Извън биографичното, най-добрият аргумент за дълбоката стойност и прониквеност на творчеството на Пьотр Бицили е сякаш неугасващата актуалност на неговите наблюдения. Интелектуалец от най-висок ранг, историк с изумително почтено прилагане на методологията към фактите, литературен критик и философ-есеист, Бицили остава пределно непознат за съвременната българска четяща общност. Обяснимо е. Не само защото днес почтеното отношение към професията и мисията на интелектуалеца е зачертано до дъно, но и защото в “играта на пилета”, както казва Джон Пилджър (в статията от този брой) не изисква подобна нагласа. И все пак, когато трябва да си обясним действителността и живота ни в нея вън от рамките на ежедневието, винаги се обръщаме към мъдри мислители, такива като Бицили, като Унамуно, Тойнби, Едмънд Бърк, към Маркс или Тома Пикети... Да, това наистина не е печелившата позиция, да, това наистина е заредено с презрение от страна на “управляващите държавите-трътки”, да, това може би ще бъде квалифицирано като “престъпно”, но това е естествената и морална позиция на мислещия човек. И затова, а и защото винаги е изумително полезно, трябва да обръщаме и поглед назад. Там ще намерим картината на днешното и бъдещното, пределно ясно обрисувана и логически мотивирана, и най-вече - безусловно вярно.
Ето затова предлагаме и един текст на Бицили върху Пол Валери, който е твърде актуален от днешна гледна точка, защото разглежда не нещо друго, а тревогата за Европа и за нейните обитатели от най-висока хуманистична позиция.
Нашият автор Иван Ценов, когото едва ли е нужно да представяме, бе дълбоко впечатлен не само от творчеството на Пьотр Бицили, но и от историята на неговото “преоткриване” в “двете родини” - България и Русия. По този повод в предоставения ни текст Иван Ценов е намерил място и за малки фрагменти от предговора към сборника „Малки творби”- по публикации на Бицили на български език. Сборникът „Малки творби” е съставен от Красимир Делчев. Издаден е от Университетско издателство „Св. Климент Охридски” през 2003 г. в рамките на „Библиотека ИДЕИ”.
Зора
Кой е Пьотр Бицили? В предговора Кр. Делчев обяснява. „Известно е, че половината от живота си (1879-1920) Бицили прекарва в Украйна и Русия (ако извадим 2-3 години специализации в Германия, Франция и Италия), четири години живее в Скопие (Македония), а през останалата половина, до смъртта си (1924-1953), е в България. Нашата страна става негова втора родина. До 1995 г. името на Бицили бе премълчавано в първата му родина. За жалост, все още не е приет духом там, Бицили е наречен в своята „втора родина” емигрант. За едни „чужденец”, за други – „емигрант”, къде е мястото на този титан, този „гражданин на вселената”? Навсякъде и никъде, в страната Утопия, в една идеална „поетическа родина”, която всеки гений си изгражда сам?
...Както старецът Сингалей ми поднесе някога отрупано с плод клонче, така поднасям на читателя тези „малки творби” на Бицили – еликсир за „силните духом”, завършва Кр. Делчев.
Иван ЦЕНОВ
• Мисли на един художник, тъмен, поради излишната си яснота
Преди няколко месеца в Париж излезе от печат една неголяма книга от известния френски поет, естетик и сега академик Пол Валери (1), която биде посрещната с голям интерес.
В тая книжка, както и в други свои трудове, знаменитият френски писател е събрал няколко, написани в разни времена „опити”, посветени на размишления върху съвременната култура.
В последната своя работа той говори за кризата на европейската култура, засягайки проблема за отношението на Европа към извъневропейския свят. Цялата книга на Валери е проникната от тревога досежно бъдещето, което очаква човечеството, внушена на автора преди всичко от дисхармонията, съзирана от него между самия живот и представите, що имат за него тъкмо ония, които са повикани да ръководят тоя живот.
Политиците, обществените дейци, организаторите и вдъхновителите на общественото мнение - накъсо казано: „водачи” на народните маси - подчинявайки се на една стара привичка, си представят историческия живот във вид на редица големи събития, отделени едно от друго като че ли с празни, кухи междини, без да виждат, без да забелязват, без да искат и да умеят да доловят всичката оная огромна сложност на действителния живот, на живата тъкан, която се плете в резултат на милионите, така да се каже, молекулярни движения, частични, всекидневни прераждания и промени. Правейки своите сметки върху „събитията”; тръгвайки от своите наблюдения върху отделни големи „случки” на миналото и на нашето време; теглейки от своите наблюдения логически изводи, над които животът се смее - тъкмо защото тези изводи те не са направили от живота, какъвто е той всъщност, - политиците естествено не смогват да регулират тоя живот и да му дадат насока, а по-скоро забъркват житейските отношения и правят кризата по-дълбока, вместо да съдействат за нейното разрешение.
Политиците изучават историята, т. е. живота у историците, които сами отдавна са изчезнали от живота. Така например от далечни времена историците са усвоили традицията на локалната или така да се рече, на провинциалната историография. Те пишат историята в тия форми, в които тя се е отляла още тогава, когато Европа като цяло още не съществуваше, когато отделните народи и национални държави са били „по-реални”, отколкото е била самата „Европа” като историческа действителност. И когато четем съвременните историци на Европа, ние не виждаме в техните произведения самата Европа. Ние виждаме успоредни редове от „събития” в европейските държави, сблъскване на тия събития, в най-добър случай - техните взаимодействия. Ала общия живот на Европа ние не го долавяме.
