По пощата получих пратка – две стихосбирки от поета Цветан Илиев, едната – за мен, другата – за г-н Минчо Минчев, главен редактор на в. „Нова Зора”. И двете – с посвещение. Думите към Минчо Минчев са уважителни, но и топли и отразяват 25-годишната линия на вестника. Затова ще ги цитирам: „На високо талантливия поет, на големия журналист и публицист, на яркия политически деец Минчо Минчев – с братска обич, уважение и преклонение от неговия малък събрат по перо и с пожелание все така да звъни камбаната на Околчица в неговото битие и звездата й да осветява верната ориентация за спасяването на Майка България”. (1.12.2014.)
Именно, битката за спасяването на Майка България е нишката, която винаги е водела публицистиката във вестника ни. Върху този контрапункт – великия дух и дело на Христо Ботев и жалкото съществуване на българина днес, на българската икономика, на ниския жизнен стандарт на голяма част от населението, аз възприемам стиховете на Цветан Илиев.
Не за първи път чета негова поезия и проза. Роден в Северозападна България, поетът си остана и до днес във Враца, продължава активно да участва с репортажи в обществения и културен живот на северозападния край. 80-годишнината му бе подобаващо отбелязана и в „Старинният файтон”, в София.
56-те стихотворения в „Околчица моя” по различни поводи са свързани с Ботев. Авторът ни развежда из свети за нас местности – Йолковица, Рашов дол, Церова гора, Ботевата алея. В последното стихотворение, озаглавено „Реките обратно към връх текат”, прочетох разтърсващите слова: „Вървите, отивате с факли в очите / до Лобния камък / да види светът, / че щом е за Ботев, / дори и реките обратно към извора ще потекат /”…
За Христо Ботев вече над един век е изписана и проза, и поезия. След като повечето българи не пропускат тържествената заря по повод 2 юни, след като портретът на Ботев е окачен в кабинетите на видни политици, заедно с този на Левски, аз все пак потърсих да открия отпечатъка на съвременността върху образа на пламенния революционер. И този отпечатък е, който характеризира виждането на Цветан Илиев за войводата днес. Откривам го в хилядолетното, неразривно усещане за Родина, в осъзнаването на родовите корени, в глождещата тъга, че си част от вековен родов клон, носител на стародавни традиции и ценности, но си далеч от него.
Сега постоянно ни се говори за „цивилизационен избор”, за това, че голямото предимство на съвременния човек е неограничената му възможност да общува в „реално време” с бизнеспартньорите си, със съседите, с близките, заминали на работа в чужбина. „Говорим си по скайпа”, ми казват мои познати, чиито деца са в други държави. Но изчерпва ли мониторът духовното богатство и емоцията от общуването непосредствено с близките?..
Лично мен ме развълнува най-много стихотворението „Болка” , посветено на двамата синове на поета, принудени и те да търсят хляб в чужбина. И понеже болката е лично преживяна, и то от талантлив поет, думите са наситени и с романтика, и с трагизъм: „Те нямат дом до палава рекичка, / която и на сън да шумоли, / с кристални струи пееща чешмичка, / в пек адски жаждата да утоли. // Те нямат там / на скъпа майка гроба - / да палнат свещ, да поднесат цветя / и лека да е тъмната утроба, / със сълзи да прелеят/ и пръстта. // Те нямат там безсмъртната Алея / към Кръста, впил в небето огнен лоб. / Не чуват как Балкана мъжки пее / хайдушки песни с вятър на галоп. //”
След подобна съкровена изповед поне на 1 милион български родители, звучи някак кощунствено връщането към „Пред стария паметник”: „Ограбен, той, без сабя в ръката / до ъгъла на паркчето стърчи. / Защо е тук? – тъй питат в тишината / от упор пламналите му очи. // И вече никой не се възмущава. / И гневен митинг тук не се тълпи. / Какво на мародера му остава, / освен поета в бронз да претопи? //”
Към стихотворенията, носещи печата на съвремието ни, причислявам и „На Ботев”. За нас, софиянци, залите за хазарт и лесни пари са на всяко кюше. Но все пак съм се надявала поне в провинцията да не е така… Уви, и градът под Околчица не е пощаден: „Слез, войводо, от пиедестала, / че не можеш да се примириш / сред битаци и бингови зали / като каменен сфинкс да стърчиш! /”
Към остросоциалните – политически творби на Цв. Илиев, причислявам и ”Отворено писмо до Европа”. В разрез с ежедневно провъзгласяваната от разни телевизии благодат на еврофондовете, поетът се обръща към европейската администрация: „Европо, госпожо, бая белокоса, / към майка България имаш ти грях / без даден ответ на съдбовни въпроси / от корист, нечестност, от подлост, от страх /.”
Аз, която говоря три европейски езика, познавам и високо ценя приноса на Стария континент в културната съкровищница на човечеството, бях малко засегната от това стихотворение. Но и исторически, и в съвременен план, то си е истинно. Жестока е сатирата за парламента в пародията „В криво огледало” по Ботевата балада „Хаджи Димитър”. Но и след протестите срещу правителството на Орешарски и смяната му не чуваме ли сквернословия, не виждаме ли сцени, по-подходящи за скечове?
Признавам си, не ми допадна, защото винаги съм харесвала Молитвата на Христо Ботев. Пародията по нейни мотиви: „Не ти, Боже, на критици / не на адвокати звани, / не на дългите езици, / на кретени и профани. // А ти, Боже, на делата / за народното добруване / и когато на земята трябва само да празнуваме. /”
Стихосбирката завършва с биографична справка, от която разбираме, че през целия си живот Цветан Илиев е работил за българското образование, бил е кореспондент в много централни вестници, издал е 18 книги. „Загадката Осен – родното село на Хр. Ботев”, съставена въз основа на църковни кондики и разкази на свидетели, предизвика спорове, но претърпя две издания.
Накрая, нека кажа: „Околчица моя” е писана от перото на честен българин, даровит поет и искрен родолюбец.
