На 29 април 2015 г. синодът на Българската православна църква реши, че “дава благословение при извършването на обществени и частни богослужения във всички църкви и манастири да се споменава името на Негово Величество Симеон II, благоверен цар на българите”. Експериментът издържа две седмици.
Ролята на църквата е да следва и оценява събитията по достойнство, след като са се случили, а не да ги предизвиква! Във случая с внушението, че „Негово Величество Симеон II, е благоверен цар на българите” синодът нито припомня исторически случило се събитие, тъй като не говори в минало време, нито възстановява изпълнението на традиционен обет, според който в даден момент на светата литургия се споменават молитвено „благочестивия и православен българския народ правителството и христолюбивото войнство“. В решението си синодът дори препоръчва формулировки за специални тържествени литургии: „О благочестивом и христолюбивом царе болгарскем Симеоне”.
Изненадващо в полемиката се включи един академик, историк, не назовавам името му, защото изключително го уважавам за тезите, които отстоява по редица все още открити национални въпроси. По повод решението на Синода да споменава името на Симеон Сакскобургготски като цар на българите в богослуженията, същият академик защити правото на църквата да взема решения извън властта на държавата независимо от кръга и естеството от въпроси, в това число политически и конституционни, какъвто е настоящият случай. Подобно съждение, по наше скромно мнение, противоречи на всякаква академична логика и е лишено от историческа обоснованост и приемственост. Освен това възраженията срещу решението на синода не са насочени срещу автономията му да взема решения, а срещу превръщането на синода в изтривалка за разчистване на политически сметки.
Няма цар без царство
Ще се обосновем. Симеон Сакскобургготски нито произхожда, нито има каквато и да е връзка с исторически признатите царски фамилии или болярски родове в българската история. Нормално е да се възрази, че 500-годишното турско робство е заличило всички следи на царските и аристократични родове, живели в българските царства. Ако е така, то случайността и стечението на обстоятелства, които доведоха Кобургготската фамилия в България я отвя необратимо по силата на същата логика.
Не може един нормален човек, който никога не е бил цар, макар да е имал историческия шанс да бъде (регентството не е царуване), или който никога няма да бъде, защото няма цар без царство, а царство липсва, не само да търпи, но и активно да поддържа антураж от послушници и авантюристи, за да го наричат „Ваше Величество“ и да поддържат егото му.
Ако Симеон Сакскобургготски имаше малко познания по история на монархията, или наблюдения върху тенденциите, които се налагат в управлението на съвременните общества, ако амбициите му да компенсира личните, семейни и професионални неудачи през целия си съзнателен живот с мечтаната слава на неосъществен монарх, за да се легитимира със задна дата в обществата, в които е израснал – монархическите Испания и Мароко, щеше поне да избегне неудобството да го заподозрат в невежество и пълна неадекватност при оценка на собствената си личност и обществено положение.
Няма и не може да има не действащо величество. Величества са държавните глави в държавите с монархическа форма на управление. Всички останали мераклии са бивши или бъдещи царе и величества, престолонаследници, височества или превъзходителства, първи, втори, трети, четвърти по ред кандидати за короната, в зависимост от ранга, традициите, търпимостта на поданиците, жребия на момента, но не и царе.
Цар? На кои от българите?
Същият академик бе и сред групата от „НАД СТО политици, общественици и интелектуалци“, които, в същата тази република България предложиха създаването на „институция“ „Българска корона“ с искане за реабилитация на „царя“, „връщането на цар Симеон II в политиката и неговия бъдещ принос за развитието на съвременна България”.
Трудно ми е да повярвам, че някои от лицата, подписали декларацията на „интелектуалците“, не си дават сметка, че създаването на някаква „институция“ * извън и в допълнение на съществуващата структура на държавната администрация е освен въпрос на желание и удобство за някои, също и въпрос на място в структурата на изпълнителната власт, субординация и координация с останалите звена във властта, а в някои случаи и конституционен проблем. Освен всичко, когато тази нова институция се именува „Българска корона“ тя не може да е свързана само с миналото, тъй като то практически никому персонално не принадлежи, или с името на една личност, която и да е тя, а най-вече с бъдещето, което предполага приемственост и подходящи кандидати!
