Международната политика се оказа в задънена улица, и по-точно – концептуалната стратегия на САЩ и Запада. Това е заключението на зам.-министъра на отбраната на САЩ Боб Уорк.
Най-добре свидетелства за това заседанието на Съвета за международни отношения, задкулисното правителство на Америка, откъдето бяха отправени преки обвинения и заплахи по адрес на Руската федерация и Китайската народна република. „Вината” на Руската федерация е, че се стреми към „промяна на световния ред, властвал през последните 70 години”. Ако РФ „не разбере”, че установеният световен ред от вида „правото принадлежи само на англо-саксите и на никой друг”, e възможно прилагане на военна сила спрямо „виновницата” Руска федерация.
Ясно е, че обвиненията не съответстват на действителността, защото следвоенният ред се измени вследствие разпада на СССР, а той бе осъществен и подкрепян от Запада, така че само обединението на територията на Голямата руска страна в една държава може да възстанови реда.
Ясно е също, че така поставен, въпросът показва рецидивиращия подход на САЩ към света като към бащиния и тяхна собственост, както и собствените им представи за „изключителността на Америка”, за което неведнъж говори американският президент, но той, по ирония на съдбата, е в дисонанс според стандартите на WASP *, по отношение на формирането на „изключителност”. Явно си мислят, че „главицата е преклонена”, но бъркат. И впрочем, не е задължително да се целиш право в противника, достатъчна е и демонстрация за непоколебимо намерение да го направиш – един вид ултиматум.
Ясно е също, че Съветът за международни отношения е не само „задкулисното”, но преди всичко олигархичното правителство на Америка, където последната дума, както и в цялата триада на подобни институции (Съвет за международни отношения – Билдербергски клуб – Трилатерална комисия), принадлежи на глобалната олигархия, която държи в ръцете си акционерния капитал на Английската банка и Федералния резерв. И какво излиза, че именно глобалната олигархия с нейните три клана Ротшилд, Рокфелер и Ватиканът, - обявява война на Русия и на Китай.
Ясно е, че войната, обявена на Русия и Китай, вече започна и върви с пълна сила. Това е и и темата за „явлението Ходорковски”, и гражданската война в Украйна, и кризата в „мекото ни подкоремие” в Близкия и Средния изток, и събитията в далечния, но много важен Хонконг. Всичко, което се случва там, имам предвид раздухваната от Запада „революция на чадърите”, не е нищо друго освен опит на олигархията, най-вече на Ротшилд, да завземат плацдарм за осъществяване на своя „златен проект”. И да вземат реванш заради оглушителното и особено унизително поражение при кризата от 2008 – 2009 г. Но за Хонкног, друг път.
Да се върнем към нашите граници, където ситуацията стремително навлиза в нова фаза - на формиране, поява и нарастване на
непосредствената политическа и военна заплаха за Русия
В началото на септември т.г. се появи анализ на американската агенция „Стратфор”, чийто автор е Джордж Фридмън - „Украйна, Ирак и черноморската стратегия”. В нея се излагат основните подходи на САЩ за изграждане на нова стратегия в региона.
Сама по себе си статията не дава повод за дългосрочни изводи, тя уточнява някои положения от един друг негов текст от пролетта, а именно „Американската стратегия след Украйна: от Естония до Азърбайджан”. Но през септември събитията следваха тъкмо описания от Фридмън през пролетта сценарий. Затова ще трябва да припомним някои положения в статията.
