• 143 години след гибелта на Апостола един вик виси на бесилото на историята със страшна сила:
„Народе! Помогни си сам, за да ти помогне и Господ”
Дванадесет години след влизането на България в НАТО, девет години след членството ни в ЕС и 25 години животуване в мъртвата хватка на МВФ и СБ, българската държава е това, което въз основа на непубличния език на световните икономисти Майкъл Паренти определи като “държава-трътка”. Резултатите са дотолкова очевидни, че думата геноцид, дори в речника на доскоро политкоректни анализатори, вече се изговаря без притеснения. Израз на известно отрезвяване се забелязва и сред част от лицата на т. нар. политически елит, които все по-рядко прибягват до пропагандни въдици и балони, характерни като похват в едни по-непретенциозни времена на по-щедра надежда, хазартна доверчивост и наивност.
Днес за всички е разбираем езикът на шаячната правда на настоящия български ден, а смразяващият лъх на хоризонтите, които сме свикнали да обозначаваме с понятието “утре”, ни кара най-често да потръпваме от чувство за икономически ужас и ситуационна безизходност.
Пред очите на целия народ умира българското село
Излинява животът в малки и по-големи градове на Отечеството. Кърсердаринът на новото българско време има различни имена, но най-всекидневните са Страх, Терор, Грабеж, Разруха и Наглост. Безпределът им е дотолкова мощен и всеобхватен, че непрестанно отмества границата на мизерията, незащитеността и отчаянието в процент все по-близо до 100.
Терминалите 1 и 2 на летище София чекираха през годините може би завинаги не просто билетите, а живота на 2 милиона българи, поели в неизвестността, далеч от бащин дом и майчин гроб. Те отлитаха и може би не се замисляха дори, че подобно на ръчен багаж отнасят в гурбетчийските си неволи и онази така необходима за дни като днешния национална енергия и воля. И че заради тази енергия и воля, с които народът обедняваше след всеки нискотарифен полет от София, тук оставаха да се въртят на още по-големи обороти безмилостните камъни на сатанинската мелница, в която бе напъхана България. Тя мелеше, трошеше и премилаше традиции, ценности, съвест и благополучие под зоркия поглед на дерменджиите от комшийския Дианет и еничарите от „Отворено общество” на г-н Сорос. За ритъма на мелницата, акуратно и съвсем по германски, отговаряха и секторните наблюдатели на 4 фондации със знакови партийни имена, от консерватори до радикали, но общият знаменател на тяхното наставничество само подчертаваше безсъвестната неолиберална матрица на изпълняваните задачи. Идеите, които те налагаха, и парите, с които работеха, не бяха идеи и пари на партии. Зад тях, за съжаление, стоеше респектиращият авторитет на германската държава, което само умножаваше пораженията и загубите. Не звучи лицеприятно, но няма как да не припомним, че маховикът на историческата памет на българите винаги е бил захранван и от силата на особеното доверие, произтичащо от общата съдба и съюзническа участ на германския и българския народи.
За фондация „Америка за България” нито сантиментални аплаузи, нито прикриващи декори някога са били необходими. Там всичко е директно и просто. Както обича да казва „Големият брат”, нищо лично, просто бизнес. Плащат ти – скачай; плащат ти – хули, плащат ти - ругай. За особени заслуги и усърдност като в песничката на Висоцки ти можеш и министър да станеш. „Но если жил ты как свиня”, току-виж и с място край копанята на настоящата или бъдещата колониална администрация може да бъдеш възнаграден. Важното е, както казва г-н Плевнелиев, да си красив, умен и успешен. И не е необходимо името ти да е Христо Иванов или Николай Младенов. Важното е да не си гнуслив. Да не заплюваш сутрин в огледалото образа, който се отразява, когато застанеш пред него. Да не се препотяваш пред тв-камерите, ако случайно те слети атавизмът на забравеното понятие съвест. И още – да не ти пресъхва устата и да не надебелява езика ти от опашати лъжи и мерзка усърдност. И да не забравяш, че експертите на прехода нямат право да осмислят наемническата си низост. Дори когато очите виждат разрухата и разумът отчита провалите на техните тези, те, като онази героиня на Нушич, заварена от своя съпруг в леглото с любовника си, са длъжни да повтарят: „Ова, дека го видиш, не е истина”.
