100 години
от рождението
на Тодор Живков
12.
Сергей Станишев имаше реален шанс да разшири влиянието на БСП, ако беше се наел да разчисти авгиевите обори на партийните измами след 10 ноември 1989 г.
Негов дълг и човешка отговорност беше да изрече ново слово във връзка с историята на БСП: изворите й от комунистическото движение – приноси и слабости; решаващия влог на социалистическа България в биографията на двайстото столетие; криминалния (а не единствено демократичния) облик на прехода след 1989 г. Вместо това той прояви прекалена търпимост спрямо остатъците от перестроечното двуличие, което не омаловажава заслугата му, че оглави съпротивата срещу режима на ГЕРБ и Б. Борисов. Потребно му е да направи още една стъпка – да помогне на своята партия, за да може тя да се освободи от силите, които я раздалечават от народната участ. Още от Стария завет е известно, че да се поставиш в положението на непризнателния Хам, е непристойно. От друга страна, сериозните прегрешения на Т. Живков и на предишния социализъм не би трябвало да възпрепятстват усилията на днешните хора да усвояват позитивите от онази епоха. Толкова ли е безполезно днешните ни леви лидери да се поучат от предишния държавен глава? Как се модернизира една държава? Как икономиката може успешно да се базира върху производството и неговото обновяване? Как могат да се откриват терени (на Изток и на Запад) за българските стоки? Как би трябвало да се усвояват и прилагат нови световни идеи (като тази на китаеца Дън Сяо Пин)? От Живков могат да се извлекат уроци за независима национална политика (това той го постигаше при положение, че държавата е член на СИВ и Варшавския договор). Тодор Живков и неговите сътрудници изработиха нова балканска и европейска политика. Те успяха да внесат информационна техника на най-високо съвременно ниво. Начертаха перспективите на многогодишни стопански планове, изпълнявани в срок. Биха могли да се използват и редица белези на социалната политика, макар днес историческите обстоятелства да са различни.
Актуално значение придобиват важни моменти от опита на държавата да подпомага науката и образованието, да стимулира културата, проучването на нейното минало, да обезпечава материални блага за творците и т.н., и т.н. От текста ми става ясно - не правя апология на Тодор Живков, нито романтизирам социалистическия развой. Призовавам към почтена и исторически правдива позиция на ръководството на лявата ни партия. Това ръководство напразно си въобразява, че с прикриване на част от миналото на БКП, чрез премълчаване на порочното зачатие на прехода ще може да заслужи одобрението на елитарни имуществени кръгове с „червено” потекло, като същевременно задоволи претенциите на недалновидни западни социалдемократи (действащи в синхрон с десницата от ЕС) за окончателна разплата с бившите комунисти от Източна и Централна Европа.
Безпокоя се, че през последните десет-петнадесет години повече на думи, отколкото на практика, се забелязва разграничаване от перестроечната конюнктурност. По-точно е да се изтъкне, че идеологията на преустройството, така, както я формулираха бащите на преустройството, в недопустими размери се възпроизвежда и до ден-днешен. Имитирайки методи на доктринера, в програмни документи на БСП продължават да бъдат повтаряни надживени и оказали се неверни схващания и становища от началото на 90-те. Нима загубата на масово влияние на БСП в страната (изчезнаха над милион потенциални леви гласоподаватели!) не са аргумент в защита на идеята, че обединението на левите сили у нас трябва да се изгражда не с оглед на тезиса за „малката модерна партия”, а върху широк спектър от партии и движения, които се намират по-наляво и по-надясно от БСП, както и с организации с патриотична ориентация. Неуспехът на Първанов със създаването на „нова левица” (така наречената „Солунска четворка”) е красноречиво потвърждение.
Грешката на Станишев е, че предпочита да дискутира и спори с Първанов по тактически въпроси, а не по философията и водещите направления на лявата идея в съвременния свят, по българската й специфика и историческо своеобразие. В такъв аспект се актуализира отново дилемата Тодор Живков в контекста на българския социален и икономически напредък през втората половина на 20 в.
Впрочем, каквото и да се прави, каквито и „маньоври” да бъдат прилагани, каквито и ходове да се предприемат, истината и в БСП (и извън нея) е като шило в торба. Тя рано или късно изскача на показ. И тогава водачите на трудовите битки у нас, на антифашистката съпротива, на социалистическия ни подем, в това число и лидери като Тодор Живков, ще застанат живи пред българската история...
Председателят на БСП Сергей Станишев тези дни бе избран за председател на Партията на европейските социалисти, което е огромно признание и за него, и за обновителните процеси в българската левица, и по-конкретно в соцпартията. През десетилетията на прехода това е най-високият пост, заеман от българин, а в моите спомени се съизмерва с издигането на Георги Димитров за генерален секретар на Коминтерна. Станишев ще може и персонално да влияе върху развитието на социалистическите и социалдемократическите партии на континента, както и върху процесите вътре в Европейския съюз.
Това предисловие го пиша с намерение да кажа още нещо. Според мен Станишев би могъл да активизира дискусията за отстъплението на левите партии на ЕС в управленски план, и то по отношение на различните леви, центристки и десни практики. Той може да разчупи предубежденията на западни дейци относно днешните социалистически и социалдемократически партии, преди това съществували като комунистически. Може да разшири информацията за еволюцията и разрастването на левите движения в България.