Основните точки в септемврийския сценарий на „Стратфор” са следните:
• САЩ се сблъскват с предизвикателства от страна на Русия, която минава в настъпление в Украйна, както и от „Ислямска държава”, която настъпва в Сирия и Ирак. САЩ – пише Фридмън, - не знаят как да реагират на тези предизвикателства и губят инициатива;
• Русия и „Ислямска държава” нямат обща стратегия, напротив, взаимно се разглеждат като противници. Но и двете целят да прехвърлят на гърба на другия военните сили на САЩ. Освен това успехът на всяка една от тях създава проблеми на другата и така възниква още едно предизвикателство. Накратко – и Русия, и „Ислямска държава”, според Фридмън, са заинтересовани да вкарат САЩ в чужд конфликт, при това не само очакват поражението им, а по-скоро максимално затягане на конфликта и отвличане на американското внимание от самите себе си;
• според Фридмън, за да си върнат инициативата и да съберат разпилените сили, САЩ на първо място трябва да обединят двата конфликта, които дори териториално са близко, в единен театър на военни действия, и по-нататък да разглеждат тези конфликти в комплекс, като части от едно цяло;
• според Фридмън единственият възможен „естествен” геополитически център, който обединява тези конфликти и служи и като център на театъра на военните действия, това еЧерно море;
• поради това при формирането на центъра на Черноморския театър на военните действия САЩ определят ключова роля на Турция. Турция е на еднакво разстояние и в двете посоки – руско-украинската и сирийско-иранската;
• „генералните партньори” на Турция, според Фридмън, в европейската посока са Румъния, която работи координирано с Полша (това позволява осъществяване на черноморско-балтийската стратегия „Интермариум” – алианс от море до море), а в близко- и средноизточна посока – Азърбайджан и връзката с Грузия;
• самите САЩ, смята Фридмън, трябва да отключат тези процеси и да им дадат развитие, като управляват противоречията и хаоса.
Театърът на военните действия - Черно море
Нека да отбележим обаче, че не е коректно да се говори за „намесата на Русия” в Украйна и Западът няма дори формални освания да го твърди. Освен това Западът добре разбира, че в украинската криза Русия е „контрагент” на САЩ и на ЕС, а пък „контрагенти” на Киев, които са по-ниско в йрерахията, са опълченците от Донецката и Луганската народни републики – властите и армията на Новорусия.
Освен това провъзгласяването на Черно море за „театър на военните действия” е недружелюбно от страна на глобалната свръхдържава – това е пряка и непосредствена заплаха за националната сигурност на Русия. Неотдавнашното изявление на Барак Обама, че Русия и „Ислямска държава” са две от трите най-важни глобални заплахи, потвърждава, че Фридмън съвсем не импровизира, а просто озвучава онова, което са му казали да огласи, и че Черноморската стратегия не се обсъжда, а вече е приета от Вашингтон.
(Третата заплаха, според Обама, е епидемията от ебола, която бе организирана всъщност от Запада. И трите страни, откъдето тръгна епидемията ебола – Гвинея, Либерия и Сиера Леоне, са под мандата на Комисията за мира при ООН, а Световната здравна организация и преди е експериментирала там как да се намали раждаемостта, с което се занимава и Съветът по населението на Рокфелерови, отговарящ за тази дейност в ООН).
Това е само официалната част на Черноморската стратегия на САЩ. Има и неофициална.
На 5 септември Обама се срещна с турския президент Реджеп Ердоган „на масата” на Срещата на върха в Уелс. След няколко дни в Доха (Катар) се проведе закрита среща във формат САЩ – Турция – Катар – „Ислямска държава”. Турция бе представена пак от Ердоган и от шефа на МИТ Хакан Фидан.
Видимият резултат от тази среща е освобождаването на 49 турски граждани, сътрудници на дипломатическите мисии, които бяха пленени от ислямистите на „ИД” в иракско-кюрдския град Мосул (в замяна на 19 терористи, пленени от турците). По молба на САЩ за освобожаването е посредничил Катар.
Невидимите резултати от срещата са споразумения, според които Катар, понеже е гуверньор на мощни групи от спецчасти, действали навремето и в Либия, става център на коалицията. „Пушечното месо” са „умерените ислямисти”, воюващи с Башар Асад и т. нар. Свободна сирийска армия.
На 11 септември в Джеда (Саудитска Арабия) се провежда още една среща – тук пристигат главите на външнополитическите ведомства на САЩ, Ирак, Турция, Египет, Йордания, Ливан и монархиите от Персийския залив. При това демонстративно не са поканени представители на най-заинтересованите държави - Сирия и Иран.
Нека да направим равносметката
Първо, официално се говори за създаване на „международна коалиция” начело със САЩ, която да се бори срещу „Ислямска държава” (в коалицията участват Франция, Великобритания, Канада и редица мюсюлмански страни – естествено, Катар, а също и Бахрейн, Саудитска Арабия, Йордания и Емиратите).