Ти ще ставаш все по-добр-р-ре
Гениалният художник и карикатурист Тодор Цонев, светла му памет и мир на праха му, още в далечната 2000 г. бе изобразил тази „висока” мисия на експертите и политиците на прехода. Под една карикатура, отпечатана на страниците на „Нова Зора”, можеше да се прочетат думите на разпален медиатор на правилното обществено мнение и демократичния възход за силна България: „Ти си добр-р-ре! Ти си много добр-р-ре! И ще ставаш все по-добр-р-е!..” – повтаряше своето заклинание мъж с характерна стойка пред лицето на сащисан от мизерията бедняк, който трябваше непременно да забрави чудовищните реалности на своя живот. Завидният талант и изключително проникновеният рисунък на художника не оставяха българина да се напряга много, за да разпознае в заклинателя образа на тогавашния министър-председател на България Иван Костов. Този същият, известен и като Командира, който бе осъществител на т. нар. реформи, които отнесоха в небитието държавни активи за десетки милиарди, който по братовчедски затри 2300 заводи и фабрики на българската промишленост под формата на т.нар. работническо-мениджърска приватизация. Върхът на неговата реформаторска дейност в паметта на народа остана тезисът му, че България може да живее и без производство! И за да покаже размах в начинанията си, хариза за права бога цяла една рафинерия, една банка ведно с печалбата й, и най-голямата авиационна компания на Източна Европа след „Аерофлот” – БГА „Балкан”! Още по-рано, като министър на финансите в правителството на Димитър Попов, бъдещият Командир бе отказал предложеното от клуба на кредиторите опрощаване на близо 2 млрд. долара от дълга на България. Отказът на министър Костов направо бе сащисал Лондонското сити и пресата, които така и не успяха да осмислят докрай неговите основания. Като истински джентълмени обаче, казаха „О’К”. И от цялата комбинация спечели Полша, тъй като от определените за опрощаване милиарди за България се възползва тя. В българската преса тогава не се промъкна и ред, и чак много по-късно живеещият в изгнание Огнян Дойнов се питаше на глас: Бе, този луд ли е, или услугата си има цена? И се разбра, че бъдещият Командир го е направил със съвсем възпитателна цел: да не се развращава българинът, да не свиква той на лесно, а да работи и да си връща парите. А оказа се, мотивите на лондонските финансови акули били съвсем филантропски: да бъдат облекчени България и Полша като най-пострадали от комунизма и мечешката прегръдка на СССР!..
Останалото е мълчание. По случая.
За думата народ
Налага се още да говорим за Командира и политиката на т. нар. Обединени демократични сили току на границата на 21-ви век. Може би и ние щяхме да му ръкопляскаме заради гордия отказ и спартанската суровост, ако бе осигурил като министър-председател възможността да работи икономиката на България. И българинът да има хляб. Ние обаче бяхме свидетели как Командира въобще не се трогна, когато като социалистически боклук бяха наринати по света споменатите над 2 милиона българи. Неговата взаимоучителна метода предвиждаше изучаването на сладостта и горчилката на чуждия хляб. Зер, народ е това, и трябва да се възпитава. Достатъчно се е глезил и трупал подкожна социалистическа мас.
Споменах думата народ и се присещам, че тъкмо нея най-силно ненавижда Командира. Че тъкмо тя и до днес стряска съня му и му пречи да си бъбри с теменужките в Драгалевци. Много пъти съм се питал откъде извира тази ненавист към думата народ, за употребата на която г-н Костов внимава толкова скрупульозно и много често бие тревога, че се правели опити да бъде реабилитирана. Разбира се, човекът е тайна, която само с него умира. И аз не бих искал да изследвам съвсем по фройдистки корените на тази Командирска ненавист към думата народ. Зная обаче, че тази дума е способна да акумулира напреженията, породени от други човешки състояния като например гняв, ярост, дългопаметност и прочее. Някъде оттам извират и страхът, и ненавистта на Командира, защото за малодушните пеперудата на страха винаги се е излюпвала от какавидата на ненавистта. Досеща се, изглежда, грешникът, че няма да могат да го спасят от пожарите на гнева и от яростта на възмедието нито убежище на обет за дълго мълчание, нито леговищата на лаборатории и лаборантства.
