През миналата седмица излезе от печат допълненото и преработено издание на знаменитата книга на инж. Иван Пехливанов “Свидетел на историята”. Инж. Пехливанов е сред авторите, които не се появяват често на нашите страници, но затова пък всеки негов текст е най-верният ориентир за истината в морето от отрицание и лъжи, които от 25 години заливат умовете на младите хора на България.
“Свидетел на историята” е книга - евангелие на съзиданието за 45-годишния период на отричаното днес социалистическо могъщество на България. Авторът, както пише в предговора на книгата проф. Чавдар Добрев, “принадлежи към най-просветения отряд на нашата техническа интелигенция. Той цитира стотици имена на инженерни кадри, участвали в едно или друго строителство, действали като ръководители; давали своя принос в разширяване на външнотърговските отношения... Иван Пехливанов ни запознава с визитната картичка на български и чуждестранни асоциации, сдружения, стопански камари, фирми и прочее.”
Книгата “Свидетел на историята” е жива енциклопедия не само на инженерното израстване и съзряване на проектанта, на строителя и ръководителя Иван Пехливанов, но и свидетелство за гигантския скок в икономическия живот на България от бедна аграрна страна до държава с модерно селско стопанство и могъща промишленост, с машиностроене и енергетика, които нямат равни по темпове на развитие на Балканите и които изведоха България на завидното 29-о място според класацията на ООН сред държавите в света.
В редакцията на “Нова Зора”, откъдето преди години студентите бяха разбрали, че могат да си набавят първото издание на книгата, ставахме възторжени свидетели на изумените им от щастливо удивление очи, на възторжените им коментари за една друга България, открадната от тяхната младост и зачертана от лъжата и наглостта на отрицанието.
Но велика е правдата на живота. Истината застига лъжата и правдата възтържествува.
На добър час на обновения и обогатен с факти “Свидетел на историята” и неговата щастлива среща с младостта и с честните хора на България.
Минчо МИНЧЕВ
Разправата
с индустриалния ни интелект започна още от 1990 г. Изгряваща звезда от БСП, изредил след това няколко други партии, стигнал и до съсипията на “Кремиковци”, в присъствието на посланика ни в Москва, заявил на члена на политбюро на КПСС Яковлев: “Решили сме да се разделим с кадрите над 35-годишна възраст”. На съвета му да помислят, защото това ще лиши България от най-опитните специалисти, “звездата” отговорил: “обмислили сме всичко”. Заканата бе изпълнена брутално.
Технологията на разрушението включваше:
• разгонване на старите специалисти. Трудът и опитът им бяха отречени, изхвърлиха ги, унизиха ги и ги оставиха на мизерно доизживяване;
• пропъждане по чужбина на специалистите от средното и младото поколение чрез безперспективност и безработица;
• сриване възпроизводството на нови специалисти чрез съсипване на научната и образователната системи;
• изоставяне на традиционните ни пазари;
• господство на дезинформацията, скриване на истината.
Индустриалните специалисти коварно бяха представени като закостенели, слепи “живковисти”, неразбиращи новото. Използвана бе особеността, че индустриалците не владеят политическите пируети. Истината беше друга: индустриалната интелигенция първа осъзна нуждата и нейни бяха началните стъпки към съвременни промени.
Още през 1962 г. инж. Пантьо Карапантев създаде “Балканкар”, най-динамичния и модерен индустриален комплекс не само в източните страни. Пак той изгради в 1966 г. в Ловеч предприятие, свързано с италианския гигант “ФИАТ” за монтаж на леки автомобили; в 1967 г. генерал инж. Георги Ямаков построи в Пловдив предприятие за коли РЕНО. За 3 години у нас се появиха 10 хиляди леки автомобили „Булгар РЕНО” и “ФИАТ”. В 1971 г. мощностите бяха закрити под външен натиск.
В 1967 г. се замисли създаването на смесена българо-японска корабостроителна фирма във Варна. Външни и наши бюрократи го спряха. Инж. Георги Георгиев бе държан 6 месеца под домашен арест.