Второ, полуофициално се признава, че в хода на наземната операция няма никаква коалиция, за каквато говореше шефът на Обединения комитет на началник-щабовете на въоръжените сили на САЩ адмирал Мартин Демпси. Става дума всъщност за терористи, които ще се обучават в Саудитска Арабия, и по някои информации, и в Грузия.
Трето, от всичко това става ясно, макар и съвсем неофициално, че под лозунга за борба с „Ислямска държава”, с която на практика САЩ не воюват, а преговарят и си сътрудничат, ще започне война със Сирия. Какъв ще е поводът или на какъв мотив ще се спрат, е тема, която експертите обсъждат. Най-вероятно ще се организира провокация, шумна и евентуално на територията на САЩ или на Европа.
Моментът е подходящо избран – по световните медии се говори усилено, че Башар Асад има проблеми с обкръжението си, някои от приближените му готвели капан, или пък се страхували от международна изолация и искали „обединение”... Това пряко насочва към подготовка за скорошно покушение над Б. Асад.
В общи линии това е стратегията на САЩ в южния фланг на Черноморския „басейн”, който наистина започва да се преформатира в театър на военните действия.
В този смисъл има един много важен нюанс, който може да се превърне и в решаващ при определени обстоятелства. Това е
„особената напрегнатост”
в отношенията между Турция и САЩ, която световните медии експлоатират охотно. Най-много се набляга на дълговременното отсъствие на лични контакти между лидерите на двете страни.
На пръв поглед, всичко се свежда до две неща. Първо – традиционната турска забрана САЩ да използват военно-въздушната база „Инджирлик”. И второ – отказът на САЩ да одобрят влизането на турски военни части в Сирия с оглед подпомагане на терористите-антиасадисти и за създаване на гранична „буферна зона”. Под натиска на САЩ премиерът Ахмет Давутоглу се отказа от сухопътни операции в Ирак и Сирия. Обикновено тези работи се представят като „напрегнатост” в отношенията.
Всъщност в американско-турските отношения не всичко е драматично. Пък и как другояче, нали Турция е член на НАТО и с това темата се изчерпва. Освен това в плана „Голям Близък изток”, отпреди десет години, САЩ разчитаха на региона на ислямистите, а Ердоган прекрасно се вписва в подобна концепция, иначе отдавна да го бяха свалили генералите-кемалисти.
Още нещо – САЩ не допуснаха турци в Сирия (въпреки че там има неголям турски контингент и сега) и им направиха голяма услуга, „натиквайки” в периферията и сирийските, и турските кюрди, като същевременно се обявиха срещу независимостта на Иракски Кюрдистан.
Знае се, че сирийските кюрди подкрепяха Б. Асад, дълго време отвличаха вниманието на сирийската опозиция и се бореха с терористите от „Ислямска държава”. Сега, дефакто, те са извън играта и дезорганизирани. Дали това означава, че проектът „независим Кюрдистан” отива в архива?
Нали той беше най-важното звено от плана „Голям Близък изток”? Най-малкото – отлага се за неопределено бъдеще.
Между САЩ и Турция наистина има „неясно напрежение”, но съвсем не е в зоната на видимостта.
Какво искат САЩ от Турция
в рамките на стратегията Черноморски театър на военни действия, според мен?
Първо, Анкара да не си пъха носа в Сирия и в Ирак, и особено в Сирия, която е съюзник на Иран, защото би могла да провокира Техеран. Та нали Турция – нека повторим – е член на НАТО. Нито САЩ, нито Европа са готови да воюват с Иран. Иран е следващата цел, сега са заети със Сирия. (И дори е възможно кюрдският проект да се отложи именно за времето на тази „следваща цел”.)
Второ, от Турция се изисква да преориентира политиката си от средиземноморския фланг на Черноморския театър на военни действия, накъдето все я тегли, към Черно море, където не й се иска особено да се ангажира, поне засега. Тоест, интересът на САЩ е Анкара да преориентира своята стратегия срещу Русия, приближавайки се максимално към границите й. И това е втората, най-важната антируска част от американската стратегия, изложена от директора на агенция „Стратфор”.
