България само преди четвърт век се намираше в геополитическата сфера на Съветския съюз и се кълнеше в българо-съветската дружба. Тази ария на безкористното приятелство стана популярна след Втората световна война, когато Европа беше разделена на два идеологически и военни лагера, и ние, българите, бяхме смятани от руснаците за най-близки, за братушки. На нас руснаците имаха най-голямо доверие в сравнение с доверието, което оказваха на останалите европейски страни на социализма (също влизащи в зоната на съветските интереси). СССР имаше главната дума в развитието на родната ни икономика и политика, в идеологията и външната политика. Докато унгарците, чехите или югославяните все нещо спореха с Москва и партийните им ръководства изнамираха някакви по-различни форми на социализъм, ние неотклонно и даже ентусиазирано следвахме съветския модел, твърдейки, че всяко отклонение от голямата магистрала е ерес.
Постфактум се узна, че все пак сме правили опити да кривнем наляво или надясно. Само че това се е вършело в строга дискретност, на четири очи между Живков и най-близкото му обкръжение, като флирт със западноевропейски и японски бизнесмени, като афера със съветския нефт, който ни даваха на занижена цена (а ние го препродавахме по меридиани и паралели, че даже от печалбата се обзаведохме с търговски флот).
Върхът на самостоятелното ни поведение се състоя през втората половина на 70-те, когато Живков целуваше Брежнев, а Людмила Живкова се прегръщаше с Индира Ганди и сина на великия художник Светослав Рьорих, развявавайки знамето му на мира, редом с поизпотени от удоволствие и неудобство западни реалполитици.
Бяхме член на Варшавския договор, огледална военна организация на Северноатлантическия договор (НАТО). И двата блока се въоръжаваха до зъби, включително с атомни бомби, за да увенчаят края на победоносното противопоставяне между социализма и капитализма. Тъй като се борехме да бъдем любимци на руснаците в границите на Варшавския договор, веднъж, на финала на 60-те, взехме участие в окупирането на социалистическа Чехословакия, за да пооскубем перата на чешката им пролет. Там не убихме никого и никой наш не загина, не влязохме в истински сражения. Но пък отново се наредихме сред отличниците в бойната и строева подготовка на соцлагера.
***
България - васал на САЩ! – за мен това е аксиома, която не се нуждае от доказване. Защото е очевидна реалност. По-скоро любопитно би било да се проследи същността на васалното ни положение и пътят, който извървяхме от най-верен съюзник на СССР до най-верен съюзник на Вашингтон в пределите на Балканския полуостров. За да бъда коректен – първото място по верноподаничество на САЩ го делим със съседна Румъния.
***
Другата страна на медала
Но това е едната страна на медала.
Ето я другата. През 45-те години на т. нар. съветска окупация (1944–1989 г.) България извърши истинска стопанска революция с помощта на същите руснаци. Когато те обикне, руснакът заприличва на предишните си барини/господари, готови да пропилеят богати дарове и за най-нищожния мужик.
Днешните наши либералдемократи отричат възхода ни през втората половина на 20 в., но това съвсем не значи, че не го е имало. И това го пиша не заради моята привързаност към Русия, руските хора и руската култура, а тъй като над истината е трудно да се сложи надгробен камък. До 10 ноември 1989 г. и аз бях силно критичен към слабостите и пороците на социалистическата система, вярвах повече в конкуренцията и пришествието на един нов морал. Но сега, когато ни залива социалният потоп и едва показваме главите си над грозните гледки на разрухата, на материалната и духовната нищета, когато пред новото лицемерие, засукало мляко от Сорос и NGO /НПО, старото е като пеленаче пред изпечен юнак,
започнах повече да ценя онова, с което сме се разделили
или както се казва, да носталгирам по България, която изгубихме.
Няма да прибягвам до цифри, а и не са моя стихия. Но като си помисля, че през 1989 г. се бяхме наредили между най-развитите страни в света по темпове на развитие (29-то по ред); че се съизмервахме с Унгария; че бяхме с по-голяма промишленост от Гърция; че Югославия в много отношения ни догонваше; че икономиката на Турция вървеше зад нас на километри историческо време, започвам да осъзнавам по-пълно мащабите на катастрофата, застигнала ни през последния четвърт век на прехода.
През онези четири десетилетия България рязко дръпна напред, модернизира се благодарение на сполучливата спойка между вътрешна политика и геополитика, между труд и национален талант. Едва ли е необходимо да давам примери с извършената революция в промишлеността и земеделието, с икономическите показатели в отделни отрасли и продукция, по които попадахме в челото на европейските и световните класации; с разцвета на науката и културата, с откритията на учените, с шедьоврите, които сътвориха писателите и творците на изкуството.
И това се случи въпреки недостатъците на системата, въпреки упражняването на прекалено насилие през 50-те години, въпреки застоя и нравствените язви през 80-те години, въпреки залитанията по самоуправство.