През 60-те години Георги Найденов и инж. Тончо Михайлов сключиха договор с „КокаКола”, България първа от източните страни започна производството й. Двамата бяха уволнени, Найденов влезе в затвора.
Имахме в СИВ най-много закупени западни лицензи, в т.ч. от „Перкинс”, „АЕГ”, „Бош”, „Плеси”, „Варта”, „Хлорайт”, ,,Линде”, „Брокхаус”, „Шалтбау”, „Ериксон“, „Цанрадфабрик”, „Шльойман”, „Шверте”, „ Кесербор-Сетра”, CSF, „Хьост”, „Санио“ „Атомик”, „Адидас”, „Пума”, „Ромика”, „Кока-Кола”, „Пепси-Кола”, „Морандо”, „Келер”, „Манесман ДЕМАГ“, „Хемпдън“, „Милакрон“, „Фуджитсу“, „ЮнионКарбайд“ и много други немски, японски и шведски фирми.
И България продаваше на Запад десетки наши лицензи. По метода „Балевски–Димов“ още през 70-те години бе построен леярен завод във Франция. Лиценз по метода на инж. Александър Вълчев за защитно покритие на електродите за стоманолеярни пещи бе продаден на английската фирма „Бритиш стийл“, след нея такъв закупиха фирми от ГФР, Италия, Япония, Австрия, ЧССР, СССР. По метода за електролитна рафинация на мед на инж. Димитър Петров бе продаден лиценз на американската фирма „Саутуайър”.
През 80-те години, първи в СИВ започнахме изграждането на малки и средни предприятия без централизирано държавно планиране.
Единствено ние закупихме индустриални мощности в Германия и Австрия. Според деформираното мислене на наши и външни политици това било престъпление.
Предложенията ни за конкуренция, риск, фалит, отпадане на монопола при условия на държавна собственост не бяха приети.
Ярък е случаят с Горбачов
На 16 октомври 1987 г. той каза на Живков: “Около Вас има хора с прозападна ориентация. Вие трябва да го знаете! Във Вашето обкръжение има хора, които смятат, че трябва да вземат технологии от ФРГ, от Запада. Такива разговори ни безпокоят! И ако около Вас има хора, които дори само си мислят за “мини-ФРГ” и “мини-Япония”, не трябва да ги държите повече близо до Вас!” Това беше заповед на първожреца на съветската политика за разправа с индустриалната ни интелигенция. Веднага от политбюро на БКП изхвърчаха двама специалисти.
Само след 3 години Горбачов, българските му наместници и кръжащите около тях идеолози, философи, политикономисти и медийни играчи „завъртяха колелото на 180 градуса. Те, които отричаха инициативите ни за връзки със западни производители, сега обвиниха индустриалната ни интелигенция в закостенялост, разгониха я и сринаха икономиката ни.
Разбиването на индустриалния ни интелект бе извършено във време, когато се решава съдбата на България за десетилетия, а може би и завинаги. Това не беше случайно.
Изпълнителите получиха задача, под прикритието на мъгляви слова за „промени”, за „ново време”, за „глобален свят”, да ликвидират българската промишленост, за да изчезне от международните пазари. Индустриалните интелектуалци нямаха място в такъв процес.
Строгите изисквания на производството и прецизността на точните науки възпитават във взискателност, самодисциплина, обективност и духовна чистота. Низкопоклонничеството за тях бе чуждо. Такива хора нямаше да допуснат разрухата.
Само индустриалците можеха да поведат икономиката ни по сложните пътища на истински промени. Затова бяха разгонени.
Разправата бе пренесена и върху пенсионерите
Още през 1992 г. политици показваха от парламента среден пръст на “изпълзели на припек старци”. Сега тази разправа предвидливо бе предоставена на услужливи медии. Те разшумяха: 77 работещи в България хранят 100 пенсионери. Зад вярната и ужасяваща цифра има поне два въпроса: пенсионерите храненици ли са, или са кредитори на обществото?
Защо някои отново си спомниха за тях?
Отговорът на първия въпрос е: поколенията, работили през 1950–1990 г. преобразиха България, от изостанала я превърнаха в съвременна държава. С ТРУДА СИ ТЕ СЪЗДАДОХА ДНЕШНОТО НАЦИОНАЛНО БОГАТСТВО!