Турция, макар и член на НАТО, не може да не си дава сметка, че я таксуват като „второ качество” член на Алианса, защото не я допускат в ЕС. На нея разчитат в областта на сигурността, но не я пускат на „масата”, защото „баницата” си делят европейците, чийто принос в НАТО е доста по-малък от турския. Освен това Турция не се харесва на конкурентите в Черно море, което винаги е било разглеждано като руско-турско пространство. Исторически Турция е против европейското и друго (включително американско) участие в черноморските дела и тук намира общ език с Русия. През миналия век в Черно море не бе допусната Антантата, и то в критичен момент за младата Съветска власт, а и днес действа конвенцията от Монтрьо, за която ще стане дума по-нататък.
В полза на Москва са икономическите интереси на турското ръководство – внос на руски газ и транзит на руски газ с бъдещия „Южен поток”. Именно съвкупността от споменатите фактори, а също и заради провала на замаскираното турско участие в работите на Крим малко след присъединяването му към Русия, Анкара не е готова да възприеме една част от американските препоръки. А и турците не бързат да се обръщат на север, оставяйки зад гърба си незавършени работи в южния тил. Ако го направят, могат да ги натискат винаги на болното място заради тези „недовършени” неща.
Сага за бездарния съюзник
Русия се възползва от ситуацията и неутрализира замисления кримско-татарски бунт, а после се зае и с неговия щаб – Меджлиса на кримско-татарския народ. Тъкмо това тревожи американците и те оказват все по-силен натиск над Турция.
В статията на Фридмън се казва, че първо, срещу Русия трябва да бъде „насъскана” Румъния, чийто флот трябва да стане способен да изтласка руския черноморски флот. Изглежда хитро, но е трудно да се повярва. Веднага се присещаме за статията на Елена Сенявска „Бездарният съюзник е бездарен противник”, която доведе до истерия Букурещ, защото в текста е разгледано участието на Румъния във Втората световна война. САЩ обаче не са черноморска страна и не могат да държат тук свой флот. Според конвенцията от Монтрьо военните кораби на нечерноморски страни може да пребивават в Черно море само 21 дни и да са с обща водоизместимост 30 хил. т. Това е едно нищо. (Нека уточним, че ако Русия не бе овладяла Крим, САЩ не само щяха да разположат ПРО там, но биха разположили и флот в Севастопол; а сега, за „насъскването” на Румъния, за преориентацията на Турция и създаването на връзки между тях, ще трябват години, но ако бяха получили база в Севастопол, САЩ щяха да влязат в черноморския пул държави, за които не важи конвенцията от Монтрьо, и после да действат самостоятелно.)
Второ, в Румъния, според Фридмън (дори е казано два пъти) трябва да се разположат военно-въздушни бази, откъдето бойната авиация на САЩ и НАТО може да достигне Украйна. С други думи, изключена е сухопътна намеса на САЩ, предполага се само въздушна. Сухопътната, според мен, може да се окаже “горчивата чаша” на европейските членки на НАТО. В статията на Фридмън не се говори за това, но май именно с тази “чаша” е свързан скандалът, който избухна в Германия, когато наяве излязоха фактите за небоеготовността на бундесвера и най-вече на бундеслуфтвафе. Очевидно германската общественост бива подготвяна за нови военни разходи, а може би и за война. Преди две седмици в медиите се появи информация, че немска танкова колона се придвижва на изток от района на украинско-натовските учения, които се проведоха на запад. Къде ли е сега, и дали е само една, не е ясно.
Трето, Фридмън мъгляво споменава възможността „джихадистите” от Чечения и Дагестан (!) да тръгнат към Азърбайджан и Грузия. Но това е откровена провокация, целяща или да остави впечатление пред международната общност, че Русия не контролира Чечения и Дагестан; или в „градинката на Москва” ще „изникне” поредният пробив на истински джихадисти от южния фланг на Черноморския театър на военните действия към северния - в Азърбайджан; нали точно ИД заявяваше, че ще стигне до Задкавказието.