Когато си декларирал от поста, който заемаш, че не интерпретираш българската политика през българския национален интерес, означава, че никакви смекчаващи обстоятелства за теб и за дейността ти няма никога да бъдат уважени.
И се започна!
Българинът, разбира се, виждаше и разбираше накъде отива животът му, но нали гузен и засрамен от своята доверчивост, задето бе скачал по площадите под високо интелектуалния възглас „кой не скача, е червен”, се опитваше да живее все пак с известни илюзии. За експертите и партиите на прехода обаче, заданието бе ясно, а схемата бе точно разчертана: духовните и културни достижения от времето на социализма се оставяха за разтерзание на пропагандните централи и медиите, а виж, материалното му наследство трябваше да бъде разрушено.
Изцяло.
И свидетелство да не остане за онези 45 години. Никакви там заводи, металургични комбинати и комбинати за тежко машиностроене, никакви там ЗММ-та, Балканкар-и и производства за непрекъснато разливане на стомана, никакви там въздушни и сухоземни транспортни обединения, никакъв флот – търговски или военен, никакви кооперативни и земеделски обединения, системи за сигурност, армия, служби – отнюд! Европа ще ни храни, НАТО ще ни брани! Ама болници, почивно и здравно дело, ама детски градини, училища и достижения на науката – бошлаф!..
И се започна.
България заприлича на изгорена земя. Вълните на нищетата следваха една след друга. Банковите и финансови трикове, лихвените проценти и откровеният бандитизъм изядоха основни фондове в националната икономика за 175 млрд. долара! Те стопиха като мартенски сняг близо 120 млрд. производствени и 55 млрд. непроизводствени фондове. Стопяваха се пенсии и спестявания. Изпаряваха се и в три възела завързаните и скътани бели пари за черни дни. Народът изтръпна от смразяващия дъх на икономическия ужас и непрогледната тъмнина на тунела на новото светло бъдеще, към което го бяха повели.
А Западът се видя в чудо – български инженери ставаха таксиметрови шофьори (само в областта на машиностроенето инженерите бяха 30 000, а в изцяло унищожената електронна промишленост бяха над 8 000 високо квалифицирани специалисти); научни работници ставаха водопроводчици; лекари и зъболекари започваха да работят като санитари; дори момичетата в заведенията на Мадам, покрай всички други задачи, с които трябваше да се справят, можеха да решават интегрални уравнения.
И това не е метафора. Това бе
реалният казан на ада
в който се претопяваше интелектуалният потенциал и се деквалифицираше нацията. Оттук нататък щяха да действат технологиите за нейното чалгизиране и опростачване. И сякаш просторите посърнаха. Земята, която произвеждаше над 10 млн. т зърнени храни, започна скоротечно да тревясва и пустее. Ръждясваха почти непотребни 54 хил. трактора и 14 хил. комбайна; седем отряда от селскостопанската авиация бяха приземени завинаги или летяха над Либия, Египет, Судан и навсякъде в Африка и Азия, колкото да доизразходят моторесурса на машините, които осигуряваха плодородието на България. А България, която дотогава имаше обем на износа колкото Гърция и Турция, взети заедно, рязко промени неговия профил. Изпариха се 97-те процента промишлена съставляваща в него. Променена бе цялостната търговска политика на България. От крупен производител на селскостопанска продукция, родината ни започна да внася дори домати, ябълки и чесън от чужбина! 109-те търговски кораба на БМФ един след друг заплаваха под чужди флагове. Нямаше стоки, липсваха товари. Изчезнаха чакащите на рейд кораби в пристанищата на Бургас и Варна. Не помръдваше в тези суховейни времена гората от пристанищни кранове. България не произвеждаше. Замлъкнаха фабричните сирени. Опустяха гари и работнически влакове. БДЖ обявяваше едно след друго търгове за скрап. Режеха локомотиви, релси и вагони. Безхаберни назначенци повтаряха като зомбирани, че ръката на пазара, невидимата ръка на пазара, ще оправи всичко. Че дори България и да фалира, БДЖ ще остане да извозва пасивите! Че от 1118 дизелови и електрически локомотиви, от 45 хил. нови товарни вагони все ще останат колкото за един влаков състав, за да бъдат натоварени като старо желязо отломките на държавата.
