Изминаха повече от седем месеца от февруарския преврат в Киев. Събитията взеха да се позабравят, изместени от страховитата реалност на установяването на нацистка диктатура, подкрепяна от Запада; от гражданската война; от разпада на Украйна и гибелта на хиляди хора.
Елементарната схема, която обяснява причините за отминалите събития през февруари 2014 г. бе натрапена в паметта на мнозина. Според нея за всичко е виновен страхливецът и подлецът Янукович, който не се осмели да разгони майдана, който хвърли на произвола на съдбата страната си, собственото си обкръжение и хилядите си привърженици, и който хукна да бяга където му видят очите.
Това обяснение би могло да влезе и в историята, и така следващите поколения ще получат неправилна представа какво се случи в Украйна през последните дни от управлението на Янукович. Това значи, че подобна ситуация може да се повтори отново и отново и по други места, а „уроците от майдана”, които само мързеливият не си прави труда да види, няма да ни научат на нищо.
Че Янукович е страхлив, подлец и човек, на когото не му е по мяра длъжността, малцина се съмняваха, и то много преди безславния му край (за щастие, само политически, а не и физически).
Но въпросът е дали той би могъл да разгони майдана през февруари 2014 г. и ако да, дали от това щеше да последва нещо по-добро?
На първия въпрос самите „герои от майдана” дават еднозначен отговор. Те в един глас твърдят, че на 18-19 февруари били готови да побегнат от централния столичен площад и не разбирали защо „Беркут” и Вътрешните войски са стопирани. Тоест, нямало проблем площадът да бъде освободен. Вторият въпрос досега никой не е задавал. И напразно.
Ако си припомним събитията от онези дни (дори и такива, каквито ни бяха показани чрез медиите), ако ги подредим в определена последователност, ще получим
парадоксален отговор
По-добре не можеше да бъде, но можеше да е много по-зле.
И така, на 18 февруари започва операция по разгонването на майдана. Първоначалната упорита съпротива на метежниците трябва да се преодолее, докато те атакуват силовите подразделения от няколко страни. „Беркут” и вътрешните войски блокират 3-5 000 въоръжени метежници на не особено голямо пространство на „Крещатик” (главната улица в Киев, дълга 1,3 км. – бел. ред.), между Централния универмаг и Дома на профсъюзите. В същото време Домът на профсъюзите пламва. Изглежда сякаш до пълното потушаване на метежа остават не повече от три до пет часа.
В същото време силовиците спират. От Западна Украйна идват съобщения за овладени оръжейни арсенали (и преди това източници във властта, от опозицията, от чуждестранните посолства дадоха да се разбере, че метежниците притежават хиляда единици бойно стрелково оръжие, включително автоматично, и картечници). Става известно, че три десантно-щурмови подразделения на Министерството на вътрешните работи трябва да пристигнат в Киев на помощ, но след цяло денонощие те така и не идват. Ешелоните са спрени от метежниците на стотици километри от Киев.
Това е първият ключов момент
Пропускаме събитията от 19 и 20 февруари с всичките престрелки, искания на Радата да бъдат изведени силите на Вътрешното министерство от Киев, преговорите, отстъпките и фактическата капитулация на Янукович.
