„Девширме“ (2014 г.) на Иван Миланов, като понятие означава „кръвен данък“, но само отчасти се покрива с едно прецизно действащо оръдие за геноцид и братоубийство. През вековете, в защита на своите интереси, империята го използва и усъвършенства, и умножава Каиновия грях. Османската империя създава „нова войска“, каквото буквално означава „ени чери“. На поробените християнски народи е наложен кръвен данък, мъжки рожби, отнети от семействата им, ги обучават, за да ги превърнат най-често в безпощадна войска срещу своите.
Иван Миланов си представя „ново село“, което се появява върху развалините на „старо село“, разорено и изклано от еничари. Новото село обаче е възможно само чрез разтуряне на злата магия на отцеубийството, майкоубийството, братоубийството... Прогонени от Старо село жени и деца, са принудени да се борят за своето оцеляване вдън гори тилилейски, но не и извън смъртната опасност, защото в опожареното им довчерашно обиталище са разпънати шатрите на ага-Исмаиловата орда. Ръководени от стареца Топал Джендо и Стойна прокудените се превръщат в бойна сила, която нанася тежки удари на закалените в сражения главорези. Топал Джендо обучава жени и невръстни момчета и превръща прохода към пещерите на бегълците в истински капан за изпълнителите на султанската воля да се вземат все нови и нови християнски момчета. Върхът на съпротивата е единоборството между Кьор Хасан, един от най-силните еничари, и Яница, дошла сякаш направо от епическа народна песен. Пленената Стойна я очаква клада. Но последвалите събития преобръщат света на суеверните еничари. Там, където трябва да се издигне кладата, започва нестинарски танц и няколко еничари се опитват да влязат в огъня, но се провалят. Тогава в хармана от плътна жарава се извива невестинско младовдовишко хоро. А след него Стойна три пъти обикаля върху огъня мястото, предвидено за нейната гибел. Потресението на фанатиците еничари е неописуемо, мнозина забелязват, че под мишниците имат особени белези - кръстове... Сред най-сполучливите места в романа са и страниците за възникващите полуосъзнати, полуневероятни чувства между Исмаил ага и Стойна... Авторът на „Девширме“ изработва своя си стилистика на разказа, избягва типичните за днешно време клишета, избягва и формите на сказа. Разказвачът в „Девширме“ разчита на зрими архитектурни и ритуални обобщения като чешмата в центъра на Ново село с двата гроба – на Стойна и на Исмаил ага, черквата и джамията, построени една до друга от довчерашни врагове, огненият кръг, изгарящ всичко освен вечните продължения на майчинството, победата на продължаването над опитите за окончателен край... В увода-епилог, историчка по професия, разказва на своите внуци за Старо и Ново село, вече обезлюдено. И когато изпраща своите внуци, едни за Дубай, а други за Лондон, те знаят своето потекло и може би след време ще разберат и какво означават сълзите на тяхната баба на прощаване. Защото Империята не се е отказала от кървавия данък.
Специално трябва да се отбележи хрумването на автора да сплете темата за кръвния данък с нестинарството. Стихията на огъня никога не е само унищожителна, но е необходима фантастична противосила, която да превърне пожара в нестинарска жарава. В романа „Девширме” противосилата е майчинството, продължението на рода. И водата, която изтича от новата чешма на Ново село. Тя разказва как и най-страшната омраза може да бъде преломена, а вярата на автора в доброто наистина си остава възрожденска.
27 април 2015 г.