С оглед на намеренията ми в тази публикация, ще заявя, че геополитическата ориентация на България през онзи период, с каквито и недостатъци да беше обрасла,
носеше блага, прогрес, надеждни перспективи и сигурност за народа и държавата
Така на практика се доказваше как една малка страна може да извлича ползи от общуването си със световна сила като Съветския съюз. Разбира се, лидерите на СССР често си позволяваха, в замяна на помощта, да диктуват поведението на държавните мъже у нас, да налагат безпардонно догматичните си възгледи, да ликвидират в зародиш стремежите за реформиране на социализма. Но този подход си го позволяваше не само елитът на СССР, позволява си го елитът на всяка велика държавна общност. Радичков в романа „Ноев ковчег” с ирония и съчувствие разказва как живеят заедно и си помагат малкото диво прасе – Въшкарчето, и остарелият, но все още мощен Глиган. Прочетете го!
Може би съм пристрастен, но аз смятам, че политическите и икономическите връзки между България и СССР
действително се крепяха върху искрени симпатии и приятелство
По-конкретно за настройката на нашите сънародници! Колкото и плакатно да звучи, но те в мнозинството си възприемаха руснаците като близки същества, с които имат многовековно роднинство. Родовата им памет „помнеше” кой ни е освободил от турско робство, кой е Дядо Иван, какви са общите ни корени като славяни и православни. За част от българската общност Русия оставаше обединителен център - наследник на Византийската култура, за друга част беше Мека на сбъднатия социален идеал.
Като десетгодишно момче станах свидетел на спонтанната радост и признателност, с които българите посрещнаха на 9 септември Съветската армия като спасител и освободител.
|
|
И това беше главното! Когато след ноември 1989 г. видях масовото преобръщане на социалните пластове, как обичта към Съветския съюз за броени мигове се преобърна в обич към Запада и САЩ, как масово юмрукът го подменят двата разперени пръста, обозначили знака „Победа”. И си помислих за специфичното ни българско качество да се приспособяваме към „политически силния” (Иван Хаджийски), да се нагаждаме към този, който държи властта. Как по-бързо, отколкото при други народи, избуява у нас спонтанният конформизъм, кодиран сякаш в клетъчната ни система. Как по-силно в сравнение с другите национални общности сме свикнали да заставаме чинно пред всяка нова власт и властник. Как в това отношение сме всеядни и безотговорни, Андрешковци, чиято програма максимум е да излъжат бирника. Според мен това са психо-социални наследства най-вече от петстотингодишното турско иго, когато поробителите са ни привикнали да се кланяме на силата (силата не всякога е груба), да се задоволяваме с примитивни потребности и постни порции свобода, да отлагаме деня на смелостта за утре, с възможности за постепено свикване с ярема.
Представям си колко голяма е била самотността на възрожденските ни герои, чиято смърт в името на свободна България е била плод на вяра, но и на отчаяние.
Между лъжите и аргументите
Дължа да подчертая, че политическото и етическо преустройство на народните маси след 10 ноември 1989 г. се извърши, преди да заработи антируската агитация в масмедиите, преди да се оформят антируските партии и организации. И то в страна, която довчера е живяла тихо, мирно, без дисиденти и политически размирници, без кой знае какви трусове, чието население се отнасяше толерантно към властта, одобрявайки - без предубеденост - постиженията на социалистическото развитие. Преди да е осмислил новите „пароли”, народът се втурна след спасителната лъжа, че
внезапно ще станем Швейцария на Балканите
че Западът ще ни засипе с богатства, които всеки може да присвои за себе си.
Като магически думи на Аладин се носеха не докрай осъзнати слова: демокрация, пазар, конкуренция, частна благодат, право на свободно пътуване, либерализъм.
Не мога да не призная, че за този геополитически прелом (на национално равнище) съществуваха и реални основания. Така например мнозина наши съотечественици бяха пострадали по време на колективизацията, изпитали репресии поради битови причини, местническо късогледство и завист. От друга страна, на българина му бяха вече омръзнали дълголетното управление на един и същ човек, забогатяването на номенклатурата върху гърба на народа, нейното лицемерие, притворство, себелюбие, простотия и придобити/отвоювани от нея привилегии за себе си. Номенклатурата се приемаше и в партийни среди за нова класа, формирала се в недрата на съветския социализъм. Таксуваше се като персонифицирано социално заболяване, разраснало се в СССР подир смъртта на Ленин и пренесено в Източна Европа след Втората световна война (това явление първи го описа югославянинът Милован Джилас).
И друг фактор беше дълбал съзнанието на хиляди и хиляди българи, наследници на бащи и дядовци, лишени от материални активи и финанси заради буржоазното си минало, затова, че те са били жандармеристи, полицаи, крупни капиталисти, видни легионери, привилегировани или по-нискостоящи чиновници, офицери и мобилизирани войници, участвали в масови акции против партизаните. Наследниците на идеолозите на български фашизъм, и те считаха себе си за дълбоко ощетени, макар че българският фашизъм се показа с най-зверско лице на Балканския полуостров. Тези хора се мъчеха да оцеляват персонално или семейно през 50-те години, но дълбоко в себе си живееха с усещане, че са чужденци в страната, където са се родили, че тази страна е окупирана от ненавистните им руснаци.
