ПРЕДИЗВИКАН КОМЕНТАР
Осем години след окончателното разпадане на остатъчна Югославия и обособяването на седем самостоятелни суверенни държави по преобладаващата националност на обитаващото ги население, в българското Народно събрание най-сетне се намери политическа формация, Патриотичният фронт, която да вдигне пръст към Българските Западни покрайнини и да извика „царят е гол”.
Осем години тръбим, че от май / юни 2006-а, когато остатъчна Югославия, в лицето на Общността на Сърбия и Черна гора, се разпадна и от политическата и географска карта на Европа окончателно бе заличена Сръбско-Хърватско-Словенската държава и нейните правоприемници, българските Западни покрайнини останаха извън границите на България без правно основание и законно установено управление.
Към исторически очертания Белградски санджак, наричан Социалистическа република Сърбия, през 1963 г., по решение на Съюзното тогава ръководство на федерацията, административно бяха включени две автономни области – Войводина и Косово и Метохия. Западните покрайнини никога не са предоставяни на Сърбия.
Преди Патриотичния фронт, председателят на партия „Нова Зора”, Минчо Минчев, беше първият, който постави този въпрос в Народното събрание с надежда да предизвика ентусиазъм сред политическите среди за освобождаване на българите от тези поробени земи. За съжаление нивото на политическа зрелост на „българските” парламентарно представени партии в 42-рото НС не им позволи да поставят националните интереси над егоистично партийните или користно личностните.
Сега втора партия подема този въпрос. Тя е от групата на управляващите, бихме казали групата на Шаро, от друг контекст! И дано те се окажат на нивото на изискванията на историческия шанс и да опровергаят скептицизма ни.
Западните покрайнини, след разпадането на Общността на Сърбия и Черна гора, като последен евентуален възможен правоприемник на Съюзна република Югославия през 2006 година, останаха
територия без законно управление
Кратък преглед на историческите събития показва, че по силата на член 27. 1 от Ньойския договор от 1919 г., границите на България със Сръбско-Хърватско-Словенската държава (СХСД) бяха очертани по начин, при който българска територия от 1545 кв. км, бе предоставена, по стратегически съображения, на новообразуваната на 1 ноември 1918 г. с център Загреб, Сърбо-Хървато-Словенска държава.
Международна комисия по очертаване на новата граница между България и СХСД, работи в продължение на цяла година и на 4 ноември 1920 година докладва резултатите от работата си на Посланическата конференция в Париж. Членовете на Комисията в доклада си възразиха срещу откъсването на територия от България, изтъквайки географски и икономически причини.
Само след два дни обаче, на 6 ноември 1920 г., без да дочакат приемането на заключенията на Комисията, войските на съседите, новодомци на западната българска граница, вероломно окупират територия от 1545 кв. км българска земя, известна и досега като Западните покрайнини. През 2006 г. Западните покрайнини отново са окупирани. Този път от Сърбия.
През 1929 година Сръбско-Хърватско-Словенската държава се преименува в Кралство Югославия, през 1947 година същото се трансформира в НФР Югославия (на Парижката конференция), по-късно в СФРЮ, и най-сетне, през 2003 година, в Общността на Сърбия и Черна гора.
През май 2006 Общността на Сърбия и Черна гора се разпадна и с този акт бе заличено от картата на Европа правното и политическо наследство на многонационалната Сръбско-Хърватско-Словенска държава и нейните правоприемници през годините.
Припомняме схематично правната рамка, в която са се случили събитията, засягащи статута на Западните покрайнини, за да се разбере защо
статуквото днес е неприемливо. И какво предстои
На първо място, бихме искали да очертаем възможните решения от гледна точка на международното право към днешна дата досежно бъдещето на тази българска територия.
На второ място, не по-малко важно, бихме искали да предпазим изкушените от тази проблематика „политици, общественици и учени”, от неуместни импровизации, предлагайки несъстоятелни и невъзможни решения и процедури, в резултат на липса на познания и информация. Писано е по тези въпроси, добре ще е да почетат, за да подхранят мисълта и речта си.
В. „Сега”, от 23 декември 2014 г., публикува информация за изразен скептицизъм от очевидно изживяващ се като бивш посланик настоящ народен представител, може би и специалист по международно право - ген. Михо Михов, по идеята „за връщането на Западните покрайнини”, тъй като според него се поставял въпросът за ревизия на Ньойския договор. Интересно в коя част генералът си представя, че ще се наложи ревизия. И от кого? Член 27. 1 на Ньойския договор гласи: Границите на България се определят както следва: 1. Със Сърбо-Хървато-Словенската държава...”