Към 1.1.1950 г. основните производствени фондове са били 5 милиарда лева. Към 1.1.1990 г., по съпоставими цени и състав, те стигнаха 85 милиарда лева.
Още 10 милиарда лева са новите фондове в образованието, науката, културата, здравното дело и жилищата (без собствените домове на населението). Следователно работилите
през тези 40 години са увеличили националното богатство 18 пъти
Това е кредитът им за България! Въпреки рекламираната гласност, за тези цифри се мълчи.
Защо пенсионерите отново са взети на прицел?
В началото на „промените“ старите поколения бяха обвинени за всичко направено и ненаправено след 1950 година.
Създаването на богаташи, политическите игри и обещанията за нови светли бъднини временно отклониха вниманието от тях. Този процес свърши, изпразниха се складовете с илюзии за „равен старт“, за голяма „средна класа“ и за „балканска Швейцария“. Бедността, която над 20 години лъхаше в тила на милиони хора, вече е реалност.
Отново се появи потребност от „виновници“. Пенсионерите пак станаха нужни, този път със своята ненужност. Те не само са излишни, но са и опасна памет.
Ако поискат „реституция“, или компенсация за създаденото от тях с огромен труд и лишения?
Затова в последните години изчезнаха данните в статистическия справочник за броя на пенсионерите.
Скоро в пресата се промъкна вест: през 2013 г. пенсионерите са 2 195 904 души, с 21 738 по-малко в сравнение с 2012 г. и със 130 000 спрямо 1988 г..
Още по-интересна е вестта, че само от едногодишния спад на броя им са спестени 167,2 милиона лева, т.е. се е появило ново перо за икономии в бюджета – от намаляване на пенсионерите.
Министър, и то на здравеопазването, пресметна: ако възрастните намалеят с 20 %, ще се спестят 1,5 милиарда лева от пенсии. Това си е чист геноцид!
Трета причина: още в началото на „прехода“ се направиха фатални грешки.
В макросистеми като икономиката на една държава това е неизбежно. У нас се прави подбор, като се премълчават истинските грешки:
• През 1991–1993 г. бяха отменени жизнено важни за икономиката ни международни договори. По дългосрочната спогодба с Русия за дърводобив в Коми десетилетия получавахме годишно по 1 милион куб. м дървен материал и опазвахме българската гора. С прекратяването й изоставиха построените от нас в Коми два града със жилища, магазини, училища, детски градини, болници, добивна, транспортна и строителна техника. Това стана без обезщетения, без компенсации, без грижа за десетки хилядите работници и семействата им, оставени без работа. Същото се извърши и в обекти на руската газова индустрия. Докато други страни търсиха пътища да се доберат до такива връзки, ние ги имахме и ги прекъснахме.
• Още от 1990 г. бе спрян инвестиционният процес на няколко хиляди промишлени обекти в завършващата им фаза. Вместо да започнат работа и да изплащат направените капиталовложения, те се замразиха и останаха с открити дългове. АЕЦ „Белене“ строително и по доставки на техниката бе готов 60 %, десетки хиляди тонове машини, съоръжения и метали се намираха в складовете му. Пускът бе насрочен за 1992 година и можеше да се осъществи, ако Андрей Луканов не бе го замразил в 1990 г.
Комбинатът за тежко машиностроене в Радомир бе пред пуск, някои от заводите му вече работеха. Позорен бе случаят със завод „Камет“, Перник. Линията „Даниели“, която му осигуряваше собствен метал за профилите бе вече у нас, държаха я десетилетие в сандъци немонтирана, даже не я продадоха на чужди фирми, които я искаха.
• извърши се престъпна приватизация, осъществиха се поръките на „Ран и Ът“: „Докато успешните приватизационни програми в други страни включваха не повече от две дузини пълни приватизации за един период от няколко години, България трябва да приватизира хиляди предприятия за кратък период от време...“ ... „Предизвикателството на приватизацията, пред която е изправена България, е героично по своите размери и ако тази приватизация бъде осъществена, ще представлява без съмнение най-амбициозното начинание, което някоя страна е правила“.
