ЖИВОТОПИСИ
“Поп Андрей” се нарича първата частна улица у нас. И е под покрив. Принадлежи на Анжел Вагенщайн, крачка-две по коридорчето-улица и пристъпваш в “светая светих” на писателя - леярната, в която той излива и изковава словото. Кой вятър е довял тази табела тук в апартамента му - просто на една софийска улица се препънал в нея - захвърлена, поругана, станала ненужна. Било във времето, когато поголовно демонтираха паметници, когато уличната топонимия се реформираше и реновираше. И така Вагенщайн приютил у дома си развенчания от демокрацията поп Андрей от Медковец, който инак си стои като гранит в българската памет все така “велик, сюблимен, непостижим”.
Не зная кой е експроприирал табелата. Дали Анжел, сценаристът на филма “Септемврийци”, или двойникът му Джеки, както го наричали заради откритието на неговите лели, че си приличат като две капки с гаврошчето от чаплиновия филм “Хлапето” Джеки Куган (малчуганите в Орта мезар в Пловдив дописват прозвището - Джеки Болшевичето). Това оприличаване сетне Вагенщайн ще обяви за “дълбока заблуда с исторически последици”, от които една е най-важната, че малцина днес се сещат за истинското му име. Но не се учудвайте, ако на автографа, който ще ви даде на края на тази премиера, е написал Джеки.
* * *
Вече сме преминали по “Поп Андрей” и сме в работилницата на словото. Тук ни посреща полицейската снимка на 22-годишния ремсист и партизанин Анжел Вагенщайн, очаквал в Сливенския затвор 127 нощи да го поведат към бесилката и въпреки че носел и влачел 37-килограмова верига, утешавал другите седем смъртници в килията. Досещате се с какво - с оръжие, което отлично владее - шегите, хумора. И слава Богу, не дочаква бесилката.
Роден е в Пловдив, расъл е в Париж, учил кино в Москва, работил дълго в Берлин, живял и във Виена. Чувства се гражданин на света. Кавалер е на френския орден “За заслуги пред нацията”.Тук, в работния кабинет, са и книгите му, издавани у нас и в чужбина, заемат почти две лавици. Трилогията му е излизала на френски, немски, английски, испански, руски, полски, чешки, та и на китайски. Сигурно пропускам някой език, а и това, че в някои страни “Петокнижие Исааково”, “Далеч от Толедо” и “Сбогом, Шанхай!” са излизали не само по веднъж. Вагенщайн стана носител и на Европейската награда за литература “Жан Моне 2004”, която му бе връчена в гр. Коняк, а той им се отблагодари с едно прекрасно есе за мостовете (като диалог на бреговете), което го сродява с Иво Андрич. За неговите книги писаха „Монд”, „Нувел обсерватьор”, „Берлинер цайтунг”, „Велт”, АВС и още много. А от Гилдията на писателите в Ню Йорк му предложиха любезно да стане неин член. А в тая гилдия са членували Фолкнър, Хемингуей, Айзък Азимов, Пърл Бък и кой ли не още. А в България още не валял дъжд от рецензии за книгите на Анжел Вагенщайн...
Така беше и с филмите му. “Звезди” (режисьор Конрад Волф) спечели специалната награда на журито в Кан през 1959 г., има общо 12 отличия и е в първата десетка на стоте филма на немското кино. Сценарист е на 50 филма, много от тях коопродукции, а документалният му филм “Един куршум и три зърна ориз”, за Виетнам, е шедьовър в киното на ФРГ. Такава е участта му - за филмите и за книгите си получава “осанна” главно в чужбина. Тук минава за комунист, атеист и евреин, а иначе е “нашият човек” в Европа и света. И ето, че този евробългарски писател написа една от най българските книги - “Съновидението на св. Борис I”. Приятно е да те забележат от Айфеловата кула, но по-важно е да работиш “на ползу роду”- казва Вагенщайн и го доказва.