По възможностите му е да съдейства триадата “свобода, справедливост, солидарност” да се допълни с ценността “ред”, както настояват редица западни леви политолози. По такъв начин ПЕС по-целенасочено ще може да обсъди и отстои новите функции на левицата в строителството на държавата или на държавните съюзи и обединения, в съчетаването на организираното натрупване на растежа и реалистичното разпределение и преразпределение на разходите. Понастоящем отговорното отношение към държавата и държавните институции се възприема като по-присъщо за европейската десница, а не за левите партии. Но тъкмо ценността “ред” ще коригира подобна постановка. Същевременно, струва ми се, в български условия - с оглед на споменатата ценност “ред” - могат да бъдат почерпани полезни уроци и от периода на социализма.
Лява България, и по-конкретно комунистическото движение, даде на новата българска история и други крупни лидери освен Тодор Живков. Като философи, идеолози, активни политици и борци за социална справедливост тези лидери се открояват по-безспорно върху биографията на 20 век. Димитър Благоев е оригинален мислител и ерудит, с чиито заложби Тодор Живков не би могъл да се съизмерва. Благоев се отличава особено от Живков по пиетета си, проявен към отделната личност, а също така и с начина, по който издига етиката на най-високо стъпало сред социалистическите ценности. В този аспект Живков е готов да жертва правата на индивида в името на целта: цената е осигуряване на всенародния подем и благо. Той пренебрегва, най-общо казано, важни моменти от моралния кодекс на човека.
Значима фигура както на българското, така и на световното революционно движение е Георги Димитров, героят от Лайпциг. Той е борец за човешки свободи и правдини, надарен с огромна духовна енергия, с потенциал на „рано появилия се герой”. Образът му е запечатан в съзнанието на стотици милиони граждани на планетата като европейски събрат на латиноамериканците Че Гевара и Кастро. Тепърва ще се осмисля идеята му за „народна демокрация”, която реформира фундамента на комунистическото виждане за модерна реалност и влиза в летописта на европейските, азиатските, африканските и латиноамериканските народи. С този принос на Г. Димитров се занимават най-видни интелектуалци на 20-ото столетие, включително и философът естетик, от когото съм се учил – Дьорд Лукач. Но Георги Димитров, в отличие от Живков, е голям световен и национален политик и революционер, не и държавник. Държавническата му (кратковременна) дейност у нас след 1944 г. не притежава историческия заряд в държавническата работа на Живков.
Това, за което споменавам, се отнася в по-значима степен и за Васил Коларов, и за Вълко Червенков, и техните активи са най-вече в сферата на политиката и идеологията, отколкото в държавното творчество. Освен това дейността на държавника В. Червенков се утежнява с факта, че той се изявява през т. нар. сталински период.
Тодор Живков не е така мъдър като Димитър Благоев, пламенен и мащабен като Георги Димитров, прояден от интелектуализъм като Васил Коларов или Вълко Червенков. Той и външно изглежда като по-ординерна особа, която не блести над останалите. С характерния си работническо-селски каскет, с масивното си невисоко тяло, върху което се е отразил тежкият селски труд на предците, с недодяланото си, с нарушен овал лице, с хитроватия си поглед и натрапчиво набиващия се в ушите ни глас, с тромавата си походка и неглижираността, трудно коригирана дори от най-отлични имиджмейкъри, Тодор Живков е огледално копие на широко разпространена типология на българин от Софийския край, и по-нататък от Северозападна и Централна България.
Парадоксът е, че именно Тодор Живков, ставайки „човек от народа”, израсна до равнище на най-крупен български държавник от ново време (заедно със Стефан Стамболов). Онова, което е недостатък на идеолога, на партийния ръководител, се превърна в предимство за държавния мъж от Правец. Тодор Живков, както подчертах, остави след себе си модерна държава със силно развити промишленост и земеделие, с култура и наука, постигнали неповторими успехи, със социални, медицински, образователни права, защитени единствено през неговия период на подобен висок уровен. Държава, ползваща се с неоспорим световен авторитет, въпреки че се разминаваше в много отношения с характеристиките на социалистическата държава / общност в моите представи. В същото време едноличната власт на Т. Живков „бронира” интересите на номенклатурната върхушка, която освен крайно себична и неродолюбива, се утвърди след 10 ноември 1989 г. и като въпиющо непризнателна към довчерашния си бащица.
През последните двайсет години БСП – това не се нрави на консервативните й среди – успя да преодолее немалко идеологически предразсъдъци и ограничености, да „свери” теорията с „вечно зеленото дърво” на практиката, да се откаже от постановки, които са остарели и пречат на напредъка. Но когато се включва във властта, във властовите институции и структури, БСП показва, че тепърва има да усвоява редица от аспектите на изкуството как се управлява държава. За овладяването на такова изкуство е потребен и опитът на Тодор Живков, ръководил България в течение на повече от три десетилетия.
Естествено е оценките за Тодор Живков да възникват, кристализират и се допълват с различни нюанси през различни исторически етапи. Естествено е гледните точки на тълкувателите да конфликтуват и взаимно да кореспондират.
В текста “Жив пред българската история” ми се искаше – въз основа на лични преживявания и опит – да изразя своето интимно и гражданско отношение на интелектуалец, живял най-творческите си години в епохата, когато начело на държавата ни стоеше Т. Живков, да се доближа и до по-строги, обективни критерии. Дали достигам до качествата, същността, „тайните” на бившия Първи, дали съм безпристрастен или тенденциозен, времето ще отсее. Би ми се искало обаче и написаното от мен да допринесе за създаване на истинския и неподправен портрет на големия български държавник Тодор Живков...
край