Горчива ирония, но зад нея зееше озъбената паст на велико запустение, на ръждясали коловози и закръстосани светофари. Те бележеха сякаш не края на пътя, а края на съзиданието въобще. И на човек му се струваше, че в тези пространства на разруха и пустош, хората, които помнеха живота като задружен труд и колективна воля за съзидание, се просълзяват всеки път, когато „Мила родино” ги заливаше с тържествените си трели. А зад гърмящата смес на тази горест и гордост растяха само гробищата и просперираха единствено работилниците за прозоречни решетки и блиндирани врати. Пустееха ниви, тревясваха пътеки и друмища. Хората даваха мило за драго само за да оцелеят. От селските бакалници се купуваше само на вересия. И то само хляб и сол. Изчезнаха, сякаш че никога не ги е имало, здравни служби, лекари, зъболекари, фелдшери и аптеки. Това бе и времето, когато като марокански скакалци плъзнаха рояци търговци и подставени лица – за продан бе обявено най-лакомото имане на България, златната българска земя! И тогава се разбра кому и за какво ще служи политическият лозунг на първия демократично избран президент на България Желю Желев
„земята – в реални граници”
Чл. 22 от конституцията не разрешаваше продажбата на българска земя на чужденци, но може ли някакъв параграф да спре колонизатори и наемници?
И му намериха цаката.
Уж заради съгласуване със законодателството на ЕС (обявен за дом на заветното българско щастие, към който като стадо бяха подкарали народа ни, без дори и да го попитат какво е желанието му) инициираха законодателни поправки в конституцията.
И нали демокрация, създадоха и нарочна комисия. Назначиха за неин председател одиозната мадам Касабова, на която по й прилягаше да е съдържател на локал за нежни разтухи, нежели да бъде зам.-председател на НС. И за да не остане и сянка на съмнение кому ще бъдат изгодни поправките, Комисията и нейният председател получиха нарочно писмо от Националната търговска камара на САЩ. Писмото носеше дата 18 ноември 2004 г. и бе подписано от самия президент на Камарата за България г-н Кенет М. Лефковиц. Копие от това писмо бе изпратено и на няколко посланици: на САЩ - Джеймс Пардю; на държавата Израел - Аврам Шарон; на посланика на Р Турция - Хайдар Берк.
Под заглавие “Свидетелство за обезкостяването на България” въпросното писмо бе публикувано във в. “Нова Зора”, бр. 9 от 1 март 2005 г. Но в българския печат това си остана и единствената му публикация. Правилните редакции, зад които стояха банки, централи и корпорации, мълчаха. В споменатия брой на „Нова Зора”, наред със състава на комисията, бе поместена и статия, която от днешна гледна точка нескромно бих определил като прозрение. Не защото носи провидческото заглавие “Врата към новото робство”, и не защото за автор е подписан авторът на настоящите редове. Споменавам този факт не от тщеславие, опазил ме господ! - споменавам го, за да кажа главното: промяната на чл. 22 от Конституцията на Р България бе осъществена точно според искането на текста от писмото на Американската търговска камара. В него бе добавен и примерният текст как точно трябва да бъде променен основният закон, за да бъде достигната целта на занятието. И още тогава се видя и разбра, че гордата доскоро българска държава е просто новата подмандатна територия на хегемона. А т. нар. народни представители, които гласуваха промяната, са просто безсъдържателни силуети от временната туземна колониална администрация, хора, които според критериите и категоризациите, разработени през годините от сътрудниците и екипа на в. “Нова Зора”, се знае, че не хвърлят сянка. Само пет души от общо 231 депутати, участвали в поименното гласуване, не дадоха съгласие за исканата поправка. Това бяха професорите Андрей Пантев и Огнян Сапарев, арм. генерал Любен Петров, депутатите Александър Паунов и Стела Банкова. 226 депутати казаха “да” на предложения текст. В живожарицата на този капитулантски позор остана да се помни като форма на духовно терзание репликата на народния представител Любен Корнезов, който към своето „да” добави красноречивото “с отвращение”.
