Разбира се, става дума не за избори изобщо – тези жалки спектакли отдавна са омръзнали на повечето разумни хора и у нас, и по света, – а за изборния сезон в Русия и Америка.
Както е известно, Русия и Америка са особени държави не само защото от тях все още зависи съдбата на Земята, но и защото мисълта за изборите (а там обикновено има или предстоящи, или отминали избори) определя до голяма степен действията на носителите на държавната власт. Кандидатите за президенти в тези големи и силни страни трябва да покажат, че управлението преминава в здрави ръце, които ще осигурят на гражданите по-добър живот (работни места, човешки заплати и пенсии, достъпно здравеопазване, приятна околна среда и прочее), а наред с това и сладкото самочувствие, че са имали щастието да се родят във велика държава, която е орисана от боговете да бъде обект на завист и подражание за всички останали. И може би президентите на тези две военни свръхсили понякога наистина се смятат за равни на боговете, защото са в състояние да унищожат нашата планета, въпреки че все пак не те са я създали.
Сигурно сте забелязали, че в последно време смокиновите листа, които обикновено прикриват срамните части на реалната политика на големите държави, пожълтяват, увяхват и падат като късните есенни листа. Жестоката същност на тази политика се разголва в цялата си отвратителна безскрупулност и безнаказаност. Грубата сурова сила вече се освобождава от ненужните й миролюбиви одеяния и – което е многозначително, – заема някогашното място на закон, морал и религия, превръщайки човешката общност във вариант на животинския свят.
Силните държави си позволяват да организират бунтове, граждански войни и разтерзавания на по-слабите, да свалят и слагат техните управници, да обявяват своите марионетки за законна власт, а довчерашната законна власт за недемократична и престъпна. Те унищожават инфраструктурата и производствения капацитет на неизгодните им страни, за да дадат урок и на тях, и на останалите, че който не им се подчинява, е обречен на ликвидиране.
Послушните международни организации изпълняват унизителната роля на оправдатели, обяснители и облагородители на действията на силните, а нежеланието на другите влиятелни страни да блокират бандитските действия на своите колеги по могъщество и да ги неутрализират (нали и те искат да си запазят правото да постъпват по същия начин) прави картината на отношенията между държавите още по-отвратителна. Затова, преценявайки думите на една или друга силна държава, трябва винаги да имаме предвид нейните действия. И нещо още по-важно, особено за малки и слаби страни като нашата: в новата международна обстановка ние не трябва да засягаме интересите на нито една голяма и силна държава, защото реакцията й може да бъде бърза, неочаквана и необуздана, при това с голяма степен на вероятност безнаказана, както виждаме да става все по-често в света, който ни заобикаля.
Друга особеност на днешното време е това, че средни по сила държави, вдъхновени от примера на “големите батковци”, се опитват все по-често да имитират действията им по отношение на по-малките свои съседи. Надеждата, че ще бъдат спрени от “международната общност” става все по-ефемерна не само защото тази общност по същество е синоним на същите големи и силни държави, но и защото те я определят по начин, който е изгоден за самите тях. За Америка, Китай, Русия или Бразилия понятието “международна общност” не е едно и също, а в перспектива, с появата на все по-голям брой центрове на могъщество и влияние, това понятие ще става още по-разплуто, идеологизирано и обезценено, успоредно с обезценяването и изветряването на принципите на международното право, морала и религията в живота на държавите.
Ако светът продължава да се развива в посоката, която наблюдаваме напоследък, вероятно ще станем свидетели на още по-неочаквани и безскрупулни действия, които дори нашето претръпнало въображение не е в състояние да ни подскаже. А що се касае до България, наред с другото, ние вероятно би трябвало да следим още по-внимателно политиката на голямата ни съседка Турция, която, изглежда, се кани да тръгне по рискования път на международните авантюри. Нейните нападения с безпилотници и светкавични военни удари по Иракски Кюрдистан, както и подготвяната намеса във вътрешните работи на Сирия, показват не само края на обявената от турските власти политика за “нулеви проблеми” със съседите, но и порасналото желание за използване на силови решения срещу по-малките околни страни. Защото винаги може да се организира една провокация, която да стане повод за военна намеса, ако отношението на по-големите и по-силни от Турция държави е благосклонно. В днешното беззаконно и безморално време са възможни всякакви варианти, затова разумните правителства би трябвало да са готови за различни сценарии на действие.
