Дяволското начало има в живота на човешкия род своята история. По този въпрос съществува сериозна научна литература, не засягаща впрочем последните десетилетия. Обаче именно последните десетилетия хвърлят нова светлина върху двата предишни века.
Епохата на европейското “просвещение” (започвайки с френските енциклопедисти от ХVІІІ век) подронва в хората вярата в съществуването на дявола. Образованият човек не вярва в съществуването на такова отвратително човекообразно същество “с опашка, с копита, с рога” (по Жуковски), от никого невиждано, а изобразявано само в балади и картини. Лутер още вярвал в него и даже го замерил с мастилницата; но последните векове отхвърлят “дявола” и той постепенно “изчезва”, угасва, като “отживял преразсъдък”.
Но именно тогава от него се заинтересували изкуството и философията. У просветения европеец останал само “плащът” на сатаната и той започнал с увлечение да се драпира в него. Пламнало желание да научат за дявола повече, да разгледат неговия “истински облик”, да отгатнат неговите мисли и желания, да се “превъплътят” в него или така да се каже, да се “поразходят” пред хората в дяволски образ…
И ето че изкуство започва да го представя и изобразява, а философията се заела с неговото теоретическо оправдание. Дяволът, разбира се, “не се оттеглил”, защото човешкото въображение не е способно да го побере, но в литературата, в музиката, в живописта започва културата на “демонизма”. От началото на ХІХ век Европа се увлича по неговия противобожествен облик: появяват се демоничните съмнения, отрицанието, гордостта, бунтът, разочарованието, горчивината, тъгата, презрението, егоизмът и даже скуката.
Поетите изобразяват Прометей, Деница (Луцифер), Каин, Дон Жуан, Мефистофел. Байрон, Гьоте, Шилер, Шамисо, Хофман, Ференц Лист, а по-късно Щук, Бодлер и други, разгръщат цяла галерия “демони” - “умни”, “остроумни”, “образовани”, “гениални”, “темпераментни”, с една дума “обаятелни” и предизвикващи съчувствие, а “демоничните хора” са представяни като въплъщение на “мировата скръб”, на “благороден протест” и някаква си “висша революционност”.
Заедно с това се възражда и “мистическото” учение за това, че “тъмното начало” съществува даже и в Бог. Немските романтици намират поетически слова в полза на “невинното безсрамие”, а левият хегелианец Макс Щирнер излиза с открита проповед за човешкото самообожествяване и демоническия егоизъм. Отхвърлянето на личния “дявол” постепенно се заменя с оправдаване на дяволското начало…
Скритата зад това пропаст е видял Достоевски. Той я посочил с пророческа тревога и цял живот е търсил пътища за преодоляването й. Фридрих Ницше също стига до тази пропаст, бил запленен от нея и я възвеличил. Неговите последни произведения “Воля за власт”, “Антихрист” и “Ето човекът” съдържат пряка и откровена проповед на злото…
Цялата съвкупност от религиозни предмети (Бог, душа, добродетел, грях, отвъден свят, истина, вечен живот) Ницше обозначава като “куп лъжи, родени от лошите инстинкти на природно болни и в най-дълбок смисъл вредни”. “Християнското понятие Бог” е за него “едно от развращаващите понятия, създадени на земята”. Цялото християнство в неговите очи е само “груба басня за чудотвореца и спасителя”, а християните - “група бракувани нищожества и идиоти”.
Това, което той превъзнася, е “цинизмът”, безсрамието, “най-висшето, което може да бъде постигнато на земята”. Той призовава звяра в човека към “върховното животно”, което трябва да доведе до разюзданост. Той търси “дивото в човека”, “злият човек” “с радостен търбух”. Пленява го всичко “жестоко, неприкрито животинско”, престъпно. “Величието е само там, където има велико престъпление”. “Във всеки от нас съществува варваринът и дивият звяр.” Всичко, което се гради в живота на братството от хора - идеята за “вината, наказанието, справедливостта, честността, свободата, любовта и т.н.”, - “трябва да бъде въобще иззето от живота”. “Напред - възклицава той, - богохулници, противници на морала, всевъзможни безпочвени артисти, евреи, комарджии, - всички отхвърлени слоеве на обществото!”…
И няма за него по-голяма радост от това да види “унищожаването на най-добрите хора и да следи как те, крачка по крачка, отиват към погибел”… “Аз знам своя жребий - пише той, - някога с моето име ще бъдат свързвани спомените за нещо чудовищно, за криза, каквато още никога не е имало на земята, за дълбок конфликт на съвестта, за присъда, излязла против всичко, в което до този момент са вярвали, което са търсили и свято тачили. Аз не съм човек, а - динамит”...
Така оправдаването на злото е намерило своята същност - дяволските, теоретически формули, - и остава само да се чака тяхното осъществяване. Ницше намери свои читатели, ученици и поклонници; те приеха неговата доктрина, съчетаха я с доктрината на Карл Маркс и се захванаха с осъществяването на този план преди 30 години.
