След падането на Берлинската стена, ознаменувала началото на т.нар. промени в държавите от Източна Европа, се писа много - от техни приятели и врагове. В тези анализи и от двете страни бяха казани както истини, така и неверни твърдения – кога умишлено, кога от неразбиране. С този текст ще се опитам да дам един възможен отговор относно главните причини за неадекватната и пагубна политика на източноевропейските лидери през преломната 1989 г. Тогава, начело със съветското ръководство, бе осъществена капитулация пред страните от НАТО, и то без реални основания за това. За свое оправдание капитулантите тиражират и до днес версията, че била загубена „студената война”, говорейки така, все едно е загубена истинска война, въпреки че всички знаем какво означава това понятие в точния смисъл на думата.
Моят акцент е върху ролята на идеологическия фактор относно старта на промените преди 25 години, довели до редица деструктивни процеси в националните общности на държавите от Източна Европа. Без да пренебрегвам значението на икономическите и социалните проблеми като фактор за промените, определено смятам, че господстващата тогава идеология, в която присъстват интернационализмът и националният нихилизъм, са причина за липсата на адекватна защитна реакция както на съществуващата социална система, така и на държавността като цяло в СССР и страните от Източния блок. Има също и други идеологически проблеми, свързани с нереалната оценка на процесите и възможностите за дълготрайно развитие на социалистическото общество в рамките на националната държава.
Винаги съм смятал, че между идеология и реалност съществува непрекъсната права и обратна зависимост. В тази връзка мисля, че основната причина за поведението на лидерите от бившите социалистически страни в края на 80-те години са в идеологическия манталитет, внедряван у тях в течение на десетилетия. Нихилистичният интернационализъм, отричащ борбата за съществуване между народите, доведе до липса на действен национализъм за защита във вътрешен и международен план. Това, съчетано с продажната алчност на управляващата партокрация, е един от главните фактори за „промените”. Ще отбележа, че борбата за съществуване не се изчерпва само с военно противопоставяне, тя също е икономическа борба за пазари и суровини, идеологическа борба за културно и политическо влияние и т.н. За да съществува и оцелее една нация в жестокото междунационално противопоставяне, е нужна непрекъсната експанзия навън, както и борба с нейните вътрешни врагове.
Тази реалност бе разбрана от Йосиф Сталин. По негово време е изградена силна многонационална държава – СССР, която вдъхваше респект у всички страни по света. След войната (1941-1945 г.) СССР не беше в по-добро икономическо състояние от САЩ, които няколко години дори имаха монопол върху атомното оръжие. Тогавашното съветско ръководство обаче не се огъна, а продължи да защитава твърдо своята страна, както и държавите от източния блок, от техните външни и вътрешни врагове. След Сталин обаче започва „демократизацията”. Спира се активното противодействие на вътрешните противници, както и не се осъществява натиск навън. Издига се до абсурд иначе принципно правилната теза за „мирно съвместно съществуване” между страните с различен обществен строй, като под „мирно” се разбира „безконфликтно”, поради идеологически погрешната идея за постепенно отмиране на националната държава при комунизма, при което „Държавата е исторически преходно явление”*. Последното, може би, е най-голямата грешка на марксизма с фатални последици за страните от Източна Европа. Макар и да се говори за социалистически патриотизъм и в началните години на социализма да се укрепва държавността, присъствието на антидържавния компонент в идеологията с времето играе все по-деструктивна роля. Причината е в непрекъснатото внушение, че с приближаване на комунизма обществото върви към състояние, когато държавата няма да е нужна. Така, в Програмата на 22-рия конгрес на КПСС в съгласие с тази идея се казва: „Разглеждайки пътя към развитие на комунистически обществени отношения, Програмата изтъква проблема за преобразуване на обществените отношения в селото, заличаване на класовите различия в обществото, развитието и отмиране на държавата... “ (1)
Определено смятам, че не външните фактори – превъзходството на Запада в икономически и технологичен аспект, а главно вътрешните, идейно-организационни, са причина за капитулацията на държавите от Източна Европа. Легенда е тезата, че САЩ и страните от Западна Европа имали голямо военно и икономическо превъзходство. Не може да има военна без икономическа мощ и обратно, а всички знаем за огромния военен потенциал на СССР и страните от Варшавския договор, който може да се постигне само със силна икономика. Разбира се, в икономическата и политическата система имаше недостатъци, но те можеха да се преодолеят с подобрения и реформи на съществуващото дотогава, а не с разрушаване на икономическите и държавните структури, както и с тотално отричане на предходния исторически период.
През 1989 г. се прояви необоснована отстъпчивост – до властта бяха допуснати ренегати, национални предатели, гейове и откровени бандити. Буржоазията дори в далеч по-сложни ситуации не би отстъпила, примери за което има много – превратът у нас на 9 юни 1923 г., гражданската война в Испания 1936 г., прeвратът в Чили от 11 септември 1973 г., събитията във Франция през 1968 г. и т.н. Причината за капитулантското поведение на комунистическите лидери е в нихилистичната и нереална идеология, че целият народ трябва да подкрепя властта и държавата в крайна сметка трябва да отмре. Невярна също е и идеята, че социализмът и най-вече комунизмът ще сложат край на противоречията в обществото. Истината е, че борбата на интереси както вътре в нацията, така и между националните общности е вечно състояние на общественото развитие. Затова е нужно постоянна борба за неутрализиране на вътрешните и външни врагове на нацията. Пренебрегнаха се реални интереси и противоречия между различните прослойки в социалистическото общество, поради което те и не бяха добре изследвани. Това попречи системата да се реформира в правилна (на социалистическа основа) посока и да се консолидират нациите в Източна Европа за отпор на своите външни и вътрешни зложелатели.
