/.../ Камилата има такъв същи нрав, какъвто и турчинът, а магарето е чисти турчин, като че се родили от една майка. Дреме камилата, дреме турчинът, дреме магарето, гладува камилата, гладува турчинът, гладува магарето, търпи камилата, търпи турчинът, търпи магарето. А в тоя проклети град турското правителство изпратило най-жилавите българи и най-честните трудолюбиви момци. От стамболските тъмници и до Диарбекир са посеяни костите на тия мъченици, под всичкият тоя дълги път се намират останки от тия праведници, които желали щастие и добро на своето отечество и търсили са своята свобода.
Много мъки са претеглювали тези забравени мъченици по пътищата, какви мъки, какви тежки вериги са носили, гладни, жедни, и – колко места са били и с главата надолу обесвани.
Големи мъки и страдание са търпели тия български святи мъченици в Диарбекирското кале. А азиатските варвари се радват, че им се е дало да мъчат гяурските души, а тия души седят, та пъшкат в черните тъмници. Няма правда на тоя свят, няма живот.
Няма добро от пашите,
нито от султанът...
Благовейний отче попе! Захласнах се, забравих се, но ума ми още полудял, от писмото ви малко се сетих и вестници прочетох, ако и те да не описуват дотолкоз турските зверски варващини, аз знам, знам... О, боже, докога ние ще страдаме и да се мъчиме, докога ще прекланяме главата си пред зверове, които нямат човечески чувства, или ние сме забравили чии сме синове, или в гърдите ни е угаснало и най-последното чувство, с което човекът се отличава от животните! Хора ли сме ние, или добитък? Ако сме хора, то трябва да живеем като хора, ако сме добитъци, то нека господ ни свърши дните, защото е тежко да живееме на светът. Защо ни е такъв живот, когато и скотовете не търпят това, щото търпиме ние? Къщите ни, дюкените ни, имането ни и добитъкът ни се палят и отнемат, жените ни и дъщерите ни се безчестят, децата ни се турчат, бесят и набиват на кол, майките и бащите ни се живи горят в къщите им. Какво искаме от това по-лошо? Аз мисля, че и смъртта е по-сладка от такъв гнуслив и унизителен живот, и затова трябва или да се живее по-добре, или да се умре с пушка в ръка, другояче не може. Боже, укрепи ми десницата, подкрепи здравето и живота ми, избави ме от тия черни теглила и мрачни грозни тъмници. Вдъхни и на другите мои братя българи такива същи мисли, каквито си вдъхнал мене! Смърт, смърт и смърт, нож, брадва, топор, коса и помагалка са нашето спасение. Или турци, или ние... Мънчо, Петре, търпете, не се кайте за благи дни. Нас са затворили, защото не сме турци, ами гяури. Само нашите чорбаджии, турски чибукчии, ни наричат днес хайдути и чапкъни. Скоро такива чорбаджии ще бъдат избесени заедно с турците, а останалите заедно с чорбаджилъкът си ще проклинат останките на дните си.
27 февруар 1876 г.,
Диарбекир
Ваш о Христе брат
п. Минчо Кънчев
(Из Писмо на поп Минчо Кънчев до поп Константин Новачков, „Видрица”, изд. “Български писател”, София, 1983 г. Стр. 510-511)
