• За 3 март и за неговите „злополучни критици”
Могъщи медийни, политически и уж граждански структури, атакуват българското общество, при всяко споменаване на идеята за Освобождението и Руско-турската освободителна война.
Менюто не е богато и бавно се обновява: „Турско робство не е имало. Това са стари работи... Щастлив е бил българина, толерантен – османския господар. Друга е работата с Русия – тя ни е окупирала, не ни е освобождавала!” И така – вече 25 години. Целта е не само споменът за робството да бъде захаросан; целта е паметта за националния подвиг, в борбите за свобода да бъдат отровени. Като че ли има нещо болно в българското общество, което допуска да се издевават с най-светлите му празници... Затова мисля, че размисълът за свободата трябва да е главното по повод 3 март. Вероятно в Турция и днес има хора, които гледат на извоюването на независимостта на балканските държави през 19 и в началото на 20 век като на геополитическа катастрофа. Тяхно право е да чувстват историята така. Аз, обаче, не разбирам защо български историци и медии трябва да застават на същата позиция...
На 12 април 1877 г. руската държава обявява война на турската империя. На 3 март следващата година е подписан предварителния мирен договор, предхождан, от Одринското примирие. Договорът, сключен в Сан Стефано (днес – истанбулския квартал „Йешилкьой”), е мечтаният резултат на десетилетни борби за национална независимост. Състои се от преамбюл, 29 члена и заключение.
Санстефанският договор очертава границите на Княжество България с територии, близки до определените на Цариградската конференция от 1876 – едно от най-достоверните очертания на българските земи, от гледна точка на етническия профил на населението.
В основата и на българското национално-освободително движение и на Руско-турската война от 1877-1878г. стои неприемането, отрицанието, борбата срещу Османската деспотско-тиранска система и това е главното.
Тази система е жестока. Базисна нейна характеристика е религиозно мотивираното йерархическо делене на хората на „правоверни” и „гяури”, т. е, безправни... Принадлежността към всяка от тези две верски общности произвежда шокиращи разлики в правния статут на хората. Това е „османлийския апартейд”. За него, Христо Ботев обобщава: „произволът на агата е закон за раята” (в. „Знаме”, 1875 г.). Отново у Ботев намираме една от хилядите илюстрации на деспотизма, от по-невинните: „...Пътници, които идват от Враца, разказват за една твърде плачевна комедия. Някой си турски светия из Мека, заедно с 15 души молли и софти, е дошел във Враца и със силата на някакви си китапи и тапии, потвърдени от Цариградските злодейци иска да докаже, че Враца, заедно с 8 нейни села е вакуф на градът Мека, подарен от някой си бей, който във времето на еничарлъка владял тая страна. Тия ходят да разглеждат своите мюлкове и искат от сяка мъжка душа по 62 гроша данок; в противен случай грозят да изпъдят гяурите от къщята им. Робовете са се смаяли какво да правят...” (Христо Ботев, „Ще ли имат край нашите теглила?”, в. „Знаме”, г. 1, брой 19 /22 юни 1875 г.).
Като почнаха да „подхвърлят”, че ще се „реституират” и „вакъфите”, включително и поземлените имоти, т.е., че от българската държава ще си изисква да „връща” феодалната поземлена собственост, която по правило не се придобива чрез гражданско-правни способи, а е стандартно, „по служебно владение” - имот, владян като „служба”, предоставен от държавата, - невинно подхвърлих – „да, заедно със земята – и раята!”.
Близо пет века продължава епохата на систематично онеправдаване и подтисничество над християните. В Османската империя приемането на исляма от един неверник водело до получаване на пълноправие с правоверните. Така гяурите били мотивирани да приемат господарската религия. Потурчването се е вършело „с мярка” – „ами ако вземат всички гяури да се обърнат в ислямска вяра, кой ще работи?”
Балканската „реконкиста”
Векове наред – от 7-ми до 17-и, ислямът прониква и завладява Европа, по правило от юг на север, по всички възможни маршрути, като основните сред тях са по трите южноевропейски полуострова – Иберийския, Апенинския и Балканския.
Има интересна географска и историческа „симетрия” и в техните политически съдбини. След завоеванията – арабски и турско-мюсюлмански, векове наред, ислямът се оттегля (бива изтласкван) от Европа. На Иберийския полуостров, процесът удачно е наименован „реконкиста”, т. е., „отвоюване”. Продължава около седемстотин години и завършва с превземането на Гренада след продължителна обсада, на 2 януари 1492 г. И днес 2 януари е испанският „3 март”.
Освобождението на България през 1878 г. е част от процеса на възстановяване на балканските държави през 19 век. Санстефанският мирен договор няма само българско, а и общобалканско значение: чрез Договора три балкански държави - Румъния, Сърбия и Черна гора, международно узаконяват своята независимост. В чл. 2 от договора е записано: „Високата порта окончателно признава независимостта на княжество Черна гора”. Според чл. 3: „Сърбия се признава за независима”. Чл. 5 от Договора гласи: „Високата порта признава независимостта на Румъния...” Преди войната трите балкански държави имат статут на „полу-независимост” или „почти–независимост”, предоставен им от преходни международни договори с Отоманската империя.
На Балканите България е предпоследната държава, която се освобождава от Османска власт – по-късно това прави само Албания, която получава независимост през 1912 г.