Така бяха прерязани вените на България
И стана това в деня 18 февруари 2005 г., при управлението на рилския секач Симеон Сакскобургготски, божем цар на българите. И този ден бе ден исторически на срама и падението българско. И ден първи от битието на този народ, обречен от предателствата на свои да изпита живота и участта на дърво без корен. Така само часове преди паметната дата от гибелта на Апостола, пред лицето на цял народ бе низвергнато завещанието на онези глави, за които нямаше власт над волята им да се отделят от раменете си в името на свободата и на България. Те имаха едно желание и го бяха завещали на поколенията като тяхна последна заръка. Ако някой има мъжеството и куража, нека разгърне Програмата на БРЦК. В нея т. 4 гласи следното: “Ние желаем щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява по български, т.е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ”.
Това бяха писали те, харамиите, немилите-недраги хъшове, които умираха на Бузлуджа и при Гредетин, в занданите на Диарбекир или по Одринските бесилници. Те имаха чутовната сила на своя обречен живот да се обърнат към грядущите поколения със заръка, която и днес гърми като плесница по гузната съвест на отродители и отцеругатели, на майкопродавци, на нови конашки чорбаджии и стари кошаревски свидетели на неправдата.
Рано или късно обаче истината застига лъжата. И за всяка несправедливост правдата въздава над кривдата. А днес над България и небесата дори са потресени от наглостта, с която черното се представя за бяло, разрухата – за просперитет; кошмарите на живота – за блаженство; подлостта и предателството – за добродетели.
И над този паноптикум, като ехо от хайдушки пусии и браилски кръчми, гърми от отвъдното гласът на бунтовния войвода: Свестните у нас смятат за луди!
Но да теглим чертата.
Логическата доминанта на днешния български ден е отстъпление
• Отстъпление от принципите на разума и народността;
• Отстъпление от устоите на съзиданието и традицията;
• Отстъпление от законите на държавността;
• Отстъпление от волята за България.
Днес нацията живее в условията на чудовищен дефицит на справедливост, в условията на все по-дълбоките и незаобиколими разломи на класово разделителните линии на обществото. Живее в условия на неосъзнатите отговорности пред българското бъдеще на т. нар. имотен слой и интелигенцията, в условия, когато нихилизмът, мизерията и отчуждеността разкъсват националната тъкан, а отсъствието на обединяваща кауза минира не просто живота, минира бъдещето на българите като народ с велики достояния, исторически победи и всемирни културни и духовни достижения.
Към казаното трябва да добавим още няколко щриха, които обозначават незаобиколими, тревожни и нерадостни реалности.
• България е в сеизмичната скала на мощен демографски колапс
• България е най-бедната страна в ЕС
• 2,3 млн. български граждани днес живеят с доход под границата на абсолютната бедност
• мизерията и оскъдицата са всекидневие на 80,5 % от българските домакинства
• България е на първо място в ЕС по смъртност и на последно място по възпроизводство на държавообразуващия етнос.
Най-точният отговор на неминуемия въпрос „защо” дава изследването за България на ЦРУ за 2015 г. (CIA/Factbook). „Днес БВП на България по обменен курс е 47,170 млрд. щ.д.
По доход на човек от населението България се нарежда на 93-то място в света.
67,4 % от БВП се формира от сферата на услугите. И само 6,7 % - от селското стопанство!”