Имаше интелектуалци, които смятаха, че се упражнява цензура над новата ни история; че съзнателно се потулват данни за грешните стъпки на представители на Русия след Освобождението; че се слага под миндера мястото и ролята на русофобството. Не малко историци и писатели пресъздаваха в трудове и художествени произведения своите разбирания за изгубените перспективи на България за пълноценно историческо развитие и избягване на турското робство при условие, че княз Борис беше покръстил българите в католицизъм, а не в православие, беше предпочел Рим пред Костантинопол...
Социалните групи, на които се спирам, са качествено различни и почти несъпоставими. Но имаше една общ черта, която ги свързваше. Всички те разполагаха с поводи, за да искат друг цивилизационен избор за България, скъсване или рязко разхлабване на геополитическите ни ангажименти с руснаците. Едни, защото смятаха, че насилието по време на бързото коопериране е било заемка от съветския опит. Втори, тъй като възприемаха набедяването им - заради произход или дребно провинение - като следствие от съветски практики. Трети, понеже бяха закърмени в семействата си да се отнасят враждебно и с омраза към руснаците, помогнали на българските комунисти да съдят и убиват техните роднини и близки, участвали с Гюро-Михайловска добросъвестност в борбата с шумкарите преди 9 септември.
Новият цивилизационен избор
След 10 ноември 1989 г. и аз преживях промените, изпълнен с известни противоречия. Знаех, че съществуват причини за недоволството, но онова, което виждах, бяха уплашени приспособленци (скрили се в Града на истината пред президентството), политически демагози, които лъжеха народа, озлобени реваншисти, готови да участват в нови „бели нощи” с внезапни арести, с камионетки и терор – плагиат на палачите, които през 1925 г. инквизираха и убиха бележи творци и интелектуалци от ранга на Гео Милев, Христо Ясенов, Георги Шейтанов, Сергей Румянцев, Васил Карагьозов, Никола Гинев. В тази ситуация, под одобрителния поглед на новопристигналите западни наставници, се поощряваха активно омразата и страхът, инстинктът на българина да се приспособява към силния и властта. Заработи „машината” за изличаване на историческата ни памет. Започна ерата на колективната манипулация и формирането на паралелна действителност с поданици – хората с промити мозъци.
Така се стигна до новия геополитически избор на България: вместо към СССР, този избор се насочи в началото въобще към Запада, после към Европейския съюз, докато накрая попаднахме в пълна зависимост от Съединените американски щати.
Парадоксът се състои в това, че по този път ни тласнаха не други, а тъкмо властниците в Кремъл – Михаил Горбачов и Борис Елцин, които демонстративно се отказаха от руските сфери на влияние в Източна Европа. Най-напред при Горбачов, под предлог, че преустройство и реформирането на социализма предполагат отказ от предишната завоевателна политика на СССР, на втория етап (при Елцин) строителството на нова капиталистическа Русия изискваше тя да се освободи от товара на съюзните републики, но и на държавите от социалистическия лагер, за да стане богата и свободна.
Както се вижда, геополитическите мотиви, засягащи и България, през 90-те години на 20 в. се проектираха като идеологически по своето естество: от социализма към пазарната икономика (скритото наименование на капитализма); от тоталитаризма на социалистическата система към свободите, демокрацията и правата на личността в Западния свят.
За нас е важно да разберем, че този идеологически акцент, който непосредствено след 1989 г. се представяше като фундамент на промените, е бил
фасада, зад която се крие истинската цел
геополитическа по своя смисъл. А тя е Русия да бъде отслабена и остане без съюзници, да й се отнемат огромни територии, които от векове принадлежат на руската държава и за които е проливала кръвта си армията на руските царе и императори. Да, идеологията на комунизма представляваше опасност за западняците, но не главно тя, а могъществото на съветската дъжава е трябвало да бъде пронизано в сърцето, някогашният СССР да бъде наказан, че съхрани, даже разшири пространствата на руското влияние в планетарни мащаби!
Затова и проамериканската партия в полуразпадналия се Съветския съюз наложи на Елцин идеологемата за процъфтяване на Русия, щом се раздели с Малорусия (Украйна), Белорусия, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Казахстан, Азърбайджан, Грузия, Армения, Тюркменистан, Узбекистан, Киргизия и Такжикистан. Ако проследите внимателно гореказаното, ще се убедите, че Западът, и по-конкретно САЩ, по този начин нанесоха едва ли не смъртоносен удар върху Русия, понесла невъзмездими загуби, обезкръвна и унизена. Затова през 90-те години влезе в обръщение фразата, че САЩ са спечелили, без да пролеят кръв, „третата световна война”.
Но САЩ направиха решаващ пробив и в няколко стратегически направления: Русия загуби „мостовете”, които я свързват със Западна и Югоизточна Европа; Русия се раздели с две православни и славянски страни – Украйна и Белорусия, с които има една и съща историческа съдба; Русия откъсна от себе си южните страни на Средна Азия и Кавказ, в които се намират едни от най-богатите находища на газ и нефт в света; Русия се изолира от трите си топли морета: Каспийско, Азовско и от по-значителната част на Черноморското си крайбрежие.
Какво общо има България с този крупен геополитически процес? – ще попитате вие.
СЛЕДВА
