Вярно е, че София не е България, и този път става дума за блестящо организираното тържествено отбелязване на националния празник 3 март. Домакин бе с. Баня, Разложко, където салонът на читалището не можа да побере всички гости. Тук присъства и кметът на общината, г-жа Мария Юрганчева, избрана с подкрепата на ПП „Нова Зора“.
За разлика от София, където гласовете на отявлени русофоби като Инджев, Андреев и Коритаров звучат с пълна сила, в Разложката котловина паметта и преклонението пред братята освободители, пристигнали през януари 1878 година в Якоруда, остават непоклатими. Защо е така, дори във време, когато медиите в ЕС и САЩ се надпреварват да сатанизират отново Русия, стана ясно от гвоздея на тържественото събрание – доклада на учителя и родолюбеца Живко Сахатчиев, който посвети дълги години от живота и работата си на защитата на българщината. В редиците на българските опълченци „са крачили 49 жители на Разлога, между които и четирима банянци“... Двама от тях оставят костите си на връх Шипка.
След националните химни и изключително вълнуващото слово на Живко Сахатчиев, което поместваме, последва богата литературно-музикална програма на състави от читалище „Просвета“ в с. Баня - детски мандолинен състав, детски танцов състав, женска фолклорна група и мъжка фолклорна група. Любими руски и патриотични песни изпълниха Илонка Пандева и Стефка Пукнева от с. Драглище. Присъстващите на тържеството руски граждани, живеещи в Разлог - Георги Климов и Галя Волкова, също поздравиха публиката със свои песни.
Честването протече в обстановка на празнично усещане и неподправено въодушевление. Освен това показа, че дървото на руско-българската дружба остава вечно зелено, но за да ражда отново плодове, българският “политически елит” ще трябва да успореди вектора на своята дейност с чувствата и въжделенията на своя народ. А това няма как да не им бъде напомнено от суверена съвсем скоро - на предстоящите президентски избори есента.
Без Русия - няма България, без съюз с Русия, не може да има България.
Зора
На българския календарен небосклон с празнична звездна светлина сияе 3 март – великият ден на България, нашият национален празник.
След пет века мрак! Време, за което хората казват: „Живите завиждат на мъртвите!”. Време, за което народът ни сътвори най-тъжните песни като „Балканджи Йово”, „Турчин робини караше” и още колко други!..
След 500-годишен гнет, 3 март се превърна във връх победен на многолетнитге борби на българския народ и в техен апогей!
Забравя ли се такъв ден!?
Този ден дойде на щиковете на румънци и финци, на опълченци и украинци и най-вече на руските богатири, пресекли пълноводния Дунав с твърдата вяра и воля да ни дарят с мечтаната и лелеяна свобода.
Този ден съществува в мислите на ония наши предци, които умират под писъка на ятагани и куршуми, или увисват на бесилки...
Той е в думите на оня българин, който преди да го окачат на въжето, пожелава да го обесят с лице към Русия – посоката на надеждата.
Той се бие на Шипка и в Плевен.
Той е и в парадната стъпка на победния марш на руските богатири.
Той – Трети март, дойде, за да узакони съществуването на една стара, но нова държава.
Той дойде да възкреси един народ из непрогледния мрак.
Идеализмът на нашето Освобождение е вплетен в думите на очевидците на онова славно време.
В своя прочут „Дневник” Достоевски ще запише: „Самият народ тръгва на война начело с царя. Когато прозвуча царското слово, народът нахлу в църквите по цялата руска земя. Когато четяха царския манифест, народът се кръстеше и всички се поздравяваха един друг с войната.”
„Българите посрещнаха нашите воини с възторг, със сълзи. Малките деца се хвърляха на шиите им. Каква страна, каква природа... Какво изобилие. Тук би могло да се направи земен рай, а какво става сега!..”, написал в едно от писмата си до дома 22-годишният руски студент Всеволод Гаршин. В писмото той се обръща към майка си: „Аз не мога да се крия зад стените на заведението, когато моите връстници излагат чела и гърди на куршумите. Благослови ме!”
„Ако бях по-млад, аз сам бих тръгнал натам”, възкликва Тургенев.