Сърбия не е страна по Ньойския договор. Със Сърбия нямаме очертана граница. В коя част ще се ревизира Ньойския договор, г-н народен представител? Със заличаването на Съюзна Федеративна Република Югославия (СФРЮ) от картата на Европа, този субект на международното право, единствен правоприемник на Сърбо-Хървато-Словенската държава, страна по Ньойски договор, престана да съществува.
Към датата на разпадане на СФРЮ законни правоприемници станаха шест държави: Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора, Хърватска, Словения и Македония. Не ни е известно Сърбия, като нововъзникнала независима държава, в изпълнение на изискванията на член 22 на Виенската конвенция за правоприемството на държавите по отношение на договорите, да е уведомила писмено, депозитаря на Ньойския договор или държавите, страни по договора, че се явява правоприемник по този договор.
Но дори и да беше сторила това, по силата на член 8 от Виенската конвенция за правоприемството, Сърбия автоматично не би могла да се позовава и да черпи права от онези клаузи в Ньойския договор, с които се решават териториални въпроси със съседна държава, каквито са отнемането на Западните покрайнини и Струмишка околия с нейните 1028 кв. км. И двете територии понастоящем са в режим на незаконна окупация от съседни държави!
От гореказаното става ясно, че единствените законни основания за включване на Западните покрайнини в границите на Сърбия са правоприемството, на което Сърбия не се позовава и не би могла да стори това, без да спази процедурата по приложимите в случая международни норми и второто основание е самата Сърбия да е страна по Ньойския договор, каквато очевидно тя не е, за да може да се позове на разпоредбите му.
Именно поради липсата на международно правно основание за включване на Западните покрайнини и Струмишко в която и да е от шестте нововъзникнали независими държави на територията на бивша Югославия, с еднакви права в областта на правоприемството, по същата причина, те автоматично възстановяват статута си на част от българската територия, поради отпадане на основанието за тяхното откъсване от България и предоставянето им на заличен от правния мир субекта на международното право, страна по Ньойския договор, по отношение на който член 27. 1 от договора единствено е приложим и противопоставим.
Да сме наясно
България и да иска, не би могла да спазва поети по международен договор ангажименти към страна, която не съществува в правния мир.
Единственото правно основание за включването на Западните покрайнини в територията на Сърбия би било България, с днешна дата, да признае окупацията им, нещо, което тъй наречената политическа върхушка, управляваща страната, досега все още не сторила. Идеите за обявяване на някаква автономна област или протекторат под двойно управление – на София и Белград, е стъпка именно в тази насока - узаконяване на окупацията.
Сред българските управляващи среди на всички нива – включително правителство и президентство - български майкопродавци и сръбски агенти никога не са липсвали. Надяваме се този път да не си свършат работата!
Говори се за връщане на Западните покрайнини! Не може да има връщане на нещо, което никога не е давано. Сърбия и да иска не може да върне Западните покрайнини на България, защото тя никога не ги е придобивала по законен път. Окупацията не е правен титул за задържане на чужда територия. Окупирана земя се освобождава, а не се връща.
По силата на международното право, при промяна на обстоятелствата, възникнали по силата на международен договор, които правят обективно невъзможно изпълнението му, се възстановява status quo ante - положението отпреди промяната.
Всяка окупация на чужда територия е агресия. В международното право агресията е недопустимо използване на сила и в съществуващия между цивилизовани държави международен ред има достатъчно механизми за противопоставяне на агресията и възстановяване на справедливостта.
Министерството на Външните работи на България трябва незабавно да връчи нота на сръбското правителство, заявявайки ясно българската позиция по въпроса за Западните покрайнини и Струмишко. Нотата следва да се адресира и до останалите суверенни държави, правоприемници на СФРЮ, за сведение. Ако министерството не разполага с квалифициран персонал за изготвянето на подобна нота, бихме могли да помогнем.
Освобождаването на Западните покрайнини от сръбска окупация е условие sine qua non за българското съгласие за присъединяване на Сърбия към Европейския съюз.
Тази българска позиция трябва да бъде ясно заявена и отстоявана от всяко българско правителство, независимо от предпочитания цвят на одеждите и посока на идейна зависимост – от изгрева или залеза на слънцето-хранилник!
27 декември 2014 г
