Ако е вярно написаното от Дмитрий Милников, че в Украйна действат сили, които не желаят скорошен мир, може да кажем, че и в Средния изток има повече желаещи да раздухват огъня, отколкото такива, които искат да го загасят. Причините за това могат да бъдат сведени до три: наличието на „излишно” население; изобилието на нефтени и газови залежи; стратегическото местоположение на някои държави с оглед безопасността на съществуващите и бъдещите тръбопроводи, ориентирани към Средиземно море.
Липсата на демокрация, за което САЩ и ЕС обвиняват режима в Дамаск, е просто смокиновият лист, зад който се прикриват интересите на САЩ и бившите колонизатори на Средния изток Великобритания и Франция. А така също и на Турция, наследницата на Османската империя, която повече от всичко се бои от създаването по протежение на границата й с Ирак и Сирия на контролирана от кюрдите полоса, или дори само на независима кюрдска държава. Или на две кюрдски държави, всяка от които като магнит ще привлича турските кюрди.
Времето ще покаже дали сформирането в Анкара на военновременно коалиционно правителство между ислямистката Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и крайно дясната Партия на националистическото действие (ПНД) е проява на предвидливост или част от предварително изготвен план за пряка намеса на Турция във войната в Сирия.
Ако Западът и Анкара действително милееха за демокрацията в Средния изток, би трябвало първо да се заемат с демократизирането на Саудитска Арабия и Катар, установявайки там, като минимум, парламентарни монархии. Защото, колкото и да обвиняват Башар Асад в диктатура, все пак той дойде на власт с избори, а не по наследствено право или с военен преврат както египетския президент генерал Абдул Фатах Ас-Сиси. При това неговите войски, заедно с кюрдските отряди за самоотбрана (YPG), пешмергетата на Барзани в Северен Ирак и подкрепяните от Иран шиитски бойци, воюват истински с терористичната групировка „Ислямска държава в Ирак и Дамаск” (ИД), за разлика от тях САЩ, Саудитска Арабия, Катар и Турция, които „воюват” по най-странния начин с джихадистите, снабдявайки ги с оръжие, финансови средства и обучени в Турция и Йордания попълнения. Например „бунтовниците”, които Турция обучава в Кършехир по програмата „Еит, донат” („Обучи, екипирай”) след обучението преминават в Сирия и се вливат директно в редиците на ИД. Но кюрдските формирования, ръководени от PYD (Партия на демократичния съюз на сирийските кюрди) и организирани в отряди за самоотбрана на населението (YPG), прогониха ИД от Джизире, Кобани и Тел-Абияд. Ако я прогонят и от Джераблус (между кантоните Кобани и Африн), ще стане възможно тези три кантона да се обединят под кюрдски контрол. Тогава ще възникне заплаха и за снабдяването на ИД от територията на Турция. А именно от там, според Сирийската държавна телевизия, са преминали колите бомби и терористите на ИД, които проникнаха преди време в Кобани, облечени в униформи на кюрдските отряди за самоотбрана (YPG).
Вицепремиерът Нуман Куртулмуш квалифицира тези твърдения като „черна манипулация”, но пък и никой не е очаквал властите в Анкара да си признаят, че подпомагат ИД, вместо да воюват с нея. Истинската мишена за тях са не ислямските терористи, а сирийските кюрди, които сътрудничат с режима в Дамаск; както и самият сирийски президент Башар Асад. Чиста дезинформация е новината, разпространена напоследък, че ИД копаела окопи около контролираните от нея села, северно от Алепо, срещу евентуално нахлуване на турската армия. Но Анкара изобщо не възнамерява да разваля спокойствието на джихадистите от ИД, а се готви да не допусне създаването на независима кюрдска държава по протежение на границата със Сирия. Ето защо правителството в Анкара, макар и в оставка, изпрати инструкция до Турските въоръжени сили да създадат до контролирания от ИД Джераблус (на сирийска територия) 10-километрова „зона за сигурност” в дълбочина, която да заемат с две бригади. „Единственото, което не бяха правили досега затъналите в блатото, които през 2011 г. тръгнаха да свалят режима на Асад, беше да вкарат турската армия в Сирия – пише журналистът Кадри Гюрсел от „Миллиет”. - А през последните дни те започнаха да подхвърлят в медиите и възгласи като „Армията – в Сирия!”. Но истинската им грижа не са нито Сирия, нито Асад, а да си върнат властта, която загубиха на 7 юни (парламентарните избори в Турция - б.р.). Ако преди да се сформира каквото и да е коалиционно правителство, те успеят чрез един свършен факт да вкарат армията в Сирия, направо ще приведат в изпълнение и плана си за предсрочни избори.”
Всяка коалиционна повърхност е наклонена! И на Бойко вече това му е известно...
Съгласно чл. 114 от Конституцията на Република Турция, президентът трябва да назначи премиер, който да сформира Министерски съвет. Пак според Конституцията, членовете на Министерския съвет се избират от парламентарните групи, пропорционално на броя на техните депутати. Обаче веднага под този текст конституцията постановява: „Броят на членовете на МС, които ще се вземат от парламентарните групи, ще установи председателят на Меджлиса и ще обяви това на министър-председателя”. Сиреч, новоизбраният председател на Великото национално събрание на Турция (ВНСТ) има да играе много важна роля. Затова е добре да се знае, че когато на 30 юни се проведоха двата тура на гласуването за председател на ВНСТ, кандидатът на ПСР, бившият министър на отбраната Исмет Йълмаз получи подкрепата на 256 от всичко 258 депутати на ПГ на ПСР, като по уважителни причини отсъстваха двама души, а кандидатът на НРП Дениз Байкал, като най-възрастен депутат председателства временно ВНСТ, получи само 125 гласа от 131.