„Не погазваме Конституцията, има разлика между цар на България и цар на българите!“, упражняват се в риторика клирици. Нима? Цар на кои българи – тези в България или извън България - в Мадрид, Лондон, Париж, Рабат, Вашингтон? Или българите от Западните покрайнини и Беломорска Тракия, които дядо му Фердинанд I-ий, цар на българите, проигра барабар с короната си, или българите от Северна Добруджа, разпилени на Север и на Юг?
Ако Патриархът смята, че не погазва Конституцията, дописвайки я и прилагайки по аналогия църковните правила за собствения си избор към случая Сакскобургготски – пожизнено избран патриарх и пожизнено управляващ цар, наред с президента на републиката, то той или демонстрира непростимо невежество при прочита на основния закон в държавата, или приканва останалите членове на синода да тълкуват конституцията, така както той го прави, и да въведат мандатност в избора на патриарх. Може би това би било добър изход от подобни издевателства с търпението на хората!
Въпрос с повишена трудност
Поривите у Сакскобургготски да се изживява като цар, за какъвто се е представял и никой не го е приемал на сериозно в страните, където е протекъл животът му, макар и неестествени, са обясними. Към хора без професия, без занаят, без умения, търгуващи с илюзии, празни обещания и обществено положение, осигурено от най-близкото им обкръжение, трябва да се отнасяме със снизхождение и съчувствие. Но само дотогава, докато амбициите не прераснат в алчност, докато личността им, обсебена от болката от загубата на привилегията на короната, не загуби способността нормално да възприема заобикалящата я действителност.
Той иска да е в политиката, а политиката в България не обслужва обикновения човек, българина, а обслужва самите политици. „Царят“ иска цялата власт, което означава цялото задкулисие в държавата, власт над бившия си телохранител, над посочения от него за президент, над народните представители, които по думите на действащия министър-председател сам лично всеки поотделно е одобрил и избрал. „Величеството“ жонглира с понятията „титла“ и „длъжност“, за да отвори очите на българския народ, че всъщност нищо особено не се е случило - просто народът не е знаел досега, че е имал цар и кой му е той. „Дали носи човек една титла, или изпълнява дадена длъжност - това са съвсем различни работи“, мъдро разсъждава Симеон Сакскобургготски по БНТ.
Тъй като той никога не говори ясно ще си позволим да дешифрираме тази фраза, чието предназначение е да докаже, че обявяването му за „цар на българите“ с нищо не „застрашава републиката“. Цар според него е титла, а президент е длъжност държавен глава на България, но без българите, тъй като те си имат цар! Остава Сакскобургготски да подкрепи тази дълбоко законспирирана мисъл с поне един пример от съвременната история на действащи монархически режими в света, на държава, в която има цар, който не е държавен глава! Въпрос с повишена трудност!
Недостойно ест
На фона на казаното, никакви последвали обяснения от патриарха, от някои владици или от 100-те интелектуалци не са в състояние да променят смисъла на решението на синода: съзнателно и единодушно обявяване на възстановяването на традициите от времето преди референдума за отхвърляне на монархията и установяване на републиканска форма на държавно управление през 1946 година. Официалното оспорване от синода на резултатите от референдума на българския народ, избрал републиканска форма на управление, са в пълно съзвучие с последвалите внушения на Сакскобургготски в писмото му до синода от 9 май т.г., в което синодалното решение да благославя в молитвена форма „царя“ не било нищо ново, а единствено връщане към „принудително отменената под натиска на атеистичната власт“ традиция.
Не са необходими нито обяснения, нито оправдания от страна на синода или от т.н. патриарх и неговите послушници, че не са целели това, което за всички е очевидно. И за да се спасят от народния гняв, какъвто историята на Българската православна църква не помни, последваха недостойни обяснения и юдейски изпълнения.
Един митрополит обяви, че решението на синода имало само пожелателен характер, противно на използваната императивна форма, друг заяви, че няма да го изпълнява в своята епархия; просветени свещеници на места също заявиха, с риск да бъдат отлъчени, че няма да изпълнят синодалното решение.
