим и друго - кабинетът работеше много по-добре и много по-ефективно, когато беше под натиск. Когато уличните протести позаглъхнаха като фолк-песен, изведнъж се създаде усещането, че управлението има зелена светлина за пълен мандат, което очевидно не беше така. При толкова крехко парламентарно мнозинство очевидно всяка година на власт трябваше да се плаща с резултати срещу доверие, а не с плуване в безвремието срещу нищо.
Факторът “Русия” също изигра лоша шега на предизборната ситуация. Истината е, че първите срещи с хората преминаваха изцяло в обясняване на това кой, как, кога и какво точно е казал срещу Русия или по неин адрес. Не твърдя, че темата е била свръхфактор на вота, но много леви избиратели се настроиха подозрително срещу БСП и отказаха да приемат истината, че партията има “балансирана” позиция. В тази връзка вероятно трябва да признаем, че думата “балансирана” стана поредната отстреляна дума в българския език. Хората просто не приемат, че това прилагателно означава каквото й да е. Има световни ситуации, в които трябва да се приемат резки позиции, без оглед на баланси и всякакви други странични мисли. С очите си видях как с недоверие хората посрещат “балансираната” позиция и как всички в един момент приеха по съвсем друг начин позицията на Сергей Станишев за зверството в Одеса, в която той каза, че властта в Киев трябва да сложи намордник на “Десен сектор”. Само че от едната до другата позиция бе изтекло твърде много време.
И най-накрая - БСП подцени левия заряд на хората, които гласуват за нея. Компромисът върши работа до едно време. Наистина има време за разум в политиката, но БСП всъщност така и не се престраши да направи това, което каза Стефан Данаилов в прослувития клип за изборите - да управлява със сърцето, което бие отляво. Левицата не може да си позволи да бъде отдалечена от своите основни идеи за социална справедливост и различна България. Вероятно заради това реалната заплаха за връщането на ГЕРБ на власт не бе разчетена от избирателите, те просто не видяха достатъчно разлика. И това е голямо обвинение. Тъжно е да бъде признато, но без него никакъв анализ няма да е достатъчно коректен.
Разбира се, в разгара на изборната нощ веднага се появи и въпросът за това кой и как носи отговорност за загубата. Хубав въпрос, който винаги е актуален, но точно днес не трябва да се бърза с отговора. Това не е някакво шикалкавене или пък опит за отлагане на проблема. В ситуацията на такава загуба всички прибързани действия или пък панически подвиквания няма да са решение на проблема, а просто камък по главата на този, който се опитва да се спаси от давене. Ясно е, че промени трябва да има, както и смяна на ръководни кадри, проблемът идва от там, че в БСП много често тази тема се поставя по толкова конфронтационен начин, че веднага ражда разделение, вместо желание за намиране на общо решение. Казвам това като изстрадана истина, а не като опит за димна завеса.
АБВ също беше проблем в предизборната кампания, но не той определи крайния резултат. Може би накара голяма част от хората просто да откажат да правят избор и точно в това е вината на отцепниците. Те взеха своите измъчени гласове, които не им стигат за нищо, но създадоха усещането за разделение в левицата, за някакъв семеен скандал, в който е по-добре да не се взима страна.
Голяма грешка ще е обаче да четем резултатите от тези избори като пътеводител и за парламентарен вот. Дори и да оставим настрана ниската активност, която със сигурност ще се повиши при гласуване за национални депутати, мотивацията на гласоподавателите там е съвсем друга. Заради това ситуацията е тежка, брутална, но не е чак толкова безнадеждна. Просто в първите дни след поражението всичко винаги изглежда в тъмни краски.
Разбира се, загубата отвори отново фронта от омраза срещу БСП. Тези хора, “умните и красивите”, така и не си научиха урока, обаче - това изобщо не е начин да се бориш срещу партия с традиции, история и смисъл. Точно заради това най-накрая трябва да отбележим, че България определено има проблем със здравната реформа, след като изборите показаха, че има някакви 6,4 % от хората, които определено се нуждаят от колосална доза антидепресанти и транквиланти. Разбира се, че говорим за Реформаторския блок. Вместо да се опитат да анализират мижавото си резултатче, подадено основно от елитарната градска секта на постмахмурлиите-костовисти, те тръгнаха да злобеят и да хвърлят киселинни слюнки, че БСП, видите ли, изчезвала. Представители на този изчезващ градски вид също така се опитаха за пореден път да дадат отдушник на интелектуалното си мракобесие, че един кандидат, младият Момчил Неков, под номер 15, е получил най-много преференции. В света на абсолютната дясна омраза, тези 6,4 процента обикновено изхождат от факта, че те са едва ли не представител на някаква небесна истина, а всички останали са политическа тор, която трябва да се тъпче. Вместо да се опитват да оригиналничат, можеха да се опитат да си зададат въпроса защо стигнаха дотам, че 6 % за тях да е голям резултат, и дали не е признак на някаква интелектуална агония фактът, че голяма част от меките им последователи по омраза предпочетоха ГЕРБ, запленени от идеята за мускула, който ще наказва. Дясното в България е конструирано не на принципа на общността, а на принципа на глутницата, която се опитва да разкъса всеки, който се различава. Заради това смело можем да заявим, че десницата в България, в нейните реформаторски вид, винаги ще бъде само на една изборна глътка от пълното удавяне, защото тази омраза е диагноза за този, който я произвежда.