• Когато користта затваря очите за сигурността
Повече от три месеца ни занимават със създадения не от нас, гражданите, проблем „Корпоративна търговска банка”. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за кредитните институции банката (кредитната институция) е юридическо лице, което извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск. Тя може да извършва и други дейности само доколкото са изрично посочени в нейния лиценз. Банката се учредява като акционерно дружество и доколкото в Закона за кредитните институции не е предвидено друго, за нея се прилага Търговският закон. Съгласно чл. 13 от Закона за извършването на банкова дейност се изисква лиценз, издаден от БНБ.
Корпоративната търговска банка бе създадена на 1 ноември 1988 г. в точно съответствие с действащото законодателство. В началото банката показва сравнително скромно развитие. Към 30 юни 2004 г. активите на КТБ възлизат на 338 млн. лв. Само десет години по-късно те са вече 7,3 млрд. лв.
Този невероятен, очевидно нездравословен скок в развитието на КТБ, издава и нездраво отношение към самата банка. Банката привлича нови клиенти чрез високия лихвен процент, който дава за всеки внесен лев. Затова именно много хора, вместо да проявят здрав разум и да внасят собствените си по-значителни суми в няколко банки, за да може по този начин да гарантират тяхното възстановяване, ги внасят единствено и само в КТБ. От определена гледна точка те имат своите основания: 2 % по-висока лихва върху два милиона лева са пари, които не са за пренебрегване. Пренебрегната е сигурността, но користта не винаги държи отворени очите си тъкмо за сигурността.
Блясъкът на КТБ обаче започна да помръква. Понижен бе дългосрочният рейтинг на банката, а освен това група граждани изпратиха сигнали до главния прокурор, че контролираната от Цветан Василев банка има кредити към свързани лица, които многократно надхвърлят законовите ограничения.
Показаното недоверие към ръководството на КТБ постепенно преминава у самите граждани. Образуват се първите опашки от граждани, които искат да си изтеглят парите от банката, опашки, които лавинообразно нарастват, за да се стигне накрая и до затваряне на вратите на банката.
Започна банковата драма, засегнала интересите на хиляди български граждани, някои от които са внесли съвсем дребните си спестявания, за да могат да поддържат нормален живот. Но нито те, нито милионерите могат – поне засега - да изтеглят и един лев от тази злополучна банка.
Как наистина се стигна до това фактическо състояние на КТБ? По същество се мълчи, а там, където се мълчи, се появяват версиите. В ход са какви ли не версии, но нито една от тях не дава удовлетворителен отговор на интересуващия ни въпрос.
Някои финансови експерти твърдят, че в КТБ има „дупка” от 4 милиарда лева, други, че такива дупки всъщност няма. Парите са в КТБ и само чакат някои, използвайки различни средства, включително и законодателни, да си ги присвоят.
Не мисля, че ще проявя цинизъм, ако кажа, че всички тези въпроси - кой какво е взел или се надява да вземе от КТБ - мен, обикновения български гражданин, малко ме интересуват. В случая става дума не за държавни финансови средства (към които не мога да нямам отношение), а за парите на частни физически или юридически лица. Не виждам наистина основание да ме вълнуват милионите на иначе симпатичния Вежди Рашидов. Това, обаче, което силно ме вълнува, е намерението на някои субекти да привлекат държавата във възстановяване недостигащите на КТБ финансови средства. Възстановявани от държавата, тези суми практически ще бъдат възстановявани от нас, българските граждани.
Искам обаче да знам на какво основание ще посегнат на моите дребни спестявания (имам всичко на всичко 2200 евро в ДСК), за да допълнят липсващите милиони на някого (който и да е той), проявил неблагоразумието да се свърже с една още от пръв поглед ненадеждна (затлъстяла, хранена с финансови ГМО) институция. Значи така: Вежди Рашидов ще прави грешката, а за грешката му ще трябва да плащам аз. Решително отказвам да се съглася с това.
Който е влязъл в частноправни отношения с една банка или с каквато и да е друга частна фирма, трябва да си дава сметка за рисковете, които поема във всеки отделен случай. Всеки трябва да носи последиците от своето собствено поведение. Нека напомня, че още в самия Закон за кредитните институции се подчертава, че цялата дейност на банката се извършва на собствен риск. Но това, което важи за банката, трябва да важи и за нейните клиенти. Влагайки парите си в банката, гражданите поемат определен риск, който нямат право накрая да прехвърлят на другиго.
Аз нямам никакви отношения нито с КТБ, нито с хората, свързали се с КТБ. Аз съм останал извън техния кръг, поради което трябва да остана и извън всички възможни рискове, които те са поели.
Тук не може да става дума за солидарност, която ще спаси хиляди хора от гладна смърт. Тук става дума за милиони частни финансови средства, които ние ще трябва да възстановим със своите пенсии. При това нека напомня, че значителна част от вложителите в КТБ са били движени все пак от определена корист: в КТБ са търсили не сигурност, а значително по-високата лихва. Но кой каквото е търсил, това трябва и да намери. В правото има един принцип: комуто ползите, нему и вредите.
Във всички случаи, разбира се, посегателството върху спестяванията на хората не бива да остане ненаказано. Трябва да се издирят първо хората, разрешили кредитите, без да са имали необходимото надеждно обезпечение. За да получа няколко хиляди лева заем от дадена банка, аз трябва да ипотекирам дома си, а на някои тъмни балкански (и може би и не съвсем балкански) субекти се дават милиони долари, без да е гарантирано връщането им.
Отговорността им трябва да е не само гражданскоправна, но и наказателноправна. Привлечени към отговорност следва да бъдат не само Цветан Василев, превърнал се в истински оперетен герой (Фигаро тук, Фио там), но и другите членове на ръководството на банката. Съответна отговорност може да се търси и от определени лица от БНБ, задължени по-закон да упражняват контрол върху поведението на банките.
Необходимо е, на второ място, да се издирят хората, получили големите кредити, и да се вземат всички предвидени в правото средства, за да се възстановят получените кредити. Тези хора трябва да бъдат преследвани докрай, т.е. докато не бъде върнат и последният лев на българските граждани. Всички усилия на държавата трябва да се насочат в тази именно насока, а не към изпокъсаните джобове на нещастните български граждани.
За съжаление това, което се прави засега, е твърде далеч от действително необходимото. Разиграва се театър, а не се търси решение на една истинска драма от живота.
15 октомври 2014 г.
