Българите в чужбина трябва да имат възможност да се кандидатират и да бъдат избирани за народни представители. Около тази идея се обединиха повечето от участниците в кръгла маса на тема “Участие в управлението на страната на българите, живеещи в чужбина”. Събитието беше организирано от омбудсмана Константин Пенчев. По време на дискусията стана ясно, че въпросът стои без решение прекалено дълго време. Представителите на българите извън пределите на страната настояват за равнопоставеност що се отнася до политика и изборно право, а омбудсманът напомни, че все повече и повече българи бягат в чужбина, което предполага и формиране на отделен избирателен район за тях: „Реалността е следната и тя се видя при последното преброяване. Видя се колко ние намаляваме в България и колко се увеличават нашите сънародници в чужбина. Ако ние ги отблъснем изобщо да не участват в политическия живот, по този начин рискуваме да ги отблъснем да не се интересуват повече за съдбата на България, което едва ли е полезно за когото и да било”. Повечето парламентарно представени партии и отговорните институции подкрепиха тезата на омбудсмана, липсваха обаче представители на управляващите от ГЕРБ.
Редакторът на българския вестник в Кипър Георги Донков зае крайна позиция. Той заяви, че емигрантите открай време биват третирани от държавата като друга стока хора: „Българите в чужбина са наричани в трето лице множествено число и ние сме сякаш някаква виртуална група, която съществува, когато е удобно и не съществува, когато не е удобно. Към този етап единственото нещо, което липсва, за да се регламентират изборните права на всички нас, българите, които живеем в чужбина, е само и единствено политическа воля, или по-скоро има политическа воля да не се регламентират тези права”.
Но българската държава третира като „друга стока хора” не само емигрантите, но и сънародниците от българските исторически поселения. Типичен пример за това е отношението към нашенците в Бесарабия. Повечето от онова, да не кажа всичко, което се случи в живота им през отминалите 20-ина години, така и остана скрито за „факторите” отговарящи за връзките с тях, и най вече за чиновниците от Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ). Те така и не разбраха, че няколкостотин хиляди българи в Украйна и Молдова, които представляваха естествен резервоар от „преселенци” в страната ни, е почти пресъхнал. Селата и градовете на Бесарабския юг, където се лееше българска реч, днес са почти тотално оголени от българско присъствие. За съжаление, повечето нашенци, в това число и цели семейства, които в края на 20-и и в началото на сегашния век имаха горещото желание да се преселят в „историческата прародина” не го сториха по ред причини, сред основните - държавно бездушие, което България демонстрира спрямо техните въжделения. С малки изключения, посолствата ни в Киев и Кишинев, както и Генералното ни консулство в Одеса се превърнаха от посредници в противници на въпросните „национални романтици”, както иронично ги наричаха. Само мисълта, че няколко десетки, не дай Боже, няколко стотин бесарабски фамилии могат да застанат пред вратите на мисиите с искане за съдействие за заселване в България влудяваше бюрократите и те правеха всичко по силите си да убият тяхното желание. И като цяло успяха! Но гладът, безработицата, липсата на перспектива казваха своето и българите от Тараклия, Кагул, Болград, Измаил и други български села и градове бяха принудени да потърсят решение другаде. Жените поемаха към Италия и Испания, мъжете към Русия, децата оставаха на грижите на бабите и дядовците си, селищата се обезлюдяваха, а с тях и шансът бесарабските българи да влеят свежа кръв във фатално застаряващата ни нация. Даже тези, които по линия на различни неправителствени организации все пак успяха да се доберат до България по някакъв начин, бяха принудени в крайна сметка да се върнат назад. И да разказват, че България и българите съвсем не са онези, за каквито са ги смятали. Страната ни се оказа мащеха за тях, а „братята” и „сестрите” най-често им обръщаха гръб.
Впрочем едва ли е случайно, че в новия проект на Закон за българите и българските общности извън Република България (ЗББОИРБ) на държавната политика за трайно установяване на българи от чужбина у нас са отделени - забележете - само две разпоредби!!! И сякаш за да замажат този позор, в края на законопроекта авторите му са предвидили създаване на Национално представителство на българите и българските общности извън Република България. Иначе казано, опитали са се да създадат нещо като покривало на безразличието, с което страната ни вече 22 години се отнася към все още определящите се като българи в чужбина.
В ДАБЧ обаче са решили, че някой може да представя българите в чужбина без изобщо да е бил избран от тях - чл. 47. (1). Според проекта Националният консултативен съвет се избира пряко на общо събрание, което се състои от по един (!) представител от всяка от организациите по света - чл. 36, т. 12. Но въпросните “български организации” често не представят никого, освен себе си. По традиция българските организации зад граница имат за създатели подставени лица. Дали планът на ДАБЧ не е да възкреси някои “организации” и да обяви, че те “представят” българите в чужбина?!
Един “национален съвет” може да е легитимен само ако бъде избран от българите по държави, т.е. в избирателни райони, така че българите от четирите краища на планетата да бъдат представени адекватно в него. Пример в това отношение е Законът за сръбската диаспора.
Интересно е сравнението между българския проект и сръбския закон - в България Националният съвет е от 15 членове, а в Сърбия - Скупщината е от 45 членове. Изрично е записано, че Сърбия не се меси в начина, по който диаспората ще избере своите представители. Как избираме представителите на българската диаспора ли? Изрично е записано, че обикновените българи нямат право на глас. Ще гласуват единствено “организациите”, като всяка “организация” ще има по един глас.
Публична тайна е, че офанзивата за новия ЗББОИРБ (какво съкращение само) е продиктувана и от идеята да се узаконят таксите за издаване на удостоверения от ДАБЧ. Като се има предвид, че подобни удостоверения се издават не само на кандидати за гражданство, тяхното въвеждане би било грешка. Както правилно заключава и един от експертите по проблема - Йордан Симов, не се прави политика на приобщаване чрез всевъзможни спънки и неразбиране на символното значение на документа за български произход, което наистина включва и чувството на унижение за хората, които са страдали, за да бъдат българи. Вземането на такси в този случай действително би имало обратен ефект. Както, уви, толкова други действия на алчната ни бюрокрация.
Въвеждането на такси за издаване на удостоверение за български произход би било поредна политическа грешка и поради друга причина. Българите от чужбина и без това са унижени от процедурата и самата необходимост да доказват пред не особено дружелюбни бюрократи принадлежността си. А какво остава, ако трябва и да плащат, за да бъдат признати за такива? Да не говорим, че има студенти от страни като Молдова например, учещи в наши провинциални висши училища, за които самото им идване до София е сериозен разход, камо ли ако трябва да бъдат товарени с допълнителни такси!
Изобщо, рядко съм виждал законопроекти така ясно издаващи интересите на институциите, които са ги изготвили. Става дума за интересите на ДАБЧ, които не винаги са интересите на българите в чужбина.
Докато този подход продължава да властва, държавното бездушие ще продължава да мъчи българите в чужбина и България ще продължава да гледа на тях като на вечните немили-недраги.