Управниците ни осъществиха това „най-амбициозно начинание“ и като единствена „героична“ страна в света, която го е направила,
станахме най-бедната държава в Европа
Заради личните си интереси те нарушиха основни изисквания:
- приватизция, даже на отделен обект, се прави с ясни цели. У нас никоя политическа сила, или държавник нямаше такива. Един министър, дали като откровен цинизъм, или като дебелашки хумор, изрече думите: аз мога да продам всичко за един месец, стига никой да не ме пита за колко и на кого!
- пълният отказ от държавна индустриална собственост е неолиберална теория, неосъществена от нито една страна. Опитните държави продават онази своя собственост, от която губят, или ще спечелят от продажбата й повече отколкото при стопанисването.
- даже полуграмотният джамбазин знае, че за да продаде изгодно стоката си, трябва да я представи добре. Нашите политици обляха индустрията ни с чернилка, и след това тръгнаха да я разпродават.
- от приватизацията на обекти с реална стойност над 60 млрд. долара се получиха под 3 млрд. долара постъпления. Това е гигантска неграмотност и престъпление!
- фатални ходове се направиха в селското стопанство.
През 80-те години 12,8 % от обработваемата земя бе дадена за „за лично ползване“. Това частно земеделие произвеждаше 37 % от доматите, 41 % от пипера, 45 % от лука, 42 % от царевицата, 45 % от плодовете, 64 % от картофите, 70 % от чесъна. То пое цялото производство на корнишоните, на суровата коприна, на пчелния мед, на гъшия дроб и на заешкото месо.
Пак тогава земите в районите на Странджа, Сакар, Родопите, Рила, Пирин, Кюстендил, Трън, Средна гора и Стара планина – общо 25 % от обработваемата площ на България, се обработваха като аренда. Това запази, даже увеличи производството на тютюна, на култивираните билки, на плодове и животновъдството.
С тези форми частното земеделие обхвана към 1989 г. 35 % от обработваемите площи
Промяната след 1990 година можеше да се извърши „в движение“, като постигнатото се развие с връщането на земите, които у нас никога не са били национализирани. Вместо това, селското ни стопанство бе взривено с „ликвидационните съвети“ и „връщането на земята в реални граници“.
България, известна с големия износ на зеленчуци и плодове, с градинарите, които учеха на занаята си Унгария, Чехия, Украйна и Русия, днес внася всичко – от ябълките и крушите, до доматите, краставиците и чесъна.
Преди 1990 г. основните ни грешки в икономиката бяха:
• закъснявахме с модернизацията. Класически пример е с черната металургия.
• Днес се обругава създаването на “Кремиковци”, а не неосъществената му реконструкция, която можеше да стане и след промяната, ако самата промяна бе истинска.
• държавният външнотърговски монопол бе запазен до 1989 г. Той късаше пряката връзка на производителите с външните пазари.
• налаганата специализация в производството бе фетишизирана. Не се допускаше и най-малкото участие на частници както в производството, така и в услугите и търговията. Даже кооперативната система нямаше достъп в много производствени направления. На инициативните се гледаше с недоверие.
• национален недъг от Освобождението до днес е меракът на прекалено много българи да играят ролята на политици. На такива дължим 4 национални катастрофи, сега ни готвят петата. През 1944-1989 година партийни чиновници не само решаваха жизнено важни обществени въпроси, но определяха и съдбата на отделния човек. Още в първите месеци на 1990 г. умря надеждата, че този недъг ще свърши. Обратно, веднага с политика, а и с икономика започнаха да се занимават, или по- точно, да се забавляват, личности без подготовка, обременени патологично и с незадоволени амбиции: политолози, философи, литератори, преводачи и послушни в миналото чиновници. Към тях сръчно се присъединиха деца от „червената аристокрация и дипломация“, познаващи „тази страна“ от чужбина. Като добавка се появиха борци и други спортисти.
Една такава личност, доплувала през 1992 година до министерско кресло, на предлаганите му полезни идеи, реагира: „Не сте разбрали, задачата ми не е да укрепвам, а да ликвидирам индустрията“.