И на запад, и на изток, северният фланг на Черноморския театър на военните действия, има нужда от Турция, тя ще е необходима на Америка за борба срещу Русия. В този контекст борбата за Турция между Русия (която не пречи на стремежа на турското ръководство на юг) и САЩ (които ги подтикват на север), е най-важното нещо за всички събития в „обединения” Черноморски театър на военни действия.
Азърбайджан пък е елемент от руско-американската борба за Турция. Затова срещата на върха на „петорката” прикаспийски страни в Астрахан (на 29 септември) е важно постижение на руската външна политика. Всъщност Азърбайджан получи руско-ирански гаранции и с това бе обезсмислена американската демагогия за „джихадистите от Чечения и Дагестан”.
Трябва обаче да е ясно, че Турция се държи както Германия през 1939–1940 г. Експанзията на север, или поне в Крим, а значи в Кавказ, винаги присъства в плановете, но се отлага поради несигурност на южния тил (също както Германия, която през 1940 г. пазеше тила си на Запад, но все пак тръгна срещу СССР през 1941 г.). Ето още една причина, която прави още по-важно влизането на Иран в „петорката”.
Въпреки това трябва да сме наясно, че Прикаспието съвсем не е център, а периферия на Черноморския театър на военните действия в американската стратегия, независимо че благодарение на астраханската среща на върха „извади” железобетонния „неутралитет” на Туркмения от „мъртвата точка”. И че за Русия борбата за Прикаспието ще се решава на полето на Украйна.
Също така е важно, че в центъра на „сдържането на Русия” в западното Черноморие е връзката Анкара–Букурещ, което извежда на първо място проблема за Приднестровието. Вероятно точно там ще бъде осъществена голяма провокация с оглед въвличането на Русия в конфронтация и с Украйна, и с Румъния, а следователно и с НАТО. Още повече че в региона са разположени руски миротворци, военен контингент, складове за оръжие и боеприпаси.
Паралелно с тези събития в информационната област, особено в западните и в украинските медии, се тиражират „анализите” за „разпад на Русия” и преминаването на южните й територии към Украйна. Така се налага идеята за антируски „коридор”, съединяващ Украйна с Кавказ; ако той бъде организиран, на практика Русия ще бъде зачеркната от групата на черноморските държави и ще се превърне в азиатска държава. Освен това отнякъде изскочи и идеята на Бжежински за американо-китайското „тет-а-тет”, което изглеждаше забравено от 2009 г. насам. Вярно, че този път е само Бжежински, Кисинджър го няма, което не дава основание да се приема като предложение, възприето и от двете партии в САЩ. А пък и антикитайският патос на високопоставения генерал от Пентагона, с който започнах анализа (Боб Уорк. – бел. ред.), всъщност зачерква предложението на Бжежински.
И така, какво е най-важното дотук?
Началото на световната война
Първо. Обединяването на двата конфликта – украинския и иракско-сирийския – в единен театър на военните действия не е само „мнение” на „Стратфор”. Това е стратегия на САЩ, което се потвърждава от сумирането на „заплахите”, изброени от Обама (включващо Русия и „Ислямска държава”), а също така изостряне на американската политика срещу Сирия, въпреки че именно и единствено Сирия изцяло се противопоставя на терористите от ИД. Така че Фридмън и неговата „кантора” за пореден път потвърждават репутацията си на „сифон” за ЦРУ и Пентагона.
Най-важното, което твърдят експертите, е, че американският елит открито заговорничи в смисъла на нова световна война, понеже е ясно, че обединяването на конфликтите в мащабите на такъв регион е начало именно на световна война. Всъщност в такива категории говори глобалната олигархия, контролираща американските – и не само тях – секретни централи за вземане на решения.
Второ. САЩ поставят в центъра на конфликта Турция и няма основания да се предполага, че са „проспали” укрепването на властта на Ердоган. Напротив, те съвсем съзнателно подготвяха тази операция и я провеждат с оглед на осъществяването на някакви задкулисни договорки с него.