Стопанство, организирано върху най-хубавата според г-н посланика на Кралство Холандия земя на Европа! Безспорният факт е, че на тази златна земя нашите нови събратя по съюз ни разрешават да сеем само няколко култури – такива квоти договори г-жа Меглена Кунева... Естествено, те са най-ниско доходните и естествено – изнасяме ги като суровина. (Защото предварително е била погромена могъщата някога българска преработвателна промишленост.) Всеки разумен човек би трябвало да си направи сметката какво, колко и защо ни е разрешено да отглеждаме, и как беднотията няма да е всекидневие само за шепата арендатори-протолатифундисти. Днес българската земя ражда само три разрешени култури: пшеница, слънчоглед и рапица. И за да бъде спазен все пак сеитбооборотът, понякога се добавят и квотите на ечемик и царевица.
Но млъкни, сърце
Истината е, че вече 25 години в България, под прикритието на т. нар. реформи в цялостния национален и стопански живот се осъществява зловещата политика на един геноцидно-изтребителен модел, който заплашва да ни превърне от субект на историята в обект на нейното Брауново движение и последваща анихилация. Детерминантата на този процес на ентропия е равностойностно изражение на понятието организиран геноцид:
Открит и неудържим по отношение на социалните системи на обществото;
• интелектуален – по отношение на потенциала и възпроизводството на нацията;
• технологичен – по отношение на икономиката и средствата за производство;
• всестранен - по отношение на националната сигурност и съответните нейни съставляващи – армия, специални служби и извънструктурна обезпеченост. (Няма да бъде пресилено, ако се каже, че за отговорностите им, произтичащи от конституцията, споменатите системи за национална сигурност са немощни, ниско ефективни и в крайна сметка ненадеждни.)
Само преди броени дни, по волята на божията промисъл, България се размина с опит за откровена териториална ампутация, включваща не само Кърджали, замисълът за която бе прикрит от обществото с шумотевицата на един вътрешнопартиен преврат. Но тази възможност остава и ако вчера нещо не се е случило, то няма гаранция, че друго, може би по-лошо, няма да се случи утре. Казваме това не заради някаква склонност към алармизъм. Съхранението на „религиозните институции, които са последната опора на остатъчната османска култура в България”, могат да се окажат удобният повод за един Родопски аншлус от страна на Р Турция (цит. „Стратегическа дълбочина” на Ахмет Давутоглу, стр. 76). И още: от ухо на ухо битува мълвата за пределната откровеност на проф. Давутоглу. При една от своите срещи по време на скорошното му неофициално посещение в България г-н професорът заявил: „Всъщност вие загубихте. България е като едно трикрако столче, на което две от опорите – Русия и САЩ, ги няма. Имате само една опора – Турция”.
Нека допуснем, че цитираните думи са мълва. Но дори и на пръв поглед е видно едно съществено отсъствие. Въобще не е споменат като фактор по отношение на българската национална сигурност Европейският съюз. На фона на наскоро подписания договор между Турция и ЕС това е най-малкото многозначително. Кризата с т. нар. бежанци, мигранти и всякакви там преселници, дори ако не я разглеждаме като част от сценария за гигантското преразпределение на света и формирането на нови геополитически зони за разделение и влияние, изкара на бял свят отдавна известните и позабравени истини за старата европейска блудница. Нима сме забравили, че когато Европа обладаваше принципи, дух и твърдост, тя не бе склонна да жертва и костите на един померански гренадир за овцекрадците от долното течение на Дунава!.. Днес нейната презадоволеност, тържеството на консумативизма над принципите на естеството и нормалността, ерозията на вековечни цивилизационни ценности, залезът на изкуства, прозрения, философии и богове, правят Европа все по-себична и инертна, все по-отчуждена от отговорностите на разума, все по-безчувствена към паметта на своята излиняваща кръв. Известната част от договореностите с Турция са трите милиарда евро за савака, който г-н Ердоган държи в ръцете си пред бежанската вълна. Както и обещанието за безвизов режим през 2017 г. за т. нар. бизнес категория турски граждани. Всичко дотук, както и евентуалното членство на Р Турция в ЕС, превръщат обаче България в заложник.