Междувременно премиерът Ахмет Давутоглу заяви, че в никакъв случай няма да позволи Турция да бъде въвлечена във военна авантюра. Но на последното заседание на Съвета за национална сигурност бе заявено, че ако силите на Партията на демократичния съюз на сирийските кюрди (PYD), оперирайки на запад от река Ефрат и в северната част на Идлиб, предизвикат нова бежанска вълна, Анкара ще смята това за „нарушаване на червената линия”. И в такъв случай войската ще пристъпи към действие, без да чака заповед!
Макар да е много рисковано, влизането на турската армия в Сирия е възможно. По-важно е обаче какви условия трябва да са налице, за да излезе тя от там. Дали ще се чака да бъде ликвидиран проблемът ИД, или неутрализирането на така наречената „заплаха PYD” и падането на „режима в Дамаск”? И на кого ще бъде поверена окупираната територия, наричана от Анкара „тампонна зона”, след изтеглянето на турския аскер?
„След като ТВС затънат в сирийското тресавище – пише Гюрсел, - може с години да не успеят да се измъкнат оттам. И не може дори да се прогнозира мащаба на щетите, причинени от рисковете, които ще възникнат през това време. На какво разчитат за спечелването на едни избори хора - ако има такива, - които се надяват, че въвличайки Турция във войната в Сирия, или давайки вид, че ще я въвлекат, ще постигнат успех? При всички случаи се надяват да убедят своите избиратели, че сирийската война е необходима. И че националистическите вълни, които ще се надигнат по този начин, отново ще ги откарат до властта като единствена управляваща партия. Това е много трудно”.
Гюрсел базира своето заключение на следните аргументи. Първо, наличието на един слой избиратели, които ислямистите на ПСР не успяха да убедят в правилността на своята политика към Сирия; второ, желаещите пряка военна интервенция на Турция в Сирия са толкова незначително малцинство, че дори техният дял не се посочва в сериозните социологически проучвания. Дори мотивът за войната да е ИД, делът на онези, които желаят само да се следят отдалеч събитията, достига до 46,6%, докато този на привържениците на сухопътната военна операция остава едва 14,9%.
„В резултат на негативните влияния на влизането във войната върху крехката икономика и на противопоставянията на военните, които ще набъбнат наред с обществената съпротива, новите избори, които ще се проведат под многоизмерната терористична заплаха, могат „да отнемат булгура” от ръцета на ПСР, която е „тръгнала за ориз в Димят” - пише Гюрсел. - И тенденцията към отслабване може да се превърне в бързо рухване.”
Вижда се, че Анкара на Ердоган и Давутоглу намира за еднакво опасни както кюрдската линия, която ще се образува отвъд границата, така и присъствието на ИД в Джераблус. Затова на масата е сложен въпросът за предохранителните мерки, които трябва да се вземат за Джераблус и 110-километровата граница, контролирана от ИД.
Но има и сериозни различия, и преди всичко, заради бездействието на международната общност. Разбира се, Анкара знае, че не може да убеди САЩ и някои страни от антиджихадистката коалиция, противопоставящи се от самото начало на нейните намерения за създаване на „зона за сигурност” върху сирийската погранична територия.
И нещо любопитно - преди седмица над 800 йезиди, избягали от изстъпленията на ИД в Шенгал, преминали на турска територия, а настанените в бежанските лагери в Диарбекир се разбунтували срещу затворническия режим и поискали да отидат в... България!
Намерили къде да се устройват! Али Аталан, един от двамата депутати йезиди в ДПН (Демократична партия на народите), със съпредседатели Селяхаттин Демирташ и Фиген Юксекдаг, внесе в Меджлиса предложение за разследване кой или кои са дали на йезидите сведение, че България е готова да отвори ГКПП „Капитан Андреево” и да ги приеме на своя територия, защото след тази дезинформация те наели 5 автобуса, които да ги откарат до българската граница.
Съмнявате ли се, че в тази афера нямат участие официалните турски власти и хората на МИТ? От страна на официалните български власти обаче - ни звук! И не е чудно. Щом един тир можа да прекара през границата 120 сирийски бежанци и да бъде спрян чак на входа на София, колко му е и йезидите да се появят край нашата столица? А Бойко Борисов и Владислав Горанов ни уверяват колко добре се справяла митницата с контрабандата на цигари...
Не случайно в. „Миллиет” на 27 юни т.г. писа, че ако южната граница на Турция се е превърнала в „Пешавар”, южната граница на България е станала „врата у поле”.
Така че на дневен ред вече е дошъл диалогът с Асад чрез Русия и Иран, което е може би реалистичният подход в решаването на проблема. И е време и управляващите в България да слязат от „евроатлантическите облаци” и да спрат да провокират Кремъл, Техеран и Дамаск.
И глупостта трябва да има граници все пак. Анкара също се беше фокусирала върху задачата „на всяка цена да довърши Асад”, но вече кандисва на диалог с него. Иначе проблемът с бежанците ще продължава да тежи като Дамоклев меч не само над турската икономика. В резултат на непредвиденото сирийско преселение в Турция се обезценява работната сила, растат цените, безработицата, престъпността, проституцията, социалното напрежение и други прелести, наречени „съпътстващи щети”. Един ден Анкара, току виж, прибегне и до рецептата на гръцкия военен министър Каменос, който, казват, отправил „шокираща” заплаха към ЕС: „Ако не ни дадете пари на заем, ще даваме шенгенски визи на джихадистите от ИД!”...
Европейско семейство ли?
