„Познатите - непознати” – така писателят Иван Вълов е озаглавил най-новата си мемоарна книга, която запознава читателя с живота и творчеството на редица от видните представители на нашата духовност: Владимир Василев, Елисавета Багряна, Александър Геров, Атанас Далчев, Ангел Каралийчев, Дора Габе, Ламар, Трифон Кунев... Да не изреждам всички, привлекли вниманието на автора. Той е имал щастливата привилегия да бъде близо до тях, да научи при срещите и разговорите, които е провел, много ценни неща от тяхната творческа и житейска биография, да се потопи в криволиците на техните изживявания, радости, тревоги и, спечелил доверието им, да стане техен близък събеседник. Има още нещо, което обезателно трябва да се отбележи, а то е, че общуването с тези забележителни личности е оказало благотворно въздействие и върху формирането на самия Вълов, отворило е очите му, за да разбере какво значи да си верен на своето призвание и дарование, какви пречки и препятствия се налага да се преодоляват (някои от тях от чисто политическо естество), какво е необходимо, за да може творецът, надареният с талант, да издържи и да не се предава. В този смисъл е достатъчно да спомена случилото се с големия литературен критик Владимир Василев, със земеделския поет Трифон Кунев, със знаменития автор на „Строителите на съвременна България” Симеон Радев. Много от случилото се с тях и с другите, включени в книгата, е добре известно. Но има и неизвестни случки от интимен, творчески и обществен характер, които сега за първи път стават достояние на читателската аудитория. Чест прави на автора, верен на истината, че нищо не спестява, не търси някакви жълти пикантерии, това не му е необходимо. Прекалено голямо е уважението му към творците, за да си позволи някои нетактични интерпретации.
Вълов е точен и прецизен. Вижте как добре си спомня познатият му Трифон Кунев. През 1953 г. той е излязъл от затвора, осъден по законите на политическата конюнктура, и младият Вълов го среща на софийската улица „Раковски”: „В първия миг се стъписах, колкото смутен, два пъти повече бях изненадан: от някогашната му исполинска фигура нямаше и помен. Изглеждаше ми прегърбен, смален, брадата му беше съвсем побеляла и оредяла... За миг си помислих, че преди половин век, прегърнати през рамо, двамата с Яворов се бяха разхождали по тази улица...” Представете си какво е преживял този талантлив поет, председател на Съюза на писателите, директор на Народния театър, виден функционер на Земеделския съюз...
Интересни са страниците в книгата, в които Вълов разказва живо, увлекателно и емоционално за своята дълга журналистическа работа в Радио София, за сътрудничеството му във вестник „Земеделско знаме” – все сериозни школи за интелектуално и творческо израстване. Авторът признава: „...да се занимаваш с журналистика е също като професията на актьора – искаш или не, се превъплъщаваш в различни човешки съдби и си на своето място само когато с написаното от теб направиш съпричастни читателите. Другото е чиста парлама и измама.”
Не случайно Вълов сполучливо сравнява двете професии – журналистическата и актьорската. За него най-добрите актьори са „рицари на сцената” – така е назовал последния цикъл на книгата си. Аз бих добавил, че най-добрите журналисти са рицари на перото. Това далеч не може да се каже за огромното мнозинство от днешните журналисти, които нямат необходимата култура и познания, не владеят добре българския език, не са самостоятелни в своето мислене и твърде често изпълняват добре платени поръчкови задачи. Но това е друга тема...
Иван, закърмен с обич към театъра от малък, баща му е бил неосъществил се на професионална сцена артист, е съхранил през дългия низ от години тази обич. Тя се е развивала, обогатявала се е, защото е била подхранвана от такива колоси като Иван Димов, Г. П. Стаматов, Петя Герганова, Маргарита Дупаринова, Апостол Карамитев, Мила Павлова, които Иван е познавал твърде добре. И тук, както при мемоарните писателски портрети, разказът на автора е емоционално вглъбен. Неговите конкретни наблюдения върху актьорите на сцената и в живота са твърде богато нюансирани, многопластови. Има тук и пътуващи по села и градове, при студ и неудобства възторжени поклонници на Мелпомена; има материални затруднения, глад и недоимък; има уволнявания и крамоли, и дори съдебни процеси; има борба срещу лустросаното, фалшивото, срещу нагаждачеството и кариеризма, което възмущава съвестните и честни актьори, както е при Г. П. Стаматов например. Като се води от максимата, че животът на именитите писатели и актьори винаги е бил обект на изострено любопитство, Вълов успява да задоволи това любопитство с доброжелателство, с уважение, по каноните на истината. За Карамитев той пише: „На сцената той играеше така, че непременно трябваше да се следи с нарастващо внимание. Пестеливостта на словото преминаваше в пестеливост на външното поведение. Никога не употребяваше сложен грим, а често играеше изобщо без грим. Открито заставаше пред публиката, за да й даде възможност да улови и най-тънките вътрешни нюанси”.
Когато чета и препрочитам страници от новата книга на Иван Вълов, си мисля колко тя би била полезна, особено за по-младите хора. Родени и израснали във време, когато културата и нейните най-ярки носители са изтикани в дъното на живота, на последния чин в училището на този недуховен живот, те след години няма да знаят нищо за нашите духовни първенци. А те са живи, тези духовни първенци, в ценната книга на Иван Вълов. Трябва само някой да им я посочи сред камарите книжна продукция на щедро лансирани удобни графомани и бездарници, чиято пакостна роля ще нанася все нови и нови вреди, ако не бъде спряна. Време все още има. Когато това стане, книги като „Познатите – непознати” на Иван Вълов ще могат да изпълнят своето предназначение.