Роднини и почитатели едва успяват да удържат 50-годишния Толстой от участие във военните действия. Знаменитият граф не престава да повтаря: „Цяла Русия е там, длъжен съм да отида!”
Разбираме, че става въпрос за готовностгта да помогнат и за саможертвата на стотици хиляди руски синове и дъщери, които легнаха и осветиха с костите си нашата земя.
Какво умиление лъха от трогателните думи на майката на очевидеца Никифор Попфилов при пристигане на руски разузнавателен отряд в Якоруда през януари 1878 година. На нейния въпрос: „Какви са па тия сега?”, баща му й отговаря: „Това са синовете на Дядо Ивана. Той дойде! Плачейки и кръстейки се, майката казва: „Видях! Стига ми толкова! Водете ме да умра!” И само няколко дни по-късно си отива завинаги...
Трети март е окъпан в потоци сълзи на мъка и горест, но и на радост и възторг. Сълзи, намерили своя отблясък в многоцветната дъга на свободата.
Този ден е целуван във вид на знаме, знамето, шито с любов от изкусните пръсти на жените от Самара и изографисано от художника Николай Симяков, с образите на Иверската Богородица и светите славянски учители Кирил и Методий, на фона на златния кръст православен.
А в изписаните върху трицветната лента на дръжката на знамето надписи е вплетена общата мечта и вяра на българи и руси за победата и тяхната вековна неразривна връзка.
Знаме, връчено на българските опълченци, в чиито редици, по бойните полета на България, ще крачат и 49-те жители на Разлог: 18 от Белица, по 8 от Разлог и Годлево, 5-има от Якоруда, 4 от Горно Драглище и по един от Елешница и Добринище.
Редом с тях са и четиримата банялии: братята Иван и Георги Гръчеви, санитарите Пачеджиев и Цеклеев. Последните двама, за да паднат в боевете на Шипка и да останат там, обвеяни с нейната чутовна слава.
Денят е 6 май 1877 година. В румънския град Плоещ, делегация от града–дарител, начело с Ефрем Кожевников и Пьотр Алабин, връчвайки Самарското знаме на българското опълчение, произнася прочувствените думи: „Отдалеч, през цялата руска земя ние ви донесохме знамето като доказателство, че то ви се дава не от някакво ъгълче на Русия, а от цялата руска земя. Нека то бъде залог на любовта на Русия към вас!..”
Когато знаменосецът Антон Марчин изправя флага светиня, под него, пременен в хайдушкото си облекло, старият войвода дядо Цеко Петков заковава последния златен пирон и благославя:
„Нека това свято знаме премине открай докрай по нещастната българска земя. Да изтрият с него нашите майки, жени, деца своите скръбни очи, да избяга пред него в страх всичко нечисто и зло, а след него да настъпи мир и благоденствие...” – това едва успял да промълви старецът и заплакал.
В неговите свещени думи е кодирана и закована със златните пирони на Самарското знаме вярата на многострадалния български народ в доброто на идния ден, благодарение на руското участие в битката за нашата свещена свобода.
Коленичил, генерал Столетов приема знамето и го предава на командира на Трета дружина, на която се пада високата чест да носи светинята. Като тържествен обет прозвучават в тишината думите на подполковник Калитин: „Братя, това свято знаме – наша гордост и чест, ние никога няма да дадем на врага, макар и само един от нас да остане жив. Що се отнася до мен, аз се кълна пред вас, че ще умра, но няма да го дам!”
Последвалите събития недвусмислено потвърждават думите на тази свята клетва.
Самарското знаме се превръща в символ, който обединява хората от двата братски народа и ги вдъхновява към подвизи, заслужаващи нашия поклон доземи заради чутовния им подвиг.
И когато развятото знаме се издигнало във въздуха и коприната трепетно зашумяла, една далечна светкавица прорязала оловносивия небосклон, затътнала първата пролетна гръмотевица, сякаш възвестявайки началото на гърма на победите български. Паднали и едри капки дъжд. „На добро е!”, казали си един другиму опълченците и се поздравили.
Под празничния грохот на барабаните те нарамили пушки, поели своя обвеян с битки и слава боен поход с гръмотевичното и мощно българско „Ура!”, а отпред – пред строя на дружините, като волна птица вестител полетяло то – Самарското знаме.