Във втората половина на 20 февруари, а също и през нощта на 20 срещу 21 февруари, подразделенията на Вътрешното министерство и антимайдановците започват да напускат столицата Киев неорганизирано. Изяснява се, че пътищата из цяла Украйна са покрити от въоръжени блок-патрули на метежниците, летищата на Киев, изходните магистрали също са блокирани, а невъоръжените лоялисти (все едно дали са сили на Вътрешното министерство или граждански антимайдановци) биват улавяни и избивани. Можеш да се спасиш само ако си пробиеш път със сила, или ако имаш късмет да заобиколиш някак патрулите по черни пътища. По магистралите от Киев до Харков, Днепропетровск и Одеса (тоест в посока Новорусия) като минимум са разположени по пет патрула на всяка от тях. Блокирани са и някои второстепенни шосета. Влизането и излизането от столицата е изцяло спряно. Пътуванията от Киев в посока Югоизток са „под зоркото око” на метежниците от майдана - на всяка междинна гара. Хората, които им се виждат подозрителни, са сваляни от влаковете и просто изчезват. Това е
вторият ключов момент
В нощта на 22 февруари Янукович бяга от Киев, който вече е под контрола на метежниците. Депутатите в Радата гласуват под дулата на автомати, а за мнозина отсъстващи гласуват просто техните карти. Янукович отива в Харков и прави запис на едно доста двусмислено, но рязко като за него изявление, в което не изключва по-нататъшна съпротива. След това обаче не идва на конгреса на депутатите, подготвен отдавна от Добкин, едва-едва се добира по въздуха до Донецк, а после презглава бяга в Крим, оттам – в Русия. Това е
третият ключов момент
Сега да видим нещата по реда им.
Три украински десантно-щурмови бригади, които пътуват към Киев с влак, „не успели” да преодолеят блокадата от няколко десетки души, организирана от майдана. Пропускаме въпроса как се е разбрало така светкавично за маршрутите на придвижването и как е организирана толкова скоростно блокадата?
Интересно е друго – за да отблокират пътя, десантчиците трябваше просто с ръцете си да отместят 10-20 души. Обаче стотици десантчици не се справили с подобна задача. Дали пък просто не са искали?
Нека си припомним, че в началото те така „не се справяха” и с пробивите на невъоръжените отряди на въстаналите жители на Донбас, но за по-малко от седмица всичко си дойде на мястото. Малка част от войниците и офицерите дезертираха, някои дори предадоха на опълченците оръжието си и бронетехниката, но мнозинството останаха. По думите на самите опълченци именно редовната армия, включително десантно-щурмовите части, са им създавали доста грижи по време на бойните действия. Щом основните кадрови части на ВСУ (въоръжените сили на Украйна – бел. ред.) бяха унищожени през август, Киев веднага заговори за примирие.
Знае се, че войниците изпълняват заповеди на офицерите. В единия случай (придвижването към Киев) офицерите явно не са пожелали да пристигнат, намирайки формален повод за неизпълнение на заповед. В другия случай (в Новорусия) офицерите искали да превземат Славянск и Мариупол, Горловка и Енакиево, Донецк и Луганск, въпреки отчаяната и все по-засилваща се съпротива на опълченците.
Ако си спомним, че украинската армия 23 години бе интезивно нацифицирана, че се подбираше съответният офицерски състав за целта, че чистката, започната от Соломатин половин година преди свалянето на Янукович, засегна не само централния апарат на Министерството на отбраната и Генщаба, но бе доведена до край, ако си спомним, че нацистите с пагони бяха сменени не от антифашисти, а от търговци с пагони, всичко си идва на мястото.
На 19 февруари Янукович вече трябваше да е наясно, че в най-добрия случай може да разчита на неутралитета на армията, и то само защото е толкова слаба, неуправляема и небоеспособна, че не може да се изправи срещу Върховния си главнокомандващ. С една дума, Въоръжените сили измениха на клетвата още преди преврата.
Продължаваме нататък. Силните гарнизони на Вътрешното министерство в Западна Украйна откровено сдадоха позиции и предадоха оръжието си на бойците, което трябваше да покаже на Янукович, че не може да разчита на Вътрешното министерство. Въпреки че има и части, които запазиха верността си и бяха готови да се борят срещу метежа, имаше и такива, които въоръжават метежниците, а после и сами ще се присъединят към тях. Трябва да се отчита и факта, че в началото на февруари метежниците атакуваха областните държавни администрации по цялата страна и това показа, че дори в централните райони силите на Вътрешното министерство няма да се съпротивляват дълго и активно. Измежду всички началници на УВД (управление на вътрешните работи, териториално – бел. ред.) в централните области активно и ефикасно действаха единствено генерал-майор Липандин, в Черкаси (административен център на Черкаска област в Украйна – бел. ред.), и генерал-лейтенант Бабенко в Днепропетровск. В Западна Украйна остана верен на клетвата генерал-майор Варцаба – началник на УВД на Задкарпатска област. Повече или по-малко можеше да се разчита само на централния апарат на Вътрешното министерство (и то на ниво генерали) в Киев, а също и на милицията в Донецк и Луганск, по-малко – на Харков и Одеса. Това е. Останалите, макар да не са планирали открито да изменят, възнамеряваха да изчакат и да видят накъде ще задуха вятърът.
