Предварително искам да уведомя читателите на “Нова Зора”, че вече не се наемам да коментирам обсъждам, анализирам и прогнозирам актуалната картина у нас, и то най-вече поради факта, че дори корифеи в тази област се затрудняват да го правят, защото - тази реалност може да бъде определена само с две думи - като политическа (и друга) шизофрения. Вероятно може да бъде обяснена на добро ниво от психиатъра политик и социален коментатор д-р Николай Михайлов и известният психолог проф. Людмил Георгиев...
Затова мисля, че е уместно да предложа на вниманието на читателите, макар и със съкращения, нещо наистина стойностно - фрагмент от изследването на възпитаника на Йейлския университет и автор на 17 книги, превеждани на бангла, китайски, холандски, френски, немски, гръцки, италиански, японски, корейски, полски, португалски, сръбски, испански и турски. Това е Майкъл Паренти и книгата му „Чернодрешковците и червените: рационалният фашизъм и събарянето на комунизма“ (Сан Франциско, 1997 г.). Впечатляващите прозрения и убедителният анализ на този изключително популярен автор, преподавател в редица университети в САЩ и извън тях, отнесени към днешната политическа реалност в България, звучат изумително актуално. Те са и полезно четиво не само за днешните „червенодрешковци”, които се отрекоха от собственото си минало, плюха върху паметта и идеите на своите родители, хулят Русия, за да се харесат на САЩ и ЕС, така и за онези политически идиоти - по лексиката на Паренти, - чиито властови амбиции стоят над националните интереси и оцеляването на България, в случая.
Мирослав ШОМОВ
В продължение на сто години управляващите кръгове на САЩ без умора водеха антикомунистическа пропаганда сред населението си, докато антикомунизмът стана нещо като религия. По време на „студената война” идеологическата машина на антикомунизма манипулираше всяка информация за комунистическите страни във враждебна спрямо тях. Ако Съветите се откажеха от преговори, те бяха непоправими и войнствени.
Левият антикомунизъм
Ако те се съгласяваха на компромис, това бе само уловка, за да се приспи нашата бдителност. Ако се обявяваха против ограниченията във въоръженията, това означаваше, че те демонстрират агресивните си намерения. Ако те поддържаха ограниченията във въоръженията (което на практика ставаше в повечето случаи), то е само затова, че те са лъжливи и хитри. Ако църквите в СССР са празни, това е доказателство, че там религията се забранява. Ако църквите са пълни, това означава, че хората отхвърлят атеистичната идеология на режима. Ако работниците стачкуваха (което се случваше рядко), това беше свидетелство за отчуждаването им от колективната система; ако пък не стачкуват, това е само защото са изплашени и няма свобода. Дефицитът на потребителски стоки демонстрираше провала на икономическата система; обратното – насищането на пазара с потребителски стоки, означаваше единствено това, че режимът се опитва да задоволи населението, за да укрепи своята власт.
Ако комунистите в САЩ играят важна роля в борбата за правата на работниците, на бедните, на чернокожите, жените и други – това бяха само изкусни методи да привлекат тези слоеве, за да завоюват властта за себе си. Как е възможно да вземат властта, борейки се за правата на безправните хора, никой не обясняваше. В случая имаме работа с неумолима ортодоксалност, която управляващите кръгове разпространяваха с такова усърдие, което изуми хората от целия политически спектър.
Преклонение пред ортодоксите
Значителна част от левите в САЩ демонстрираха такъв антисъветизъм, който може да се конкурира с най-твърдолинейните възгледи на крайно десните.
Чуйте как Ноам Чомски бичува „левите интелектуалци“, които се опитват „да овладеят властта на гърба на масовите народни движения“ и след това да ги поставят в тяхно подчинение: „Вие започвате като ленинист, който се готви да стане част от червената бюрокрация. След това виждате, че така властта не се взема и бързо се превъплъщавате в десен идеолог. Сега наблюдаваме това в (бившия) Съветски съюз. Същите тези момчета, които бяха комунистически бандити само преди две години, сега управляват банките и превъзнасят свободния пазар и американците“.
