Димитър Благоев, а не Мартин Шулц.
Георги Димитров, а не Франсоа Оланд
– пътят към успеха на левицата.
Поредното поражение. Поредно, но най-болезнено от всички до този момент. Тази партия, за която през 1990 г. гласуваха почти 3 милиона, а през 1994 г. над 2,5 милиона души, стигна до плачевните 15,4 %. Може би много от анализаторите биха възкликнали - „идеите на левицата не се харесват на избирателите, а нейното влияние сред младите хора е сведено до минимум”. Парадоксално е, че в една страна, чието население едва оцелява, най-голямата лява партия губи поредни избори, докато в една съседна Гърция радикалната левица „Сириза” е първа политическа сила и има все по-голяма популярност сред активното население и младежта.
Вътре и извън БСП мнозина търсят причината за този спад на доверие. Някои го намират в конкретни личности от ръководството на „Позитано”. Да, хората, които са на президиума още от конгресите на БКП, несъмнено са част от проблема. Нямам нищо против техния опит и принос, но след един период от време трябва да си дадеш равносметка, и пред другарите си, и да отстъпиш място на следващото поколение, предавайки му своя опит и стремейки се да го предпазиш от грешките, които си допускал. Липсата на кадрови промени обаче заема второстепенно място на фона на идейното състояние на партията и това как тя използва своите идеи за привличане на симпатизанти. Още с началните процеси на социалдемократизация БСП частично изгуби своята същност на автентична левица. Безпринципните компромиси, подкрепата на БСП за членството на България в НАТО и ЕС са също част от причините за състоянието, в което сме днес. Именно левицата трябва да бъде онази сила в обществото, която да се бори срещу безумията. Нелепо е да говорим за „европейско семейство” и „европейски път”, когато имаме насреща една безпардонна брюкселска бюрокрация, целяща да унищожи националните икономики на страните членки на съюза и да ги превърне в територии, на които да бъдат разполагани американски бази, а чужди корпорации да беснеят безнаказано. Безумие е да се говори за „евроатлантическа сигурност”, когато НАТО не е нищо друго освен терористична организация, отговорна за смъртта на милиони хора и чийто основен враг днес е нашата освободителка Русия.
Много хора приемат евроскептицизма като нещо крайно. Бих им казал, че на фона на днешното международно положение несъгласието с брюкселските директиви е по-скоро израз на патриотизъм, отколкото на крайност, а любовта към родината трябва да е винаги първи принцип на левицата в България, независимо дали това се нрави на някои наши партньори конкретно от ПЕС или не.
Друга голяма рана е историческата памет. Може би се сещаме за героите си само когато сме в опозиция или в предизборна кампания. Цитираме Оланд, Шулц и ред други европейски лидери, които наричат себе си леви, като понякога забравяме, че в историята на нашата партия грее името на един от най-големите антифашисти - Георги Димитров. Всяка година ходим на Бузлуджа, но дали взимаме със себе си обратно дори искрица от факела, който е запалил Благоев с другарите си там. Тази искрица е необходима. Нашият път напред ще бъде успешен, ако вземем от огъня на Владая 1918-а, на Мъглиж и Лом от 1923-та, ако към този огън прибавим вярата, която Вапцаров ни е завещал, преди да срещне куршума на гарнизонното стрелбище и истината, която е на наша страна за онези 45 години на съзидание.
Нашата история и нашите идеи днес в съвременния свят са онази комбинация, срещу която нито един корпоративен елемент не може да се сражава, колко и да му е силна финансовата власт. Да нахраниш гладния, да обуеш босия, да дадеш надежда на обезверения – това е мисията на нас, социалистите. Ние трябва да бъдем едновременно и рушители, и съзидатели. Рушители на този свят, който е изграден на кухите фрази за „свободен пазар”, и съзидатели на онова общество, за което са мечтали и мечтаят милиони хора по света. Нека с жарта на миналото тръгнем напред, към пламъка на бъдещето.
Георги МАРКОВ
Социалистически младежки съюз
