ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 40
Уважавай правото на другия, ако искаш другият да уважава твоето право
Сложната историческа съдба
Изложеното досега не е сценарий, нито е плод на пожелателно мислене, а реална възможност, ако внимателно вникнем във фактите и тенденциите от последните месеци.
Преди да ги изложим в детайли, нека направим една разходка в историята, за посочим предпоставките за възникване на днешната крайно експлозивна ситуация в Европа.
Версайският диктат
Не се спори, че голяма част от предпоставките, довели до днешните проблеми на Европа, са заченати от несправедливата Версайската система. По-точно – от Версайския диктат. Известно е, че политическите граници в Европа не съвпадат с етническите. Те са наложени от факторите на реалната политика, от т.нар. велики сили, и отразяват геополитическите им интереси, а не интересите и волята на заинтересованите народи.
На 8 януари 1918 г., когато Първата световна война още е в разгара си, американският президент Удроу Уилсън призовава воюващите страни към прекратяване на кръвопролитията чрез сключване на справедлив мир и полагане основите на международна организация – Общество на народите, която да гарантира териториалната цялост и суверенитета и на големите, и малките нации. Специално за България, на последвалите мирни преговори американският президент отстоява в държавните предели на страната да останат Южна Добруджа, Беломорска Тракия и Царибродско и осуетява плана, лансиран в Ньои, за разделяне на България на три района, подчинени на Румъния, Гърция и Югославия. За дейността си в защита на мира президентът Уилсън е удостоен с Нобелова награда за мир за 1920 г.
Призивите на президента Уилсън, съдържащи се в известните „14 точки”, не са чути на т. нар. мирна конференция във Версай. Разумната политическа програма среща късогледия отпор на империалистическите сили-победителки във войната. Този отпор, узаконен от диктата на Версайската система, води до икономическото разрушаване на Германия, Голямата депресия, възникването на националистически, реваншистки и фашистки движения и в крайна сметка става причина за избухване на най-разрушителната и кръвопроливна Втора световна война.
Разпад на Версайската система
Частично преодоляване на наложените във Версай несправедливости се извършва с международно съгласие след края на Втората световна война. Съветският съюз, който не е допуснат до т. нар. Версайска мирна конференция, си възвърна териториите на изток от линията, начертана през 1920 г. от британския министър на външните работи лорд Джордж Кързън. Впрочем, още на 8 декември 1919 г. с декларация на Върховния съвет на съюзниците (Великобритания, САЩ, Франция, Италия и Япония), „линията Кързън“ е призната за източна граница на възстановената полска държава. Смята се, че тя е и цивилизационна граница между православието и католицизма. С двустранния договор между Полша и Съветския съюз от август 1945 г. тази линия – с незначителни корекции в полза на Полша – и днес е източната полска граница.
Като страна-победителка във Втората световна война Съветският съюз придобива и земи, които, за разлика от Крим, никога не са принадлежали на руската държава. Но геостратегическите й интереси, признати с международното съгласие на съюзниците САЩ и Великобритания, налагат Съветският съюз да има обща граница със страните, които Червената армия е овладяла в битките си срещу нацизма. Това са част от историческата област Галиция, Задкарпатска Украйна и Северна Буковина. Преди Първата световна война тези земи са принадлежали на Австро-Унгарската империя.
Истинското разпадане на Версайския диктат започва в началото на 90-те години на 20 век под диктата на САЩ. С разпарчетосването на Югославия и разделянето на Чехословакия, а и след разпадането на Съветския съюз, на картата на Европа се появяват осемнадесет нови държави. Суверенитетът и границите им обаче не са гарантирани. Нито Полша, нито Унгария, нито Германия са подписали с Чехия или Словакия договори за „исторически приети граници“, а това е дипломатически инструмент, който е ключов за запазването на границите при евентуални следвоенни преговори.
С наследниците на бивша Югославия нещата са още по-критични. Границите на нито една от седемте нови образувания на Балканите не са възприети от съседите им.