“Демонизъм” и “сатанизъм” не е едно и също. Демонизмът е човешко дело, сатанизмът е дело на духовната бездна. Демоничният човек се предава на своите глупави страсти и все още може да се покае и да се преобърне; но човек, в който, според словото на Евангелието, се е “вселил сатаната” - е обхванат от чужди, нечовешки сили и сам става човекообразен дявол.
Демонизмът е преходно духовно помрачение, неговата формула е: “сваляне на Бог”. В демоничния човек се бунтува необуздан инстинкт, поддържан от студени размишления; а сатанинският човек действа като чуждо оръдие, служещо на злото, но способно да се наслаждава на своето отвратително служене. Демоничният човек е привлечен от сатаната: играейки, наслаждавайки се, измъчвайки се, встъпвайки с него (според народното поверие) в договор, той постепенно става негово удобно жилище; сатанинският човек е изгубил себе си и е станал земен инструмент на дяволската воля. Който не е виждал такива хора, или виждайки ги, не ги е познал, той не познава изконно завършеното зло и няма представа за действителната дяволска стихия.
Нашите поколения са поставени пред ужасни, тайнствени появления на тази стихия и досега не се решават да изговорят своя жизнен опит в правилни думи.
Ние можем да опишем тази стихия като “черен огън”; или да я определим като вечна завист, като неутолима ненавист, като войнстваща пошлост, като безсрамна лъжа, като абсолютно безсрамие и абсолютно властолюбие, като потъпкване на духовната свобода, като жажда за всеобщо унижение, като радост от погубването на най-добрите хора, като антихристиянство.
Човекът, поддал се на тази стихия, губи духовността си, любовта и съвестта: в него започва разложение и разюзданост, той се предава на съзнателната порочност и жажда за разрушение; той завършва с изливащо се кощунство и измъчване на хора.
Простото възприемане на тази дяволска стихия предизвиква в здравата душа отвращение и ужас, които могат да преминат в истинско физическо неразположение, в своеобразно “прилошаване” (спазъм на симпатичната нервна система), в нервна аритмия и в психическо заболяване, а може да доведе и до самоубийство.
Сатанинските хора се познават по очите, по усмивката, по гласа, по думите и по делата. Ние, русите, сме ги виждали наяве и на живо; ние знаем кои са те и откъде са. Но чужденците и досега не разбират това явление и не искат да го разберат, защото то им носи съд и присъда. А някои реформаторски богослови продължават и досега да пишат за “ползата от дявола” и да съчувстват на неговото съвременно въставане.
БЕЛЕЖКИ
Денница - първоначалното име на Луцифер, началник на падналите ангели, наречен така за блестящите съвършенства, с които е бил надарен от Бога.
Каин (евр.) - алчен, користен човек; най-големият син на Адам и Ева. Ева, наричайки така своя младенец, е мислила, че тя в негово лице придобива обещаният от Бог бъдещ избавител. Убива от завист брат си Авел (в превод от евр. - суета, плач), вторият син на Адам и Ева. Прокълнат от Бог за братоубийството и белязан с особен знак (”каинов печат”).
Дон Жуан (Дон Хуан) - създаден от средновековната легенда образ на рицаря-сластолюбец, нарушител на моралните и религиозни норми.
Мефистофел (Мефисто) - образ на дявола, злият дух във фолклора и художественото творчество на народите на Европа.
Алберт фон Шамисо (1781-1838) - немски учен и писател. В повестта-приказка “Историята на Петер Шлемил” извежда образа на човека, продал своята сянка на дявола.
Ернст Теодор Амадеус Хофман (1776-1822) - немски писател-романтик, композитор, художник. В своите произведения съчетал критическото възприятие на реалностите и неудържимата фантазия, достигаща до мистическата гротеска.
Франц фон Щук (1869-1928) - немски живописец и скулптор. Представител на модерния стил. Създал произведения, проникнати от култа към грубата сила и еротика.
Макс Щирнер (Каспар Шмит) (1806-1856) - немски философ, младохегелианец, проводник на идеите за последователния егоцентризъм, индивидуализъм и анархизъм, които възникват като реакция на надмощието на хегеловската философия. И. А. Илин показва, че, независимо от неприемането на Щирнер от Хегел, се забелязва естествено родство на тяхната философия. (бел. рус. ред.)
Фридрих Ницше (1844-1900) - немски философ, представител на ирационализма и волунтаризма, поет.
Превод: Татяна Любенова
Иван Александрович Илин (1883 - 1954) е руски философ, писател и публицист, един от идеолозите на Бялото движение и на руския духовен патриотизъм. Автор е на повече от 50 книги и хиляда статии на руски и немски език, както и на стихотворения, поеми, спомени и документи. Завършва Юридическия факултет на московския Императорски университет. Баща му, Александър Иванович Илин, е кръстник на император Александър Втори.
Според Иван Илин национализмът е любов към историко-духовния облик на своя народ, вяра в неговата Богоблагодатна сила, воля за творчески разцвет.