Накрая и последно – на 20 и на 21-ви февруари по пътищата на страната излязоха хиляди въоръжени метежници от майдана, те блокираха подстъпите към столицата, атакуваха органите на държавната власт в Киев и в областните центрове, което показва, че
бандеровската опозиция в цялата страна е била въоръжена
организирана и готова да се задейства по сигнал. А това не е възможно без измяната на СБУ (Службата за сигурност на Украйна – бел. ред.). Да, да, ръководителите на СБУ Калинин (февруари 2012 – януари 2013 г.) и Якименко (януари 2013 – февруари 2014 г.) запазиха лична вярност към Янукович. Но кадрите на Хорошковски – Наливайченко – Марчук, обгрижващи нацистите още от 2002 г. (преди първия майдан), си останаха по местата и продължиха изменническата си дейност.
Накрая нека си припомним, че държавната гранична служба, подконтролна на клана на професионалните предатели Литвинови, измени на Янукович и се опита да го арестува още при пребиваването му в Харков и Донецк. По същия начин беше принуден да се спасява от граничарите под прикритието на личната си охрана и главният прокурор Пшонка. С една дума, силовите структури бяха поразени от измяната още в края на февруари, и макар да не бяха готови изцяло да минат на страната на метежниците, бяха парализирани до голяма степен.
Дори маршрутът на Янукович – Харков–Донецк–Крим–Русия, свидетелства, че първоначално той е планирал да се укрепи на Югоизток и да направи опит да потуши метежа в столицата, но след като е видял тоталното предателство, вече не се доверява на никой освен на личната си охрана. И решава да бяга. Някои от бившите министри потвърждават в частни разговори, че още на 23 февруари са били поканени в Крим на заседание на Министерски съвет под председателството на Янукович с цел организиране на съпротива срещу метежа. По различни причини повечето „не смогнали” да го направят.
Казаното дотук не цели да оправдава Янукович. Той съсредоточи в ръцете си цялата власт и значи носи цялата отговорност. Той е отговорен не само за дворците, които семейството му строеше като полудяло, смятайки, че властта им е вечна, но и защото именно в периода на неговото управление
неонацистите окончателно си разпасаха пояса
излязоха на улиците и три-четири години преди метежа безнаказано нападаха политическите си противници, измъчваха и убиваха активисти, а милицията и органите на сигурността се бореха с „проруския актив”, който за 23 години почти се стопи.
Янукович бе предупреждаван, че отглежда своите гробокопачи. Глупав, алчен, неадекватен човек, смехотворно горд, че (той - момчето от колибите) стана президент и най-богатият човек на Украйна, той изобщо не реагира на предупреждението. Бивш православен, той не слушаше дори и духовните си наставници и реши, че Църквата трябва лично на него да служи, а не на Бога, подкрепяше нацистко-автокефалното-гей крило в Украинската православна църква (част от Московската патриаршия) и така отслаби и собствените си устои. Янукович не просто отряза клона, на който седеше, той отсече цялото дърво.
Но работата не опира само до Янукович. Нека си представим следната картина – нацистката бандеровска опозиция е готова за метеж и започване на гражданска война и терористична кампания по цялата страна; силовите структури са парализирани, а някои и контролирани изцяло от изменниците; хората във властта по принцип не разбират какво се случва в страната, и поради ниския си интелект не могат да си дадат сметка за заплахата и да реагират адекватно, когато Западът безусловно започва да подпомага метежниците. И какво – нима Янукович ще се осмели да приключи с разгонването на майдана в нощта на 18 срещу 19 февруари?!