* * *
Проф. Чавдар Добрев анализира дълбоко и умно новия роман на Анжел Вагенщайн “Съновидение за св. Борис I”, както само той го може. Знаех си, че така ще стане, затуй предвидливо не влязох в обувките на литературен критик, не ми се иска да се прокрадна в критиката като печатна грешка. Затуй ще се опра на казаното за вдъхновението в “драскулките от неолита” “Преди края на света” от самия Вагенщайн: “Вдъхновението не винаги е гаранция за качество, дори не съм в състояние да формулирам какво точно означава тази дума и дали тя не е една приповдигната и нафукана форма за означаване на вродените пристрастия и склонности, или просто израз на литературна добросъвестност. Във всеки случай, ако някога в живота ме е осенявало това митично чувство, сравнимо с опиянението от алкохол или може би от марихуана, то е, когато писах сценария за филма “Борис Първи” и особено втората му част, която бях озаглавил О писменехъ. По-умните от мен по призвание и пост началници предпочетоха новобългарския превод на този наследен от Черноризец Храбър трактат, сиреч За буквите, с което, при вроденото ми чинопочитание, веднага и с готовност се съгласих. Сега ме е яд, но вече не мога нищо да променя - названието на филма остана такова, каквото началството пожела.”
Минаха повече от 30 години, откакто написа сценария на този блестящ филм, посветен на книжовното дело и последния езически и първия християнски владетел - княз Борис Първи, и на Седемте седмочисленици, добросъвестно реализиран от режисьора Борислав Шаралиев и с бляскавия Борис Михаил на Стефан Данаилов. Та искам да те попитам, Джеки, когато определяш себе си като стар, ала старост не помниш, дали докато пишеше на компютъра си романа, навести ли те пак оня вдъхновяващ тайнствен дух, имаше ли го онова “алкохолно опиянение” в писането. И тъй като си отдавна по-горе от “по-умните по призвание и пост началници”, се реваншира, върна си О писменехъ и добро стори, защото това заглавие приляга повече на таза твоя удивителна старинна хроника: “Чуй сега, братко мой, ще ти разкажа своя сън за Бориса, ще ти го изпея, ще ти го изплача.” И чрез тия разказани, изпети и изплакани сънища читателят прие поканата да надзърне в съновиденията и е увлечен в драматичен разказ за едно епохално дело в родната история, когато се изгражда “единна власт и единна вяра в единнаго Бога, в единния славянобългарски народ”, и още когато “става безкрайна волята Божия да слезе при своите чеда и да научи и Той (Богът) български. Тогава се ражда и първият господарски син в християнска България - роденият през великата кръстна година Симеон, за да дойде по-сетне неговият Златен век. И всичко това е написано на език, напомнящ средновековна хроника, ясен и изчистен дотолкова, че спестява на читателя да се глуми над неясни реликви и обогатен от изковани от писателя нови слова.
Сега, Джеки, чуй, ще те питам още нещо: “Не ти ли се прищя поне веднъж да станеш от компютъра, да посегнеш към меча, да го извадиш от богато инкрустираната ножница. Или да го подържиш “при нозе” като за почит. От теб знаем: “Това е мечът на княз Борис Първи, покръстител, направил най-великия цивилизационен избор и избрал в държавата си и едно малко кътче и за мене. Дарен ми е от колектива на филма “Княз Борис Първи”, това е мечът на Ламбо...”
Та да се поклоним на княз Борис Първи за всичко що е сторил, да изпълни завета си: “Ще бъде България, каквато съм рекъл!” И затова, че е намерил в държавата си и кътче за Анжел Вагенщайн, който го ослави с многостранния си талант във филм и роман “отнине и присно, и в бъдни години”. И обогати със своите съновидения - славни и страшни - българската историческа проза. А и не само българската...
Тук задължително се ръкопляска!
* Слово, произнесено на премиерата на книгата „Съновидение за св. Борис I” от Анжел Вагенщайн, 28 април 2015 г.