Безрезервно приеманата идеологическа постановка на марксизма, че държавата ще изчезне на определен етап от общественото развитие, смятам за дълбоко погрешно. Тази концепция създаде траен нихилизъм към нацията-държава и притъпи нейните защитни сили. Трябва да отбележа като по-различен и положителен пример развитието на Китай. Там, отчитайки индивидуалния и съчетавайки корпоративния интерес на отделните прослойки с националния, китайските лидери създадоха стабилна и просперираща национална общност, способна да устоява на своите вътрешни и външни противници.
Ние знаем какво правят западните лидери в момент на криза – те действат решително и твърдо, без да разрушават държавите си. Така постъпи Шарл де Гол през кризисната за Франция 1968 г., по-късно и Маргарет Тачър във Великобритания, а в САЩ не се колебаят да ликвидират лидери на опозиционни движения и дори собствения си президент, когато това е в интерес на нацията. В международен план е достатъчно да спомена войните на САЩ в Ирак, на НАТО срещу Югославия и Либия, които ясно показват как чрез експанзия навън западните държави защитават своите национални интереси навсякъде по света. Разложена от идеята за безпроблемно общество и „мирно съвместно съществуване” между народите, управляващата партийна върхушка от СССР и Източна Европа избра пътя на колаборационизма и отстъпките до безкрай пред агресивния англо-саксонски натиск. Тук виждам голямата разлика в манталитета на китайските ръководители, които намериха сили за идеологически и практически промени в интерес на своя народ.
Смятам, че една от тайните за успеха на западните страни е старата англо-саксонска традиция за непрекъсната експанзия, насочена към културна и икономическа асимилация на други народи. В страните от Източна Европа липсва историческа традиция за подобна стратегия в политиката, а по идеологически причини в последните десетилетия на ХХ век съвсем изчезна. Нещо по-лошо - изчезна дори инстинктът за самосъхранение. Оказа се, че западната буржоазна система по-достойно и упорито може да се защити в момент на криза, отколкото източноевропейския социализъм. За това помогна и мощната пропаганда на глобализма (който в голяма степен кореспондира с комунистическия интернационализъм). Трябва да отбележим, че в началния етап на възникване и установяване на социализма (по времето на Сталин) концепцията за укрепване на държавата е далеч по-реална, адекватна и национално отговорна от класическата марксистка идея за постепенното отмиране на държавата. (**)
Като оправдание за предателството, извършено преди 25 години, някои изтъкват голямото превъзходство на САЩ във военната област, при което силно се надценяват техните възможности. Тук не мога да не спомена големия руски пълководец маршал Георги К. Жуков, който казва, че е еднакво вредно както да се подценяват, така и да се надценяват силите на противника. В края на 80-те години на 20 век обаче, водени от алчност, некадърност и страхливост, лидерите на СССР и тези на страните от Източна Европа не направиха вярна оценка на съотношението на силите и не защитиха своите народи и държави от агресивния западен натиск. Принос в това за съжаление имат и някои съществени недостатъци в иначе методологически вярната марксистка идеология, въплътена в диалектическия и исторически материализъм.
Бележки
* В тази връзка в „Основи на марксистката философия” (под ред. на проф. Кирил Василев), Изд. „Наука и изкуство, София, 1975 г., на стр. 385 четем че „Държавата е историческо преходно явление”. В същата книга на стр. 404 пише: „Социалистическата общонародна държава е държавата през етапа на прерастването на социалистическото общество в комунистическо. Но тя ... не е държава в същинския смисъл на думата, а е „полудържава”, преходна държава, „отмираща държава”...”.
1. XXII Съезд КПСС ( Исторические завоевания социализма.Третья программа партии), в: КПСС (справочник), Под. ред. Антонюка Д.И., „Политиздат”, Москва, 1978 г., с. 297
** Така например пред ХIХ Конгрес на ВКП(Б), Г. Маленков казва: “Ние бихме се оказали обезоръжени пред лицето на враговете, ако не укрепвахме нашата държава, нашата армия, нашите наказателни и разузнавателни органи.” (Исторически материализъм, под ред. на Ф. Константинов, Изд. на БКП, София 1955 г., с.297) и в същата книга на с. 301 пише – „Всемерното засилване на социалистическата държава си остава решаващо условие за победоносното движение на съветското общество към комунизъм”. По нататък обаче, в съзвучие с класическата марксистка концепция, четем, че „Идеализацията на миналото, разкрасяването на всякакви национални отживелици, в т. число и реакционните елементи на националната култура от миналото, води до съживяване на национализма”(с. 373).
----
Доклад (със съкращения) от конференцията, организирана от проф. В. Проданов през ноември 2014 г. на тема “25 години: какво?”