Утре съюзът, на който управниците ни трансферираха суверенитета на България, с лека ръка ще обяви, че разпростира отговорностите си, доколкото ефективно ги има, по границите на т. нар. европейско ядро, разбирай еврозоната. А лимитрофните национални образувания на Балканите, както високомерно именуват повечето държави от Източна Европа, ще бъдат оставени заложници на мътната вълна на неоосманизма. Неведнъж Европа е откупувала своето спокойствие със страданието на други народи. И дали случайно Джордж Фридмън и агенция „Стратфор” неотдавна прогнозираха, че река Дунав е възможната граница между Турция и Полша!
В този смисъл е задължително
да видим и осмислим главното:
дори не в стратегически план, а на една ръка разстояние, днес България е сама на полето на историята. Днес тя няма нито надеждни съюзници, нито верни приятели. И би било съдбовна грешка, ако се оставим да ни заблуждават в обратното.
Някога Салваторе Куазимодо написа: Човек е сам върху сърцето на земята... и неусетно пада вечерта. А българската вечер, както свидетелства историята, е дълга.
Нейният непрогледен мрак понякога достига и 500 години. За нея трябва да мислим и нея не трябва да забравяме. И всичките сладки и медени лакърдии за свободно движение на хора, стоки и капитали, за мултикултурност, за шенгенски зони и критерии за сигурност, за т. 5 от договора на Северноатлантическия пакт, са просто една пропагандна наркоза, една упойка за наивници, които са забравили, че пътят към ада е постлан с добри намерения.
Боже, отива си България!
От години един очевиден факт би трябвало да тревожи съня на действащи и запасни военни чинове, на широкогърди и шумни патриоти и на иначе дълбокомислени стратези, както и на тяснопартийни маломерници и нахлебници на властта. На юг от мислената линия, съединяваща градовете Бургас и Кюстендил днес няма нито един български щик! Не се вдига българско знаме; не се чува българска военна музика; не гърми тежката крачка на български мъже във военни колони, от стъпките на които е треперела земята!..
Задават ли си въпроса мълчаливите ни генерали кой в тези люти времена си ляга да спи при незаключена врата? И дали си заслужава хляба куче, което поставено да пази кошарата, не смее да лавне дори, когато вълците навалят през оградата?
Навремето покойният вече български писател Йордан Вълчев, автор на „Боеве” и „Родихме се змейове”, като подчертаваше своята „кастова” принадлежност към офицерския корпус на Негово Величество, обичаше да провокира седналите с него на чаша вино. Кажи ми – питаше той – по какво се различават офицерите на Н.В. от офицерите на Тато?
Спомням си, че когато и мен ме изправи пред този свой своеобразен тест за патриотизъм, аз обърнах въпроса му и се опитах да открия общото между тези мъже на дълга: чест, достойнство, любов към Отечеството и пр. Не, нищо не знаеш – сряза ме бай Йордан, - разликата е в цепката на мундира. При офицерите на Н.В. цепката се припокрива, двете и крила лягат спокойно едно върху друго. При офицерите на Тато тя е като знака „V”, само че обърнат надолу. „Тези, казва, не са мирисали барут, натежали са. Повечето живеят като чиновници. А чиновникът котлова храна не ще. И политиците го знаят това. Нашите навремето се биеха като диви петли. От една бака ядяха с войниците. Един за друг в огъня влизаха. И като погледнеш, загубихме Тракия и Македония! В тези чумави времена, дето се задават, дано да не изгубим България.”