Мисленето на Чомски е дълбоко вкоренено в самата корпоративна политическа култура на САЩ, която той така често критикува по други въпроси. Той вярва, че революцията беше предадена от „комунистическите бандити“, които бяха просто гладни за власт, а не пожелаха да сложат край на глада. Истина е, че в последните години от съществуването на СССР някои от тях, като Борис Елцин, преминаха на страната на капиталистите, но други продължаваха да се съпротивляват на реставрацията на капитализма с не малък риск за себе си, а много отдадоха и живота си по време на жестоките репресии на Елцин против Руския парламент през 1993 г.
Някои леви, заедно с много други, споделят стереотипната представа за алчните за власт червени, които ламтят за нея заради самата власт, и забравят за действителните социални цели. Но ако това е така, то нима не е удивително, че на страната на червените застават бедните и угнетените, често с риск за себе си да станат жертви, вместо да пожънат плодовете, служейки на силните на деня?
Десетилетия наред много американски деятели с леви възгледи считаха преклонението пред антисъветизма и антикомунизма като необходимо условие за поддържане на репутацията си. Те не можеха да напишат нито една статия или да произнесат реч за каквото и да е, ако не сложат в нея някоя антикомунистическа фраза. Целта на такова поведение бе дистанцирането им от марксистите ленинисти.
Левите антикомунисти имат голям принос за създаването на климата на враждебност, който позволи на лидерите на САЩ да водят горещи и студени войни против комунистическите страни и който даже и днес прави трудно провеждането на прогресивна, дори на либерална политика.
Прототип на съвременния ляв антикомунист беше Джордж Оруел. В разгара на Втората световна война, когато Съветският съюз се сражаваше не на живот, а на смърт с нацистите при Сталинград, Оруел обяви, че „готовността да се критикува Русия и Сталин, е пробен камък за интелектуална честност“. Чувствайки се в безопасност вътре в злобно антикомунистическото общество, Оруел (с характерното за него двусмислие), представи осъждането на комунизма като единичен, героичен акт на протест. Днес неговите идеологически наследници продължават тази практика, стоейки непоклатимо срещу марксистко-ленинско-сталинските орди.
Сред левите в САЩ напълно отсъства рационална оценка за Съветския съюз – страна, която с раждането си преживя дълга гражданска война, отблъсна военната интервенция на четиринайсет държави, която две десетилетия по-късно отхвърли и унищожи нацисткия звяр, плащайки огромна цена. За три десетилетия след болшевишката революция Съветите направиха индустриален скок, за който на капитализма му трябваше столетие. И при това, те го осъществиха хранейки, обличайки и обучавайки своите деца, вместо да ги карат да работят по фабриките, както правят капиталистическите индустриалци дори и сега.
Съветският съюз, заедно с България, ГДР и Куба осигуряваха жизнено необходимата помощ за национално-освободителните движения в целия свят, включително и за Африканския национален конгрес на Нелсън Мандела.
Просмукани от антикомунистическа ортодоксалност, повечето леви в САЩ практикуваха левия макартизъм срещу хората, които се изказваха позитивно за комунистическите страни. Те не ги допускаха до участие в конференции, редакционни и издателски колегии, политически кампании и в леви издания. Подобно на консерваторите, левите антикомунисти не се съгласяваха на нищо друго, освен на безусловното осъждане на Съветския съюз като сталинско чудовище и ленинско морално извращение.
Левият антикомунизъм счита всяка връзка с комунистически организации за морално неприемлива заради „престъпленията на комунизма“. Но в същото време много от тези леви са свързани с Демократическата партия на САЩ. Или като избиратели, или като нейни членове. Очевидно не ги смущават морално неприемливите политически престъпления, извършени от лидерите на тази организация.
Не ги смущава, че по време на администрацията на демократите в концентрационни лагери бяха затворени 120 хиляди американци от японски произход, бяха хвърлени атомни бомби над Хирошима и Нагасаки, довели до огромни жертви сред невинното население.
Т. нар. Акт на Смит бе използван, за да бъдат вкарани в затвора заради техните политически възгледи, лидерите на троцкистката Социалистическа работническа партия, а по-късно и лидерите на Компартията на САЩ; бяха разкрити концентрационни лагери за затваряне на политически дисиденти в случай на „извънредно положение“. В края на 40-те и през 50-те години на 20 век 8 000 федерални служители бяха изхвърлени от работа заради политическите им контакти и възгледи, а хиляди други обикновени американци бяха преследвани и кариерата им бе разрушена.