Тези мисли ми идват на ум, когато се опитвам да си обясня сегашната тревожна картина на отношенията между Съединените щати и Русия. Ако си спомним, че от средата на миналия век световният мир (разбиран като липса на световна война) се крепи на приблизителното равновесие на силите между Вашингтон и Москва, което е по-скоро “равновесие на страха” (не е ли все едно дали Америка може да унищожи Русия сто пъти, а Русия – Америка “само” петдесет), ще стигнем до извода, че днешната международна политика не се подчинява на традиционната логика. Между другото, традиционната логика се спира безпомощно пред много факти от най-новата човешка история. Трудно може да се обясни с логика безусловната по същество капитулация на бившия Съветски съюз под натиска на Съединените щати, имайки предвид възможностите му да унищожи своя опонент така, че от него да не остане “камък върху камък”. Разбира се, тогава и от Съветския съюз би останало същото, но именно това “равновесие на страха” би трябвало да изключва постигането на безусловни победи и безусловни поражения.
И тука отново проличава цялата сложност на реалния живот, особено когато става дума за живота на държавите, както и огромното значение на други фактори, смятани за второстепенни, но както се убедихме самите ние – превърнали се в основни в един или друг конкретен момент. За какви фактори става дума? Сред многото може да се посочат например действията на чуждите агентите за влияние като “дяволската троица” Горбачов-Яковлев-Шеварднадзе по време на гибелта на Съветския съюз (а коя ли е била българската “дяволска троица”?), личностните особености на ръководителите, равнището на живот на обикновените хора, разпалването на илюзии за “двойно щастие” (както казват мъдрите китайци) при друга обществена система, устойчивостта на морала-идеологията-религията, личният пример на “вождовете”, както и стотици други подробности, всяка от които има своя роля в гигантската обща картина на нашето битие.
Колкото и да е тъжно, трябва да признаем, че единствената гаранция за предотвратяване на нов, този път вероятно последен глобален конфликт, е запазването на “равновесието на страха” между ядрените свръхсили, тоест между Съединените щати и Русия. Именно това равновесие налага ограничения върху опасната политика на Америка, с които тя все още не може да се примири. Разбира се, тези разсъждения са опростени, но те отразяват основния закон на международните отношения на нашето време. Китай, Западна Европа, Индия, Пакистан и другите реални или потенциални атомни държави за известно време могат да бъдат смятани за подробности от военна гледна точка.
Ако Съединените щати успеят да гарантират неуязвимостта на своята територия, която те изгубиха в средата на миналия век, светът ще стане друг. Струва ми се, че това е ясно за всички държави, включително и за европейските съюзници на Америка, които навремето си създаваха с големи финансови и икономически усилия своето независимо ядрено оръжие. Именно затова въпросът за американската антиракетна отбрана, който по демагогско-пропагандни съображения се поставя от Съединените щати като въпрос за антиракетна отбрана на Европа или Азия срещу абсурдната опасност от Иран или Северна Корея, е най-важният аспект на съвременната политика. Защото ако Съединените щати успеят да неутрализират стратегическите нападателни оръжия на Русия, а с времето и на Китай, Вашингтон ще се превърне в безконтролен господар на земята с последствия за останалите страни, които сега трудно можем да си представим. Тогава днешната джунгла на международните отношения ще ни изглежда като райска градина, а краят на политиката, както вещаеше американският професор Френсис Фукуяма, наистина ще настъпи.
Ако Русия иска да съществува и в бъдеще, да преодолее последствията от разгрома, наложен й в края на миналия век и отново да заеме полагащото й се място в световния оркестър, тя трябва да запази за неопределено и твърде далечно време своите възможности да унищожи всеки противник, който би дръзнал да я нападне или да поеме по “пътя за никъде” към световно господство. Това е азбуката на руската политика, всичко останало е второстепенно. Именно затова на 23 ноември т.г. руският президент Дмитрий Медведев направи твърде важно, твърде откровено и твърде показателно изявление по телевизията пред своя народ, както и пред народите на целия свят. Това изявление може да се тълкува по различни начини, но неговата същност е очевидна: Русия претърпя поражение в една голяма битка, допускайки разпадането на Съветския съюз, но тя не може да загуби “войната на световете”, защото с това би погубила и самата себе си.
Затова ми се струва, че изявлението на Дмитрий Медведев няма нито пропагандно, нито моментно, нито ограничено в рамките на Европа значение, както твърдят някои коментатори. То касае ядрото на националния интерес на Русия, разглеждан в глобален мащаб, в дългосрочен (за много десетилетия) план и обърнат не само към Съединените щати, но и към всички сегашни и бъдещи велики сили и коалиции. Ако си е поставяло други цели, подобно изявление просто не би имало смисъл.
