По-долните ми бележки са по-скоро провокация за размисъл и покана за разговор, те са впечатления и интуитивно усещане най-много с претенциите на хипотеза. Нищо повече.
Евроизбори-2014 и резултатите от тях са вече факт, на печелившите – честито, на загубилите – съжаление и утеха. Глас народен – глас Божи! Всекиму своето.
По презумпция, на ниво формален анализ, следваше изборите за евродепутати да бъдат мислени от българските избиратели като надционални, на практика паневропейски, защото бяха за институция, базирана далеч от София, и имаща по определение задачата да решава съдбините на континенталния политически и икономически съюз поне през следващите седем години (ако успее, разбира се, да оцелее в сегашното си издание на Лисабонския договор). Нещо повече, за пръв път този вот направи опит да определи почти пряко и новия председател на Европейската комисия. Кандидатите за шеф на изпълнителната власт в ЕС се включиха персонално в кампанията, гастролирайки по страните-членки.
Следователно българският избирател трябваше да мисли с геополитически категории, за да направи същевременно правилния си национален избор, да защити собствения си местен интерес.
Получи ли се?
Още в хода на предизборната кампания не малко наблюдатели регистрираха факта, че доминиращата част от партиите, коалициите и независимите кандидати за евродепутати изпращаха обещания и внушения като за национални избори (за Народно събрание), включително и за предизвикване на предсрочни такива (например от ГЕРБ и ББЦ, първите даже внесоха вот на недоверие към кабинета за „провала“ в енергетиката). Пък и къде ли ще се скриеш от местните проблеми, когато се срещаш очи в очи с избирателите? Как да разчетем другояче обещанията като възстановяването на наименованието „Народна република“, връщане на наборната служба, безплатно здравеопазване за рискови категории граждани, и пр. Това в Брюксел, цитаделата на отчуждения национален суверенитет, би звучало най-малкото нелепо.
Т. е., уж избирателят трябваше да мисли глобално, докато повечето от кандидатите за европейски кариери и заплати разсъждаваха регионално, направо на махленско-битово ниво. Най-много да отворят дума за еврофондовете, сакрализирани от герберасти, реформаторо-протестъри и обикновени дизайнери като единствен гарант за растеж в страната ни за години напред. И източник на кражби. Затова пък същите саботираха и демонизираха по всякакъв начин инфраструктурни с наистина едновременно национално и паневропейско значение проекти (като АЕЦ „Белене“ или газопровода „Южен поток“).
Парадоксално, нали?
На избирателя му се вмени да мисли стратегически вместо назначенците от партийните листи. Той трябваше да се представи в разсъжденията си поне класа над тези, които ще го представляват и защитават в Европарламента. И правилно, в края на краищата нали той плаща всички сметки. Превратна властова и интелектуална йерархия.
Справи ли се с геополитическите категории в избора си българският гласоподавател?
О, да! Отново по един парадоксален за политическата ни класа начин. Докато последната през цялото време се „снишаваше“ относно ставащото на изток от нас, в по-конкретните му измерения – гражданската война, предизвикана от марионетната хунта в Украйна, възраждането на Русия, възсъединяването й с Крим, руско-китайските енергийни контракти, а от миналата седмица и създаването на Евразийския икономически съюз, то на дълбоко подсъзнателно ниво българските граждани усетиха глобалните тектонични размествания в геополитическото противостоене.
Всъщност, и т. нар. политически елит знае за какво иде реч. Но си мълчи. Или предпочита по този въпрос обществения и политически разговор в България отново, съвсем по изпитана вече схема, да бъде профаниран и принизен до нивото на противопоставянето по линията „русофили“ – „русофоби“. Така се случи и този път. Както на всички избори през последните 25 години.
Интересът на евроатлантическата етика изисква традиционното българско русофилство да бъде деградирано до няколко определения – комунисти, кагебисти, рубладжии, „пета колона“ на Кремъл, и още няколко „мантри“.
Списъкът от категории не е дълъг, затова и не изисква интелектуално усилие за осмисляне. Важното е да звучи като присъда. А присъдите ги раздават победителите, в случая тези от “студената война”, които са ни и „освободители“. На практика обаче в този „сблъсък на цивилизациите“ (съвсем по Хънтингтън) се целеполага нещо съвсем друго – разбиване на културно-цивилизационния код на „освободените“, препрограмирането на „чипа“ им чрез скъсване с или поне пренаписване на миналото, избелването на историческата памет до tabula rasa. В българския случай – отмиване на всякакъв спомен за вековното историческо, политическо, културно и религиозно (православно) взаимодействие с Русия. Този сценарий обаче бе „хакнат“ през последните месеци на изток от България по едни гросмайсторски начин за ужас на досегашните глобални играчи.
Дали като следствие само от тези събития, но по време на последните избори обаче като че ли българското русофилство отказа отредената досегашна му роля, отказа да бъде „компаньонка на повикване“, обяви „суверенитет“ и
иронизира
по един безпрецедентен начин очакванията на някои играчи за собствените им резултати на евроизборите.
Две са партиите, които основно се опитаха да капитализират традиционните симпатии на мнозинството от българите към Русия.
Първата е „Атака“, чиято предизборна кампания изцяло заложи на „руската карта“. И на късата памет. До себеотричане даже. В сгъстени срокове само от няколко години Сидеров извървя пътя от времето, когато заедно с Цветан Цветанов и Яне Янев призоваваше по митинги „Putin, go home!“, при посещението на руския президент у нас по повод енергийните контракти (АЕЦ „Белене“, „Южен поток“ и „Бургас-Александруполис“), до официалното представяне на кандидатите си за Брюксел не някъде другаде..., а в Москва. Късата памет на избирателите се оказа малко по-дълга. Пък и трескавите, и неуравновесени, и нелогични, и политически непоследователни негови превъплъщения не учудват комай никого вече.
Втората, и основно губеща от „акта на независимост“ на българското русофилство, безспорно е БСП, която иначе постоянно е атакувана от политическите си опоненти за проруската позиция на обикновените й членове и симпатизанти, до степен такава, че ръководството й да повярва в своята вина по този въпрос и да гледа час по-скоро „да се поправи“.
Централата на „Позитано“, по сполучливия израз на Иван Хаджийски, възприе една „еснафска диалектика за единство и борба на противоположностите“, едновременно да бъде в максимално проевроатлантическа услуга на Брюксел и Вашингтон, но по възможност да съхрани за предизборни цели традиционния си русофилско настроен електорат. Еманация на тази й политика е неразбираемото, меко казано, по събитията в Украйна поведение на излъчения от нейната номенклатура външен министър Кристиян Вигенин.
Но този път русофилският „инерционен момент“ не сработи. Той не преля гласове към други партии, но не ги даде и на левицата.
Което си е вече тема за размисъл.