Чрез „Актът за неутралитет” беше наложено ембарго на Испанската република, което допринесе за победата на фашистките легиони на Франко; беше провеждана изтребителна политика срещу въстаническите движения в страните от Третия свят; от администрацията на демократите беше разпалена и водена войната във Виетнам.
През по-голямата част на 20 век демократите, които имаха мнозинство в Конгреса, защитаваха расовата сегрегация и отхвърляха законопроектите, забраняващи линчуването и дискриминацията при наемането на работа. Но всичките тези престъпления, донесли толкова много смърт и разрушения, не накараха либералите, социалдемократите и „демократичните социалисти“ постоянно да настояват да бъде осъдена Демократическата партия или политическата система, която доведе до тези престъпления.
Ние не чухме гласове на страстна нетърпимост, каквито постоянно имаше против комунизма.
Чистият социализъм и натрапеният социализъм
По мнението на някои американски леви драматичните изменения в Източна Европа не доведоха до поражение на социализма, защото в тези страни никога не е съществувал социализъм. Те казват, че комунистическите държави не са предлагали нищо друго освен бюрократичен, еднопартиен „държавен капитализъм“ или нещо от този род.
Дали ще наричаме бившите комунистически страни „социалистически“, е въпрос на определение. Достатъчно е да подчертаем, че съдържанието на обществените отношения в тях беше различно от съществуващата система на капитализма, ориентирана към печалбата. И самите капиталисти не отричаха този факт.
Първо. В комунистическите страни имаше много малко икономическо неравенство в сравнение с капиталистическите. Привилегиите, които имаха партийните и правителствените елити, бяха скромни в сравнение със западните. Същото може да се каже и за личните им доходи и начина им на живот. Съветските лидери, като например Юрий Андропов и Леонид Брежнев, не живееха в разкошни дворци от типа на Белия дом, а в сравнително големи квартири, отделени за лидери на правителството в жилищните блокове недалеч от Кремъл. На тяхно разположение имаше лимузини (както при повечето държавни глави) и достъп до големи правителствени вили, в които те приемаха чуждестранни гости. Но те не разполагаха с личното богатство, което притежават повечето от държавните глави на САЩ.
„Разкошът“, в който са живеели лидерите на ГДР, и за който се писа толкова много в американската преса, се е състоял от 725 долара годишно в твърда валута и жилище в затворен за посещения жилищен комплекс в покрайнините на Берлин, със сауна, басейн и спортна зала, които са били на разположение на всички жители на комплекса. Също така източногерманският държавен и партиен елит е имал възможност да прави покупки в магазини, в които се продавали западни продукти като банани, джинси и японска електроника. Американската преса никога не е отбелязвала, че обикновените граждани на ГДР също се ползваха от обществени басейни и спортни зали, че можеха да си купят, макар по-обикновени и не така импозантни джинси и електроника. Тази преса никога не направи сравнение между „разкоша“, в който живееха ръководителите на ГДР, и действително разкошния начин на живот на западните плутократи.
Второ. В комунистическите страни основна цел на производството не беше извличане на капиталистическа печалба и частно обогатяване; обществената собственост на средствата за производство заменяше частната собственост. Частните лица не можеха да наемат на работа други хора и да трупат огромни състояния от техния труд. Повтарям: в сравнение със западните стандарти разликата в доходите и в спестяванията като цяло не беше значителна. Между низините и висшата категория работещи, тя беше приблизително 1 към 5. В САЩ разликата между годишните доходи на групата мултимилиардери и работещите бедняци е 10 000 към 1.
Трето. Отдаваше се приоритет на социалното осигуряване.
Макар в живота при комунизма да имаше много още какво да се желае, защото това обезпечаване често беше посредствено, социалистическите общества гарантираха на своите граждани известно минимално ниво на живот и сигурност, включително гарантирано образование, трудоустрояване, жилище и медицинско обслужване.