В действителност руският президент не каза нищо ново, неочаквано или непланирано в миналото. Построеният вече радар близо до Калининград за ранно предупреждаване при ракетно нападение бе въведен в действие, а церемонията по откриването му бе оглавена от самия Дмитрий Медведев, но това се предвиждаше отпреди. Президентът огласи решението за засилване на защитата на руските стратегически ракети, разположени на суша, но това вече се прави от доста години насам. Руските междуконтинентални ракети, разположени както на суша, така и в подводници, ще се произвеждат с перспективни комплекси за преодоляване на антиракетната отбрана на противника, както и с нови бойни блокове. Но това, както е известно, се предвиждаше и досега.
Може би за първи път се дава по-голяма гласност на готовността да се разработят мерки, позволяващи да се разрушат информационните и управляващите средства на противоракетната отбрана на противника, в частност да се блокират нейните радари. Макар че това също така не е нещо ново, любопитно е, че президентът Медведев го отделя като самостоятелен метод за военна реакция. Не по-малко любопитно е, че един от кандидатите на Републиканската партия в САЩ за президентския пост наскоро заяви, че именно този вид възможен конфликт (т. нар. кибервойна) е най-голямата заплаха за националната сигурност на Съединените щати.
В края на обръщението си Дмитрий Медведев съобщи, че ако е необходимо Русия ще разположи в своите западни и южни райони съвременни (разбирай “ракетно-ядрени”) ударни сили, които могат да унищожат европейската противоракетна отбрана. За пример даде ракетния комплекс със среден радиус на действие “Искандер”, в чийто обсег влизат местата за разгръщане на “европейските” антиракети, планирани за 2015 г. в Румъния и за 2018 г. в Полша, както и “европейските” радари (планирани за разполагане в Турция), а също така териториалните води на Испания и Холандия, където може би ще патрулират американски крайцери от типа “Тикондерога” и разрушители, оборудвани с корабните бойни системи “Aegis” (тоест “Защита”). Показателно е, че тези системи, наред с другото, разполагат с антиракетните ракети “SM-3, Block 1B”, които са предназначени за унищожаване на междуконтинентални балистични ракети. Такива ракети нямат нито Иран, нито Северна Корея, но те са основната възспираща сила на Русия.
По същество спорът около европейската антиракетна отбрана се свежда до едно: ще се откаже ли Америка от опитите си да неутрализира възможността на Русия да нанесе ответен удар по САЩ в случай на ядрено нападение срещу нея. Както изглежда, Съединените щати нямат такива планове нито сега, нито за обозримото бъдеще. Точно наопаки, те предвиждат оборудването на още няколко десетки свои крайцери и разрушители с бойната система “Aegis” (сега техният брой е 18), които трябва да се разположат плътно в моретата и океаните около Русия.
Трудно е да се повярва, че Русия ще приеме спокойно такова убийствено за нея постепенно задушаване. Затова нейният президент предвижда в бъдеще, в зависимост от изпълнението на плановете на Съединените щати и НАТО, и други мерки, включително излизане от Договора за ограничаване на стратегическите нападателни оръжия, който влезе в сила през февруари 2011 г. и трябваше да “рестартира” руско-американските отношения. Между другото, на два пъти – през май и юли т.г. – Русия вече предупреди, че може да излезе от този договор, както бе уговорила още по време на подписването му. В действителност сериозните разговори по европейската противоракетна система могат да продължат едва сред президентските избори в Русия и Америка през 2012 г., тоест – след цели 12 месеца. Дотогава позициите на страните ще се уточняват, пазарлъците ще продължават, но същността на въпроса няма и не може да бъде променена.
Тревожната картина на съвременния международен живот, която проличава от разрастването на локалните конфликти (Ирак, Афганистан, Либия, а в перспектива Сирия, Иран и кой знае още къде), както и от усложнените отношения между “трите военни гиганта” на днешния свят – Америка, Русия и Китай, вещае трудни години пред нас. Губейки предишните си преимущества, Съединените щати ще правят всичко възможно, за да запазят водещите си позиции и в 21-вия век, а това означава, че ще стават още по-опасни и непредсказуеми в действията си. Вероятно единственият начин за тяхното военно “уравновесяване” и политическо “успокояване” може да бъде само все по-тясното координиране на действията между Русия и Китай, все по-откровената еднопосочност на тяхното поведение. Ако към това се прибави съзнателната политика на други големи държави (Индия, Бразилия, Южна Африка, Мексико, а защо не с времето и по-голямата част от Европа), които имат интерес в света да се утвърждава равновесие на силите, взаимно уважение и сътрудничество в съвместния път към бъдещето, може би постепенно човечеството ще заживее в един по-морален и по-спокоен свят. За обратната перспектива не бих искал дори да си помисля.
