Вероятно съвпадението е случайно, но когато медиите ни информираха за пристигането на тежки американски танкове в България, по телевизията тръгна реклама за американски палачинки, които поизгладнелият българин може да намери в големите търговски вериги.
За танковете е ясно. Дълго ни уверяваха, че няма да се разполага тежка бойна техника на наша територия. Но понеже решенията на най-важните житейски въпроси за държавата ни май не се вземат в София, а точно отвъд Океана, танковете дойдоха. Навремето за фраза, свързана с танкове, един президент сдаде поста си. Сега е обратното - поддържането на тезата „танковете да дойдат“ затвърждава политическия имидж на високопоставените люде.
Прочетох в интернет, че авторът на друга прословута фраза - „Днес е един хубав ден за българската демокрация“ пише, че щял да възвърне душевното си спокойствие, когато САЩ разположат тежките си оръжия на наша територия. Свързването на психическото състояние на човека с тежките оръжия е характерно за военизираното съзнание. Предлагам въпросният наш бивш политик да надене и военна униформа, и то с пентагонски отличителни знаци, та да се успокои съвсем.
За палачинките – благодаря. В самите Съединени щати отдавна се водят дискусии за затлъстяването на нацията, пристрастена към хамбургерите и пържените картофки, а и въобще към тестото и тлъстите меса. Не бих си купил сега и от палачинките им, колкото и в очите на някои хора американското да е на мода. Не е изключено въпросните продукти да имат и някакво ГМО, щото зад Океана то си е легализирано. Предполагам, че може би ще ги раздават на гей парада в София, който петнайсетина западноевропейски посланици горещо подкрепиха, но по традиция, наследена от бившия американски амбасадор, най-настоятелно подкрепата идваше от неговото посолство.
Да не останете с впечатление, че не обичам въобще американското. Напротив, мой любим поет е Уолт Уитман, авторът на „Стръкчета трева“. Велик творец и страстен пацифист. Навремето си е уволняван и преследван заради антимилитаристичните си позиции. Обичам поезията на Емили Дикинсън и често се опитвам в бетонните градски дни да си измисля прерия по нейната лирическа рецепта. Падам си по американското кино, не по онова с насилие и чоплене на долните човешки страсти, а хуманистичното, протестиращо срещу войните и нещастията по света.
Симпатични ми са и американските войничета от десанта в Сицилия в края на Втората световна война, донесли на щиковете си мира и свободата на част от Европа. Симпатичен ми е президентът Кенеди, намерил верния път за решаване на Карибската криза, след това застрелян „по традиция“ от американец.
Велика страна са Съединените американски щати. Но и България е велика по свой си начин. Затова – благодаря за щатските палачинки, но предпочитам родните. С мед или с боровинки.
А танковете ме подсетиха за думите на Наполеон: „Народ, който не храни своя армия, скоро ще храни чужда.“ Нашите танкове превърнахме на скрап, други подарихме на Македония. Сега ще ни пазят чуждите. А небето ни ще поверим на турските ВВС. Излизало по-евтино, според министъра на външните работи. Но има опит и в това отношение, който ни подсказва, че евтиното често пъти накрая ти излиза по-скъпо. А ние в България сме сърбали тази попара, готови сме...