Четвърто. Комунистическите държави не преследваха възможността за проникване на техния капитал в чуждите страни. Тъй като стремежът за печалба не беше движещата сила, на тях не им се налагаше постоянно да търсят възможности за нови инвестиции на капитал – те не експроприираха земята, работната сила, пазара и природните ресурси на по-слабите нации. С други думи, те не практикуваха икономически империализъм. Съветският съюз търгуваше и предоставяше икономическа помощ при условия, които като цяло бяха изгодни за народите от Източна Европа, Монголия, Куба и Индия.
Всичко гореказано, беше в една или друга степен ръководен принцип за всяка комунистическа система. Нито един от тези принципи не може да бъде отнесен към капиталистически страни като Хондурас, Гватемала, Тайланд, Южна Корея, Чили, Заир, Индонезия, Германия или САЩ.
Към края на 20-те години Съветите имаха два избора: 1) да задълбочат още повече централизацията – изграждане на командна икономика, принудителна аграрна колективизация и ускорена индустриализация под управлението на партийно ръководство с неограничена власт – път, избран от Сталин, или 2) да се движат към либерализация, разрешавайки голямо политическо разнообразие, голяма автономия на профсъюзите и другите организации, открити обсъждания, дискусии и критики, голяма автономия на различните съветски републики, сектор на дребното частно предприемачество, независимо развитие на селското стопанство и селячеството, приоритет на производството на потребителски стоки за сметка на бавното натрупване на капитал, необходим за създаването на мощна военноиндустриална база. „Парите се лееха като река, хората мръзнеха, гладуваха, страдаха, но строителството продължаваше с безразличие към отделната личност и масов героизъм, рядко срещан в историята“.
Мисля, че ако беше избран вторият курс, щеше да бъде изградено едно по-удобно, по-човечно и пригодно за живеене общество. На мястото на натрапения социализъм щеше да дойде социализмът на работниците-потребители. Единственият проблем се състои в това, че тогава страната можеше да се окаже неспособна да удържи нападението на нацистите. Вместо това Съветският съюз тръгна по пътя на енергичната, принудителна индустриализация. Този курс често се характеризира като едно от престъпленията на Сталин срещу своя народ. Общо взето, ускорената индустриализация се свеждаше до създаването в течение на 10 години на съвършено нова, огромна индустриална база сред голите степи на изток от Урал, където предвидливо беше построен най-големият в Европа стоманолеярен комплекс.
Предвиждането на Сталин, че Съветският съюз има само 10 години, за да направи това, което Великобритания е направила за 100, се оказа вярно. Когато през 1941 г. нацистите нападнаха, тази индустриална база, надеждно укрита на хиляди мили от линията на фронта, ковеше оръжието, което доведе до победата. Цената на оцеляването беше животът на 22 млн. съветски граждани, загинали във войната, и неизброими разрушения и страдания, последствията от които обезобразиха съветското общество за десетилетия напред.
Падането на комунистическите правителства в Източна Европа и СССР се приветства от много леви интелектуалци. Сега, казват те, настъпи демокрацията. На практика капиталистическата реставрация в Източна Европа сериозно отслаби многобройните освободителни движения в страните от Третия свят, които получаваха помощ от Съветския съюз, и доведе до установяването на редица десни режими, които и днес си сътрудничат с контрареволюционерите от САЩ.
Освен това падането на комунизма даде зелена улица на западните корпорации с тяхната неограничена жажда за експлоатация.
На тях повече не им е необходимо да убеждават своите работници, че те живеят по-добре в сравнение с техните братя в Русия. Те повече не чувстват нуждата да спазват определени правила, поради съществуването на алтернативна обществена система. Затова капиталистическата класа днес потъпква много от завоеванията на работническата класа от Запад, постигнати с многогодишни борби.
Сега, когато най-злокачествената форма на капитализма достигна своя триумф на Изток, тя ще победи и на Запад. На смяна на „капитализма с човешко лице“ идва „капитализмът без лице“.
По думите на Ричард Левинс: „от новата жизнерадостна агресивност на световния капитализъм, ние разбираме, че комунизмът и неговите сподвижници са вкарани в кошарата“.
Несъзнавайки ролята, която комунистическите страни играеха за въздържането на най-лошите инстинкти на западния капитализъм и империализма, и възприемайки комунизма като чисто зло, левите антикомунисти не предвидиха загубите, които ни очакват. Някои от тях и досега не могат да разберат това.