Сходно е положението и с деветте държави – Латвия, Литва, Естония, Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан – отделили се от Съветския съюз. Гаранциите, които военно-политическият блок НАТО уверява, че предоставя, са декларативни, както ни убеждава съдбата на Кипър. В рамките на Евросъюза пък брюкселската администрация налага такова „либерално разбиране“, което обслужва диктата на отвъдокеанския хегемон и води до заличаване на националните специфики. Народите на Европа обаче все по-настоятелно искат да съхранят националната си специфика и самостоятелност при решаването на социално-икономическите и политическите си проблеми;
искат справедливост
истинска справедливост. Но сервилността на брюкселската бюрокрация влиза в драстично противоречие с волята на европейските народи, все повече се задълбочава и считам, че това неизбежно води до отхвърляне на диктата.
Атлантическата харта
Атлантическата харта е съвместна декларация на американския президент Рузвелт и британския премиер Чърчил от 14 август 1941 г. Всъщност, тя е по-нататъшно развитие на „14-те точки“ на американския президент Удроу Уилсън от януари 1918 г.
СССР приема хартата на 24 септември 1941 г., а малко по-късно още 26 държави я приподписват. По такъв начин се създава мощна антихитлеристка коалиция, а Хартата става основа на учредената през 1945 г. Организация на обединените нации.
Атлантическата харта отразява виждането на президента Рузвелт за следвоенното устройство на света. На борда на крайцера „Огъста“, край бреговете на Нюфаундленд, през август 1941 г. Чърчил е притиснат да приеме необходимостта от даване независимост на колониите в замяна на ангажимента на САЩ да се включат във войната. Двамата ръководители декларират, че:
- страните им не се стремят към териториални или други завоевания и няма да се съгласяват с каквито и да било териториални изменения, които не са в съгласие със свободно изразената воля на заинтересованите народи;
- зачитат правото на всички народи сами да избират формата на държавното си управление;
- суверенните права и самоуправлението на ония народи, които са лишени насилствено от тези права, да бъдат възстановени;
- националното освобождение да бъде основен камък на следвоенния нов ред;
- равноправен достъп до търговията и световните суровинни източници на всички страни;
- плодотворно сътрудничество в икономическата област;
- на всички страни да се осигурят по-високо жизнено равнище, икономическо развитие и социални гаранции;
- изграждане на свят без нищета и страх;
- да бъде установен мир, който да даде възможност на всички народи да живеят в сигурност на своята територия;
- държавите да се откажат от употребата на сила, а ония държави, които застрашават или могат да застрашават с агресия, да бъдат разоръжени до установяването на по-широка и надеждна система на всеобща сигурност.
В Атлантическата харта намират отражение редица прогресивни, демократични принципи за следвоенното устройство на света. За съжаление
почти нищо от целите на Хартата не е осъществено
Вярно, след края на войната се разпадна колониалната система. Но в създалия се „вакуум“ САЩ заеха лидерска роля.
На мястото на колониалните администрации се настаниха мултинационалните им корпорации. Под маската на глобално икономическо сътрудничество в действителност се осъществи глобално икономическо заробване. Седем десетилетия след края на Втората световна война години светът отново е заплашен от глобална катастрофа. Орязани са социалните гаранции. Завърна се нищетата и страхът. Застрашена е околната среда. Загърбени са фундаментални принципи на международното право. Употребата на сила и агресията са основен инструмент на тази хегемонистична политика.
Атлантическата харта остана обаче едно пожелание. Един идеал за осъществяване от следващите поколения. Считам, че вече са назрели условията за демократично преустройство на света в съответствие именно с принципите на Атлантическата харта.
Разплитането на украинския възел е само поводът, който ще отприщи лавината от процеси, които неизбежно ще доведат до осъществяване на лелеяната с хилядолетия мечта на народите за справедливост, взаимно подпомагане и социално добруване.
Империята на лъжата
От руините на Втората световна война се пръкнаха идеи и настроения за радикални социални реформи в Западна Европа. В очите на западноевропейците Съветският съюз бе главният победител, той изнесе решаващите битки срещу хитлерофашизма, а победите му се дължат на предимствата на съветската социално-икономическа система. Авторитетът на Съветския съюз неимоверно нарасна. Победител фактически бе социализмът.