И като капак на всичко, надявайки се, че ще измъкне патриарха от калта, самият богопомазан, в позата на потърпевш, отправи писмо до св. синод, припомняйки, че „преди 72 години, в трудни и превратни времена, наследих Престола на Българските Царе“, а сега, когато истината е възстановена, тя е обект „на грозни внушения и жалки спекулации“, поради което „моля, Ваше Светейшество и Високопреосвещените митрополити молете се, както всякога досега, преди всичко за целокупния ни народ, а за този, който Ви целува десницата помолете се тихо в сърцето си! СИНОВНО ВАШ, СИМЕОН II”. И това бе поднесено на възмутения и отегчен от десетилетните спорове за имотите на бившето Интендантство, обслужвало двореца, които „величеството“ Симеон Сакскобургготски се опита да присвои и донякъде успя, като отказ да бъде споменаван като цар на българите гласно!
Да беше опитал като „горски“, може би щеше да успее
Посланието е ясно, не ме споменавайте така, че да се чува, за да не дразните миряните, но не ме забравяйте и се молете в сърцата си за „Симеон II“. Не за православния християнин, за гражданина, за българина, за мирянина Симеон Сакскобургготски, а за... Вие си знаете и когато му дойде времето, няма да Ви забравя! Това е всъщност сделката. И „Те станаха излишни“.
Предварително е ясно, че синодът не е в състояние да промени конституционното устройство в страната, че той нито може да назначава, нито да детронира царе, че споменаване името на „Симеон II“ в църковните служби едва ли ще укрепи здравето му и едва ли на „Началника“ ще му се наложи да избира между него и действащите светски власти. Това решение няма и не може да има никакво значение за светската власт и за нейното функциониране, доколкото функционира, ако тя си е на място и се придържа строго към държавния протокол. Мястото на Симеон Сакскобургготски е в публиката, в миманса, а не на сцената и не редом до страдащи от не по-малки комплекси невежи български политици.
С изявлението си от 11 май т. г., в отговор на писмото на Сакскобургготски, българският патриарх показа, че решенето на Синода не е случайно, че той продължава да не разбира какво прави и къде е мястото на българската църква в обществения живот на страната. „Така е почувствал Негово величество. Ние му благодарим, че внася яснота по въпроса...“ Каква ясното и за какъв въпрос става дума извън кашата, която забърка самият синод? Нима е възможно да продължава да използва обръщението, запазено единствено за действащ монарх, към един детрониран с народен референдум кандидат за трона, до който той никога не стигна? При законно функционираща парламентарна република с избран президент т.е. държавен глава да внушава от амвона, че истинският държавен глава е „Негово Величество“?
Жалко, че след хилядолетна история и забележителни върхове в своето съществуване, белязано с изключителни представители на духовенството и заслуги за оцеляването на българската нация и държава, Българската православна църква се оказва в ръцете на хора, които ще отчуждят и последния християнин от идеите на православието и християнския морал.
Не крия убежденията си
Решенията на синода не ме засягат, но не са ми безразлични. Милиони българи са като мен. Всеки по своему е религиозен - аз също вярвам. Но аз вярвам в човешкия разум, в онези, които разумът е осенил, в собствения си разум, чието достойнство не позволява лицемерно, в компанията на безмълвния патриарх, или безличния „цар“, да отправям поглед към небето и да профанирам идеята за силата отвъд познатото с примитивния възглас: „Началника?“
След всичко казано, бих искал да споделя и своите притеснения по отношение на избора, пред който е изправен правоверният български народ: а може би е за предпочитане България да бъде управлявана от един човек, който е убеден, че трябва да го наричат „Ваше Величество“, а може би и че е „Негово Величество“, без да изпълнява никаква длъжност (навремето проф. Никола Шипковенски ни демонстрираше по време на лекции един пациент, който беше убеден, че е Белият лъв), отколкото от президент, комуто е безразлично как го наричат?
И двамата трудно подреждат думите в смислени изречения! Единият – за да скрие това, което мисли, а другият – защото няма какво да крие!
12 май 2015
* Някои думи в настоящата бележка в официалния българския език се пишат с главна буква. В случая, поради липса на друг символ, използваме малки буква. Нищо не е случайно или плод на недоглеждане!