Няма шанс бандеровската опозиция да утихне.
Първо, нали Западът не я отхранваше за това; и второ, те станаха прекалено видими, на съвестта им легнаха десетки трупове и вече не можеха да спрат. Тях ги очакваше тюрма – всички, като се почне от лидерите и се стигне до обикновените галичински маргинали, които се бият.
Безспорно е, че те са се готвили. Безспорно разгонването на майдана би било сигнал за въоръжен метеж по цялата страна. Очевидно е, че те щяха да започнат кампания за терор, тоест щяха да изколят по списък проруските активисти. Очевидно е, че парализираните от измяната специални части не могат да им се противопоставят.
Така клането, което мина във формат light (т.е. в лека форма) в първите часове след завземането на властта, и което е възможно да продължи в близките месеци, но вече в по-големи мащаби, щеше да започне още през февруари и по цялата страна, а гражданската война щеше да се разпростре по всички области. В по-монолитната Западна Украйна просто щяха да изколят руснаците, а в Централна и Източна Украйна щяха да започнат сериозни военни действия. Никой не би избягал, никой не би успял да организира съпротива, и основанията за хуманитарната интервенция на Запада щяха да са в кърпа вързани – „престъпният режим” хвърли страната в кървав хаос.
Не мисля, че дори и в подобен случай бандеровци биха победили, но се страхувам, че жертвите сред проруския актив в Украйна биха били катастрофални, жертвите сред мирното население щяха да надхвърлят досегашните, а в различните родове батальони, бригади и доброволни отряди щяха да се сражават един срещу друг не сто хиляди украински граждани, а повече от милион.
Янукович имаше шанс да разгони майдана и да смаже фашистката хидра в Украйна до средата на декември. Тя намаляваше всекидневно, но все пак съществуваше. Трябваха решителни и последователни действия, силово разчистване на столичния център, интерниране на политиците, участвали в метежа, съд за тях, арести на бойци (оказващите съпротива трябваше да бъдат унищожени) и паралелна чистка на изменниците в силовите структури, във Външното министерство, в Министерски съвет и администрацията на президента. Също така и смазване със сила на опитите за метеж в Галичина (в най-лошия случай – признаване на нейната независимост).
Комплексни мерки от такъв тип можеха да бъдат успешни до 10-20 декември 2013 г. После в играта се включи активно Западът, който се убеди, че Янукович ще се огъне под натиск. И стана фатално късно.
Ето как историята на управлението и свалянето на Янукович ни учи, на първо място, че слабият и неадекватен политик не може да е успешен по принцип, каквото и да прави. Неадекватното възприемане на действителността води до серия грешни решения, които само приближават краха. А слабият характер не позволява своевременно да бъде дадена единствено правилната заповед – силово прочистване (комплексно, включително и медиите, а не само маргиналите от майдана) чрез прикладите на ОМОН. Второ, никой не е отменял ролята на оръдията в историята. И колкото и да са хитри технологиите за мрежово осигуряване на майдана, готовността на властите да приложат монопола на силата, водните оръдия и патроните зад гърба на политтехнолозите, или балистични ракети зад гърба на дипломатите – убеждава по-добре от неопровержимите аргументи.
Готовността да се умре за идеалите на революцията (когато победата й не е сигурна), като правило възниква у революционерите, когато са сигурни, че не само няма да умират, не само няма да ги накажат после, но обратното – ще ги похвалят, ще ги рекламират и пари ще им дадат.
Трето, ако ви заплашва майдан, няма защо да се церемоните с петата колона, не бива да търпите измяна във властта и не разчитайте, че оставените без контрол маргинални структури на формално аполитични хулигани (нещо като футболните агитки) ще запазят неутралитет. На тях просто им е все едно с кой ще се сбият. Но ако не ги убедите да се бият на ваша страна, ще се бият против вас.