В очите на властващите елити на съ-победителите Великобритания и САЩ обаче същият този социализъм бе главна заплаха за съществуващия обществен порядък. И заплахата трябваше да бъде елиминирана.
Отношенията между съюзниците рязко охладняха. Идеите, заложени в Атлантическата харта за плодотворно икономическо сътрудничество; за изграждане на свят без нищета и страх; за траен мир и възможност на всички народи да живеят в сигурност на своята територия; бяха захвърлени в коша.
Загрижен да съхрани поне частично онова, което бе останало от британското господство в Европа, през октомври 1944 г. Чърчил предлага на Сталин т.нар. процентно съглашение за разграничаване сферите на влияние в Централна и Източна Европа. С речта си във Фултън Чърчил прави следващата стъпка: огради със желязна завеса Запада от мнимата съветска заплаха.
Със създадения през 1949 г. военен антисъветски блок НАТО Западна Европа на практика се превръща в англосаксонско предмостие за „натиск на Изток“.
Когато твърдим, че замисълът за НАТО е като за антисъветски, при това агресивен военен блок, нека припомним, че през 1954 г. Съветският съюз предложи да се присъедини към НАТО с цел да се гарантира съхраняването на мира в Европа. Искането беше категорично отхвърлено. Вместо това, на 9 май 1955 г. Западна Германия бе включена към военния пакт. Аргументът бе, че без немски войски няма да е достатъчно да се извадят достатъчно конвенционални сили срещу съветския блок. Германия отново бе противопоставена на Русия. Тези стъпки недвусмислено демонстрират агресивната насоченост на НАТО. Изтокът трябваше да реагира и седмица по-късно социалистическите страни подписаха т.нар. Варшавски отбранителен договор. Ясно се очертаха две противостоящи страни в “студената война”.
През този период Западът имаше безспорни стопански предимства. Мощната американска икономика, чиито обеми нараснаха 4-5 пъти в хода на войната, бълваше високо технологични стоки и технологии. Американската машина за печатане на пари въртеше на пълни обороти. В Западна Европа се изсипваха милиарди долари за ускорено възстановяване. В същото време Изтокът чувствително изоставаше. И все пак успехите на социалистическото изграждане и социалните придобивки на гражданите от „съветския блок“ не можеха да не впечатлят наблюдателите на Запад. Общественото недоволство трябваше да бъде притъпено с милиардни инвестиции в социалната област. Така се създаде илюзията за „държавата на всеобщото благоденствие“. Илюзия, която постепенно рухна с рухването на „желязната завеса“. Защото с разпадането на социалистическата система отпадна и необходимостта властващите елити на Запад да поддържат системите за социална защита.
Остана обаче необходимостта от поддържане на илюзиите и лъжите. И съответстващият инструментариум бе намерен с подчиняване на медиите на властващите елити. Медиите вече трябва да залъгват аудиторията със сладникави истории и разпокъсвайки информацията, да налагат „политически правилното” тълкуване на събитията. Така, от средства за информация медиите се превърнаха в средства за тотална дезинформация и брутална цензура, в инструмент за идеологическо промиване на мозъците.
По време на президенството на Роналд Рейгън Съветският съюз бе квалифициран със слогана „империя на злото“. Тази лъжа трябваше изпреварващо да подмени истината за Съединените щати като империя на лъжата. Днес десетки институти в САЩ и Западна Европа произвеждат дезинформации и лъжи, подхранват контролираните медии; фабрикуват аргументи и техники за измама, които да увековечават неолибералното господство. Вероятно са необходими хиляди страници само да се изброят заглавията на тези лъжливи публикации.
Нека
маркираме само част от тези лъжи
Лъжата за нападението срещу американски кораби в Тонкинския залив даде „повод“ за пълномащабна американска агресия срещу Виетнам. Лъжата за оръжията за масово унищожение на Саддам, се оказа „аргументът“ за пълномащабна агресия на САЩ и натовски държави срещу Ирак. Все повече въпросителни разклащат и официалната версия за „ръката на Ал Каида“ в атентата срещу кулите-близнаци в Ню Йорк – повод за пълномащабна американска агресия срещу Афганистан...