Санстефанският мирен договор трудно може да бъде осмислен, ако не се съпостави с поредица предхождащи го международни договори и преди всичко с Одринския (за Русия - Адрианополския) мирен договор между Русия и Турция от 2 септември 1829 г. Той предоставя автономия на Гърция, на Сърбия и на двете Дунавски княжества – Влашко и Молдова, под османски сюзеренитет и при руска закрила. През целия 19 век, имперска Русия е фактор за придобиване и гарантилане на независимост на новоосвободените балкански християнски държави...
В този „общо-южноевропейски процес” на отхвърляне на османската власт, битките при Плевен и Шипка са естествено продължение на битките при Гренада и Виена - отхвърля се тираничен завоевател в името на националната свобода.
В теоретичен план това е процес на утвърждаване в Европа на „националния принцип” на държавно изграждане. Затова Санстефанският мирен договор е еднотипeн и с обявяването на независимостта на Съединените щати на 4 юли 1776 г., и с Франкфуртския мирен договор от 10 май 1871 г., с който се слага край на Френско-пруската война - последната от войните за обединение на Германия през 19 век.
Кой е против националната независимост на балканските народи? С Парижкия договор от 1856 г. и с Лондонския договор от 1871 г. Франция, Великобритания, Австрия, Пиемонт (по-късно вече Италия), Прусия и Русия заедно гарантират „териториалната цялост и независимост” на Османската империя. Това остава приглушено за българското общество. Западът се притеснява за целостта на Османската империя, виж за българите – въпросът за тяхната свобода не е толкова важен...
Руско-турската война се води по време, когато свири т.нар. Европейски концерт, т. е., за да бъде валиден един следвоенен договор, той трябва да е признат от големите европейски държави. В преговорите между Русия и Англия изплува базисно различие – според Русия, подлежат на общо утвърждаване от западните държави, клаузите, които засягат западните държави. Британската позиция е, че Западът има право да утвърждава / отхвърля всички клаузи в Санстефанския договор. Англия успява да наложи цялостно преразглеждане на договора. Това е българската драма от края на 19 век, породила феномена „освобождение, без обединение”.
Принизявайки 3 март и самото Освобождение на България, снобеещите „не съвсем български историци”, не само демонстрират тих антибългаризъм, но и ерозират значението на извоюваната независимост от Гърция, Сърбия, Влашко, Молдова и Черна гора.
„Турското робство”!?! Значението на идиомите не е изградено от значението на съставящите го думи и всяка промяна някоя от думите променя значението на идиома. Ефектна глупост е да кажеш, че Руско-турската освободителна война е „война между две империи”, в която българите са някакви исторически сеирджии.
Днешният български и „вносен” „анти-санстефанизъм” има дълбоки корени. Опира до страха на Запада, че Русия може самостоятелно да уреди „Източния въпрос”, в това число и „Българския въпрос”, Той е историко-политическата база и на съвременния „анти-санстефанизъм”. Звучи познато, с оглед едни последни развития, малко по на юг.
2016: новата война срещу българската недзависимост
В телеграмата на руския цар Александър Втори до руските войски, разположени вече по бреговете на Мраморно море, на няколко километра от Цариград, се казва: „Вие освободихте християните от мюсюлманско иго”.
В наши дни тезата за османското „присъствие”, се утвърждава не от някаква „академична” неосведоменост. Това е политическа теза и тя обслужва доктрината на неоосманизма и предшестващите я пантюркистки и панислямистки доктрини.
Без Априлското въстание и Руско-турската освободителна война бе напълно възможно, България да пропусне отворилия се „исторически прозорец” към национална независимост. Свободата можеше да се отложи с десетилетия или дори, след някакви „реформи”, България, не дай си Боже, да пропусне историческия си шанс за национално самоосъществяване. В по-добрия случай, при подобно развитие, днес България щеше да бъде нещо като „Кюрдистан на Балканите” – вечно борещ се народ срещу могъщ противник, в условията на десетилетни кръвопролития.
На 3 март медиите съобщиха, че на Шипка, за тържествата, са се качили сто хиляди души. След няколко месечна, интензивна „обработка” на общественото мнение в полза на тезите за „хармоничното съжителство” на господари и роби в рамките на империята тази гражданска реакция бе справедлива и логична. Показа, че в българското общество, все още има достатъчно устойчиви съпротивителни сили срещу политиката на денационализация.
Най-хубавото бе, че на Шипка се качиха изключително голям брой млади хора, по точно, млади семейства с деца на ученическа възраст. За повечето от тях участието в ознаменуването на 3 март, не бе излет в почивния ден, а трезво разбиране, че се посяга към пантеона на българщината, че се поставя под съмнение самата българска нация и държава. Това бяха млади хора, изумени от антибългаризма, който откриват в учебниците на децата си. Последната капка бе понеделнишкото предаване на БНТ „История БГ”- дефиле на историческо късогледство и извратеност.
Възхождането към Шипка на 3 март 2016 г. бе връщане към една от най-величествените страници в своята история не само да се отбележи денят, а да се демонстрира воля за борба с новите открити и коварни заплахи.
Изобщо, мразят го този 3 март и това е. И България – някак, - покрай него... Ама дали?!