Важно е да се разбере, че текущите разногласия между САЩ и Турция са тактически. В крайна сметка Фридмън открито пише, че абсолютно не е важен изходът от конфликта в Сирия и в Ирак и че е съвсем маловажен в сравнение с конфликта в Украйна.
Трето. САЩ всъщност „отрязаха” Турция от региона след провала на заиграването с Иран, понеже са си правили сметка да въвлекат в борбата със сунитската „Ислямска държава” именно шиитски Иран и иракчаните шиити, начело с шиитския експремиер Ал Малики. Когато американците одобриха неговото сваляне, стана ясно, че за САЩ „иранската карта” е отиграна.
Именно тогава САЩ „вкараха” в играта и кюрдите. Затова и откритият завой на Ердоган към САЩ е въпрос на близкото бъдеще, най-късно - след парламентарните избори през 2015 г. Но за да ги спечели турската „партия на властта”, през това време с Америка ще се запазят елементите на демонстративна конфронтация.
Четвърто. Скоро няма да има мир в Украйна. С възобновяването на военните действия, под прикритието на приказките за „линия Мажино”, ще има опит за организиране на настъпление на украинската армия, което да предизвика накрая открита намеса на Русия, защото ще бъде заплашена със загуба на Новорусия в днешните й граници.
Ако имаме предвид заявеното от Фридмън, възможна е и намеса на натовска авиация в конфликта. В такъв случай не бива да се изключва ескалацията му и разпростирането на конфликта извън сегашните географски рамки.
Евгений Примаков даде интервю на 27 септември за „Съботни новини”, в което обясни, че ако такова нещо се случи, Европа ще клекне пред САЩ за сто години напред. Точно това, както и нанасянето на „стратегически удар по интересите на Русия”, сладострастно описвано от Фридмън, ще покаже американските успехи в Украйна. И то независимо от изхода на украинската трагедия.
Пето. Тази ситуация безусловно ще има и продължение. Ако „фокусът” с „решителния” удар по Асад, под прикритието на операция срещу ИД мине, то никой не е отменял точката „миротворческо” урегулиране на Иран. В този момент трябва да се очаква и разконсервиране на кюрдския фактор. ИД стана повод за намеса в Сирия, а пък кюрдите ще станат повод за нахлуване в Иран. „Не по врат, а по шия”, както се казва (или срещу иранското ръководство, или на негова страна).
Демократизиране от въздуха
За Асад също пълзяха слухове, че можело да стане съюзник срещу ИД. Но бяха прави онези, които не им се вързаха. Стана тъкмо обратното, и съюзник на САЩ срещу Асад, макар и неявен, се оказа тъкмо „Ислямска държава”. Впрочем, същото може да се случи и в Украйна, чиято територия, според Фридмън, може да бъде „демократизирана” от въздуха и съвсем отделно от Русия.
Дали това означава, че Петро Порошенко има властови хоризонт ако не седмици, то поне месеци, и че дните му са преброени, а на негово място ще бъдат насадени гибони и горили? Особено ако на брега на Днепър се повтори факторът „Ислямска държава”, но в бруталния вариант на бандеровщината?! Или пък Порошенко съвсем ще изгуби човешки облик под натиска на Ляшко и Яценюк?
Това вероятно е просто „въпрос на технология”. А Русия трябва да се готви за всеки вариант при изостряне на Черноморския театър на военните действия. И също така да не играе по чужда свирка, а да създава собствени проекти, по аналогия на Прикаспийския, но по-мащабни и по-близо до възловите „нервни окончания” на интересите на Запада. Пък и не само „морски” (например в Балтика), а и сухопътни (например Харков, а какво пречи срещу киевския режим и Запада да се обърне евросъюзната инфраструктура, например „еврорегионът на Слобожаншчин”, обединяващ Харковска област с Белгородска?).
Шесто. Къде се корени „черноморската стратегия”, за която пише Фридмън и за която говори Обама? Ако не знаем това, винаги ще сме една крачка назад, или ще трябва да реагираме „тактически”, без да сме наясно с общия замисъл.