Изследвайки явлението политическа лъжа, професорът по политически науки от Чикагския университет Джон Миършаймър сочи многобройни примери как „западните демократични лидери“ лъжат собствените си народи по ключови въпроси, най-вече когато търсят поводи за война. Така например, през септември 1941 г. президентът Франклин Делано Рузвелт излъгал за т.нар. инцидент Гриър, тъй като бил дълбоко ангажиран с търсене на мотиви за включването на САЩ във Втората световна война. Проф. Миършаймър сочи пет вида най-често употребявани международни лъжи:
• междудържавните лъжи;
• заплахи;
• лъжата като стратегическо прикритие;
• националистически мит;
• либерални лъжи.
Според автора официалната политика да се лъже, насажда „културата на измама“ и в перспектива може да води до отрицателни последици, до „ответен удар“, най-вече когато даден лидер разказва една история, като подчертава положителното и омаловажава или игнорира отрицателното.
Да обърнем поглед към Европа
Как другояче освен като лъжа може да се квалифицират обещанията за пълна заетост, растеж, социална хармонизация, мирно развитие и следване на път, различен от този на САЩ и Китай. Ами измамата, наречена
„договор от Лисабон“
който проамериканските елити в Европа приеха против волята на собствените си народи, след като през 2005 г. Франция и Нидерландия гласуваха против договора, установяващ една Конституция за Европа?..
Или да вземем някои „мантри“, които ни се натрапват от 25 години. Демокрацията означава народовластие. За лицеприятност в ЕС я наричат „парламентарна“, понеже липсва народовластие. Също като „реалния социализъм“, с който ни обясняваха липсата на реален социализъм. В действителност, под парламентарна се разбира либералната демокрация. Опитът на европейските народи, а и българският от последните 25 години, ни уверява, че начинът, по който ни е наложена т.нар. либерална парламентарна демокрация, е пълна лъжа. Тя не е в състояние да разреши нито една ирационална ситуация, но
чудесно обслужва статуквото
Под флага на т. нар. либерална демокрация все по-настървено се настъпва срещу правата на гражданите, нарастват безработицата, бедността и насилието, хората биват подчинявани на диктата на банките. Защо влязохме в Евросъюза, след като живеем по-зле? Изводът е, че т. нар. либерална демокрация на Европейския съюз разрушава социалната демокрация. Тя е корпоративният инструмент за разбиване на националната държава с нейните институции за развитие на нацията, за съхраняване на традиционната културна, икономическа, историческа, езикова и социална идентичност. И няма да е пресилено, ако обобщим, че днешният нацизъм се нарича либерализъм. Газовите камери на нацизма се оказват детска приказка в сравнение с перфидното, зловещо, садистично, бавно и мъчително екстерминиране на цели нации.
Ами мантрата „растеж“?
Има ли растеж когато пи-ар агенциите услужливо помпат „цените“ на милионите хартии, които се превъртат на борсите? Има, разбира се. А има ли материален израз на този „растеж“, има ли произведени стоки и услуги, възходящо развитие? Няма, разбира се. За чий хал тогава ни е необходим растеж, който не води до възходящо развитие? Ето това е една от големите измами, големите лъжи на либералната демокрация. На всичко отгоре, измама е твърде елементарна, защото няма и не може да има вечен икономически растеж!
„От началото на финансовата криза през 2008 г., пише Пиер Дерен в новата си книга „Манипулаторите и Европа“, елитите ни говорят за структурен или конюнктурен дефицит, за бюджетен пакт, за инжектиране на ликвидност, за суверенни фондове, за монетарно творчество, за тенденция на растеж, за европейски механизъм за стабилност, за спасителен план, за номинални брутни дефицити, за еврогрупата, за европейски банков надзор, за златно правило, за „тройката” (ЕС, ЕЦБ и МВФ), да не забравим и фамозните „сбирки на последния шанс”.
Тези изрази, измислени от средствата за масова комуникация и платени от данъците ни, се мултиплицират от елитите чрез медиите, за да ни накарат да повярваме, че ситуацията е в движение и нещата ще се уредят. В същото време САЩ подготвят Големия трансатлантически пазар, който ще ни загроби окончателно...“
СЛЕДВА