Четвърто, реакцията при заплаха от майдан трябва да е светкавична. Колкото по-дълго властта кокетничи с фашистите и колаборационистите, толко повече ще се проточат преговорите, толкова по-навътре ще нахлуе Западът, а един път навлязъл, той никога няма да си тръгне просто така. И пази Боже, да се правят някакви дори и най-дребни компромиси. Например да се съгласиш „да чуеш какво иска народът”, ще се възприеме от метежниците като слабост, а всяка отстъпка – като готовност за капитулация. Резултатът е ескалация на исканията, а политическият натиск по вертикала и хоризонтала се засилва. Обществото все повече се дезориентира, а силите, охраняващи власта, не получават ясни заповеди и се деморализират.
В подобни условия, за две седмици, най-много месец, и властта е обречена. Тя може и да изглежда силна и непобедима, но вече е червива и изгнива отвътре. Гангрената я поглъща лакомо и бързо и в една страшна нощ властта внезапно изчезва, разтваря се във времето и пространството, а страната пада в ръцете на нацисти и бандити.
Ukr-ru.net
29.09.2014 г.
Галичина не е Украйна
Николай Владимирович Струтински е участник във Великата Отечествена война, в състава на партизанския отряд на Дм. Николаевич Медведев, близък помощник на легендарния разузнавач Н. И. Кузнецов. След войната Н. В. Струтински работи в органите на Държавна сигурност на Лвовска област, Умира на 11 юли 2003 г.
В интервю пред украинския сайт victoriara.com, малко преди кончината му, той отговаря на въпроса защо галичинските националисти от ОУН-УПА, както и идейните им наследници в най-тежките мигове от историята винаги са вземали страната на враговете на СССР, а сега – на страната на враговете на Украйна, Русия, Беларусия.
„Основната причина е хроничната враждебност. Галичинските националисти са етномутанти и затова винаги се стремят да овладеят и покорят Украйна, стремят се към бандеризацията и покатоличването й. Втората причина е особеният манталитет на жителите на Галичина, те са приучени да признават само силата и нарежданията на ръководителите на ОУН-б * (бандеровците) и ОУН-м (мелниковците), те са зле информирани за реалните събития и не разбират същността на случващото се.
С. Бандера и А. Мелник, както и другите ръководители на двете ОУН, прекрасно знаели, че немските фашисти предвиждат физическото изтребление на поне половината руснаци, украинци и белоруси, а останалите – да бъдат изселени в Сибир, на тяхно място в земите на Украйна и в европейската част на Русия трябвало да бъдат заселени немци.
И не става дума за никаква „независима” Украйна.
Опитите на оуновци да провъзгласят правителството на Я. Стецко на 30 юни 1941 г., в Лвов, били прекъснати на мига и пресечени с арестуването на самозванците и тяхното разгонване.
Въпреки това оуновци продължили да сътрудничат на СС, Абвера, Вермахта, Гестапо, писали дори верноподанически писма лично на Адолф Хитлер, които могат са се прочетат във вестниците от онова време.
След разгрома на Германия ОУН-б и ОУН-м започват да сътрудничат на спецслужбите на САЩ и Англия и предоставяли свои кадри за подривна дейност срещу СССР.
Съветският разузнавач Ким Филби своевременно и точно информирал органите на КГБ за това, че 30 оуновски емисари, агенти на спецслужбите на Англия и САЩ, са спуснати на територията на СССР, после са арестувани или ликвидирани в сражения най-вече на територията на Галичина.
Въпреки че немските спецслужби активно си сътрудничили с ОУН и УПА *, в своите секретни доклади ги наричали не свои съюзници, а „бандити”, „украинските бандити”.
* ОУН – Организация на украинските националисти, действаща предимно в Западна Украйна. - Бел. ред.
* УПА (Украинская повстаническа армия) – Украинска въстаническа армия, действаща в генерал-губернаторството (Галичина) през годините на Втората световна война. - Бел. ред.