В още по-голяма мяра това е приложимо към начините, по които историците на Европа разглеждат света вън от Европа.
Светът отдавна тежнее към туй: да стане едно единно цяло. И отдавна вече извъневропейските народи са тръгнали по пътя на една еманципация от европейските народи. Мислещите хора все повече и повече се издигат до съзнанието, че европейската култура не е единствената обща култура, културата par excellence. На дневен ред е въпросът за всесветска културна синтеза и за една всесветска политическо-стопанска симбиоза. А в това време историците все още продължават, пише Валери, да разглеждат извъневропейската история като история на някаква друга планета, като нещо странично за нас, неотнасящо се до нас и интересуващо нас. Политиците от своя страна, вървейки по техните следи, продължават да се държат спрямо извъневропейските народи така, като че тези последните са все още прости обекти за въздействане на европейците върху тях, невръстни, нуждаещи се от закрила, без да виждат техните сили и без да държат сметка за тяхната воля.
Всичко това се явява за Валери като израз на една обща тенденция - подчинение на известен автоматизъм, признак на старост, отслабване на жизнената сила, признак на кекавост. Автоматизмът Валери вижда и още в нещо (което като да свидетелства за тъкмо противоположното), в общото явление на нашата съвременност: стремежа й да доведе всичко до край, да се извлекат от всяка предпоставка всички изводи, което се проявява ако ще би в научните дерзания на нашето време, в панмеханизма или най-сетне в политиката, доколкото в тая област хората получават „окончателни” успехи, пълна победа - за своята партия или за своята държава. Да отиде човек докрай, казва Пол Валери, е по-лесно, отколкото да съумее да спре посред пътя. Тая неспособност на човека да противодейства на своята собствена инерция, е също така черта на старост. Нашият свят е един „вече свършен свят”. Европейското човечество е вече осъществило всъщност всички задачи, които си е поставило някога - и ето, то няма вече къде по-нататък да отиде.
Такова е основното съдържание на новата книга на Пол Валери. Аз съзнавам, че такова късо и обобщаващо изложение на тоя труд дава слабо понятие за него и много от приведеното до тука може да се покаже на четците съвсем неоригинално. Ала всичката ценност на тая, както и на повечето други книги на Валери е тъкмо в отсенките, в гънките на неговата мисъл. А тъкмо това е непредаваемо. Ненапразно Валери е избрал за излагане на своите мисли формата на essais-та, които се разпадат от своя страна на афоризми. В афоризма формата съответства напълно на съдържанието: тя е адекватна на него. Всяка мисъл на афоризма е завършено цяло: ето защо тя е изказана афористически. Да се излагат мислите на Валери, т. е. да се сведат към нещо общо и еднакво неговите афоризми и неговите „опити”, това значи: да се игнорират отсенките на тези мисли. Изложени чрез думите на другиго, тези мисли престават да бъдат „същите” мисли.
Имало е по-ценни, по-сложни, по-дълбоки, и по-могъщи мислители от Валери, неизмеримо по-крупни и несравнено по-силни. Тях човек би могъл да ги изтълкува, да ги изложи със свои думи. Ала с Валери това не може да стане. Валери е мислител художник в тоя смисъл, че всяка негова мисъл е докарана до такава отчетливост и яснота, че тя не би могла да се изрази по инак, отколкото е изразена у него. У него всяка дума има свое особено значение и в книгите му няма ни една излишна дума. Поради туй четенето на Пол Валери е много трудно. Дори сред французите той се ползва с името на „тъмен” писател и неговата “тъмнота” да произлиза всъщност от излишък на яснота: за всяка мисъл е намерена нужната - единствената - форма и поради туй няма това, към което читателите са привикнали. Няма допълненията, които развиват и поясняват излаганата мисъл.
Може би знаейки за себе си, че е писател за малцина, Валери предпочита да печата своите произведения така, че да могат те да се добият с най-голям труд: в списания, известни на много малък кръг хора, в нищожно число екземпляри, в разкошни и твърде скъпи издания (разглежданата тук негова книжка, както и някои други - правят изключение). Тази завършеност на неговото майсторство, тази изтънченост, този аристократизъм, тоя страх да се допре до „тълпата”, този езотеризъм - не са ли всички тия черти на Валери (признат от Франция като неин най-крупен съвременен писател) от своя страна, признак на същия оня „край” на европейския свят, за който той пише в своята книга?
В Европа отдавна се е формирал духовен „елит”, сиреч слой, който стои духовно над всички други и с туй е до известна степен откъснат от тях. Но тази своя откъснатост от тълпата европейската интелигенция, европейският „елит” никога не я е съзнавал като нормално състояние. Хуманистите - родоначалници на светската интелигенция - захванаха първи да пишат на народните езици, за да бъдат разбирани от всички. „Философите” на XVIII в. са разнасяли в масата своята пропаганда. Само „елитът” на най-новото време проявява склонност към туй: да се реализира в „чист” вид, теглейки последния извод от своето определение като слой, стоящ над всички други. „Чистата” - и с туй изменяща на своето вековно призвание - интелигенция на нашето време трябва да бъде поставена успоредно на „чистото”, стоящо вън от живота изкуство, както и на „чистата”, всичко поглъщащата и убиваща живота техника, на всички днешни достижения „за себе си”, с една дума на всичко това, което е внушило на Валери тревогата, от която е проникната неговата книга.
1. Valеry, Paul. Regards sur le mond actuel. Paris, Stock, 1931.
* Текстът на П. Бицили е публикуван за първи път през 1931 г. в сп. „Философски преглед”, год. 3, № 5, 445-448. Б. съст.