По-късно, в щиковия бой за спасяване на Самарската светиня, падат знаменосецът Марчин и асистентите му Булаич и Цимбалюк. Дъжд от куршуми се изсипва върху опълченеца Стефан Минков, но той не изпуска поетото от ръцете на падналите знаме. От ръцете му го грабва самият подполковник Калитин. „След мен, юнаци!”, извиква той, преди да бъде повален от коня с град от вражески куршуми.
Със счупена дръжка, с извита пика, опръскано с руска и българска кръв, след невиждан ръкопашен бой между турците и спонтанно сформираната Знаменна опълченско-руска група, знамето е спасено и изнесено от бойното поле от унтерофицера Тома Тимофеев. В този момент нито руси, нито българи са мислели за своя живот, а за честта на двата народа!
То, Самарското знаме, продължава да се вее, редом с руските пряпорци и по Шипченските височини, зовейки за подвизи. И тук защитниците на прохода не позволили вража ръка да се докосне до знамето.
Шипченската епопея, сътворена от българските опълченци и руските солдати, е нещо изумително, нещо нечувано. В жарките августовски дни, измъчвани от жажда, превъзхождани седемкратно от турските пълчища, те устояват на всички яростни атаки и с „камъни и дървье”, дори с телата на убитите си другари, опазват заветния връх. Такова сражение нито турците, нито светът е виждал – „в едно да се бият живи и умрели...”.
И когато заветният връх вече да падне, опълченците, с една велика обреченост запяват и над позициите като волна птица литват и заплющяват като знаме думите на марша на Опълчението и бъдещия български химн „Шуми Марица”.
С гърма на победата пристигат воините на генерал Радецки- солдатите спасители! Това е началото на края на робската нощ на България.
За идването на навременната помощ на защитниците своя дял има и Разлог. Петко Рачов Славейков, чийто дядо е кореняк якорудчанин, лично участва в събитията: предвожда конни чети, организира снабдяването на повече от две руски дивизии с всичко необходимо.
Спасена е Шипка! Спасен е и Плевен!
Рамо до рамо с руските солдати българските опълченци защитават геройски Стара Загора, вземат участие в разгрома и пленяването на 30-хилядната войска на Фейсал паша, който учуден от синхрона в действията на руси и българи, в обръщението си към турските офицери ще възкликне: „Какво се чудите? Та те са раждани от една майка!”
В боя за превземане на Шейновския редут Самарското знаме се развява за последно в славния си боен път...
За да дочака свободата и да се върне след четвърт век – през 1902 година – на Шипка и да участва в тържествата, редом с пристигналите тук руски генерали – Столетов, Драгомиров, Паренсов и шестотинте живи останали опълченци. С него те минават в тържествен марш пред генерал Столетов.
Наблюдавайки бодрата стъпка на вече възрастния опълченец Н. П. Корчев, художникът Ярослав Вешин се вдъхновява, скицира и по-късно създава своята бележита картина „Самарското знаме”.
Самарското знаме – един от неповторимите символи на битките за свобода и участието на опълченците в тях.
Затова и днес трогателно звучат заключителните им думи, отправени по време на тържествата в благодарствения адрес към генерал Столетов: „Нито времето, нито възрастта, нито побелелите ни коси, измениха сърцата ни...”.
И днес – 138 години, след онова паметно за България време, ако застанем на гребена на стария Балкан, в мълчанието му ще доловим великото присъствие на този неповторим ден – великия 3 март.
Нещо голямо и тържествено напира от поетичния свят на планината. Нещо безсмъртно витае там, където са гърмели топовете, където фъртуната е замитала крилатата фраза: „На Шипка всичко е спокойно!...”
Трети март съществува...
Трети март го има. Той е в сърцето на всеки българин.
Нека тази славна дата винаги украсява българския календар като неувяхващо цвете! Нека всички се стремим да го превърнем в деня на българското възкресение!
Нека пребъде! Днес и вовеки!
Нека този ден отеква в сърцата ни завинаги, така, както отекват в тях стиховете – апотеоз на Вазов:
И днес йощ Балканът щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек,
от урва на урва и от век на век...