„Като раса англо-саксонците имат задача да изтласкват други раси, да ги асимилират и така дотогава, докато цялото човечество не бъде англо-саксонизирано. На първо място трябва да се установи контрол върху сърцевината (Heartland) на земното кълбо – Русия. Без това световното господство на англо-саксите е непостижимо. За да се овладее Русия, нейната огромна континентална маса, трябва да има и стратегия, според която САЩ и съюзниците им трябва като анаконда да обвият Русия от всички страни – от запад – Германия и Великобритания, от изток – Япония.
На юг трябва да бъде създадена васална държава от проанглосаксонски тип. Тя трябва да заема пространството между Каспийско, Черно, Средиземно и Червено море и Персийския залив, като така плътно ще прегражда единствения изход, който Русия днес достига с лекота – Индийския океан. Засега такава държава няма, но няма причина да не се появи.
Ако разглеждаме проблема в геостратегически план, трябва да кажем, че основният и естествен враг на англо-саксите по пътя към световно господство е руският народ. Следвайки законите на природата, той се стреми с все сили към Юга. Затова е нужно спешно да се овладее границата с Южна Азия, между 30 и 40 градуса северна ширина, и руският народ народ да бъде изтикван на север. По естествените закони, когато нещо спре да расте, започва упадък и бавно умиране. Така и завряният в северните ширини руски народ няма да избегне участта си...”
Този фрагмент е от писмото на генералния секретар на „Европейско движение”, полския троцкист Джоузеф Ретингер, написано в началото на 50-те години на 20 в. То е адресирано до Билдербергския клуб на принц Бернхард **, офицер от СС, който минава към съюзниците след женитбата с бъдещата кралица на Нидерландия Юлиана, баща на кралица Беатрикс и дядо на днешния крал Вилем-Александър.
Фрагментът очертава ясно не само началата на днешната
„черноморска стратегия”
но разкрива и фундамента на общата, половинвековна линия на Запада в отношенията с Русия, наричана „Голямата игра” („The Great Game”).
Ето как концепцията на Хелфърд Макиндър за „хартленда” се пресича с концепцията на Алфред Тайър Меън за „анакондата”.
Всичко това означава, че не е възможен никакъв смислен диалог със Запада, който вече ни е произнесъл присъда. Можем да очакваме само тактически споразумения, сключвани на чисто рационална база с оглед баланс на интересите и силите и в рамките на игра „с нулева сума”*** . Няма общи ценности със Запада, не съществуват и не може да има. „Англо-саксите като раса” нямат други категории и планиращи стратегии освен господството, и затова разбират само един език – езика на силата. Без него всяко споразумение със Запада не струва пукната пара. Нека си припомни уроците, които им даде Й. В. Сталин в края на Втората световна война в Европа. Конец!
Затова, едновременно с военната доктрина, трябва да се преразгледа и днешната редакция на концепцията за външната политика на Русия, особено в частта за нашата принадлежност към прословутата „Евро-Атлантика”. Това е мит, и не само защото морската „Евро-Атлантика” („Европейският полуостров”, както го нарича Фридмън) категорично противостои на континентална Евразия, защото се стреми към разширяване в Украйна за сметка на Евразия, тоест – за наша сметка.
Пламенен поздрав от Фридмън и „Стратфор” към всички поборници на концепцията „Русия е Европа”! В интериора на публикувания от него анализ проститутската роля на „петата им колона” се откроява релефно и ярко както никога досега.
Владимир Борисович ПАВЛЕНКО
Доктор на политически науки, действителен член на Академията за геополитически проблеми
Специално за REX
4.10.2014 г.
* „бели англо-саксонски протестанти”, намекът е за цвета на кожата на г-н Обама. – бел. ред.
** принц на Нидерландия, роден като Бернард Леополд Фридрих Еберхард Юлиус Курт Готфрид Петер, граф на Липе-Бистерфелд. – бел. ред.
*** Игра с нулева сума (zero-sum game). Термин от книгата „Теория на игрите и икономическото поведение” (1944 г.) на Джон фон Нейман (1903-1957) и Оскар Моргенщерн (1902-1977). Означава и състезание, в което загубата на единия играч е равнозначно на победата на другия играч. - бел. ред.