Бай Йордан си замина още когато сините талибани разграждаха системата. Но така я разграждаха, че разкостиха и България. Нямаше кой да ги спре. Димитър Луджев, между два махмурлука, беше споделил магическата формула на своя успех за „демократизацията на войската”: „Старите ще ги чупя, младите ще ги купя”. Доколко успя, се видя, когато вече демократичното наше войнство изпрати жените си да протестират, а те, офицерите на обновената вече БА, се събраха да попушат в градинката пред военното министерство. И нямаше кой да даде команда да се строят в едно каре пред президентството, и така строени, просто да мълчат. След четири часа всичките им недоволства и въпроси щяха да бъдат разрешени. И може би България щеше да бъде друга. Но не би! Спомням си, че като ги гледаха да пушат с ръце в джобовете, „дивите петли от корпуса на Н.В.”, потропваха с бастуни и се кръстеха: „Боже, отива си България!”
Обстоятелствата са против нас, да променим обстоятелствата!
Казвам всичко това не за да поставя цялото българско войнство под общ знаменател. Дълбоко съм убеден, че в тези среди не са угаснали въглените на патриотизма и че макар и понатежали в годините, мъжете, които са целували знаме и разпознават призивния глас на военната тръба, не е възможно да не оценяват трезво обстановката и тревожното бъдеще на Отечеството ни. Това в още по-голяма степен се отнася и за онези, които са слепвали генералщабни карти, оценявали са обстановката и бъдещия театър на военните действия, подготвяли са отбранителните линии срещу главния геополитически противник на България и възмездието по главното направление на удара.
Написах всичко дотук, за да споделя с тях, и не само с тях, своето разбиране, че ако днес българското общество мъждука с една откровено остатъчна национална енергия; ако все още разполага с една недоубита мотивация да бъдем българи; ако все още има сили да изкрещи пред раззиналата паст на стихиите и времето, че имаме воля за живот, за държавност и просперитет, то значи, че на България е необходим нов, бърз и ефективен мобилизационен политически проект.
И че този мобилизационен политически проект трябва да се създаде
с две цели, за да реши две основни национални задачи
• Първата цел на мобилизационния политически проект е да осигури нови хоризонти за сигурност, развитие и просперитет на Р България.
• Втората цел е да изхвърли от властта и властовите структури виновния за днешното военно, икономическо, културно и цивилизационно крушение т. нар. политически елит на прехода, който вкупом съгреши и вкупом непотребен стана. Който предаде паметта и кръвта на поколения мъченици за българската свобода и държавност и заслужи презрението на народа.
Споменатите две цели са условието да бъдат решени двете национални задачи.
• Първата задача: да бъде спрян и премахнат геноцидния модел на изтребление на българския народ и българите да бъдат съхранени като субект на историята.
• Втората задача е да бъде спасена българската държавност и опазена териториалната цялост на Р България чрез проверени от историята съюзи и приятелства.
Накратко, мобилизационният политически проект е неминуемо условие за спасението на българския народ и за спасението на неговата държавност. Ако имаме народ, можем да имаме и държава. Ако имаме държава, можем да се стремим към целта тя да бъде суверенна, демократична, социална, правова... И трябва да сме наясно: по този път обстоятелствата са против нас. Следва да променим обстоятелствата.
Да спасим Отечеството
Струва ми се, че хилядите приятели и читатели на „Нова Зора” биха оценили и тревогата, и загрижеността в изложеното до тук. Смея да твърдя, че концентрацията на националната енергия под формата на единен народен фронт е единствената работеща формула в конкретните политически условия, във времената на съдбовни изпитания пред нацията и Отечеството ни. И с открито чело и чисто сърце искам да призова патриотите на България с лява и с дясна политическа култура, българския имотен слой, който може да има бъдеще единствено ако има български народ и българска държава; хората на социалната кауза и интелигенцията, учените и просветените умове на България, които също чуват тревожните удари на българските си сърца. И също разбират, че Отечеството е в опасност.
Към майкопродавците и отцеругателите, към виновниците за краха на България имам сили само да изрека – Анатема! Анатема трижди! Анатема за юдинските им дела. За имената им, несъвместими с естеството на българската чест и кръв; несъвместими и със самото съществуване на българската държава.
Знам, че Спарта все пак победи Атина.
Знам, че никой в Троя не вярва на Касандра.
Знам, знам, знам!..
Но дори и да ми отсекат главата,
войводата Хайтов ме е учил да викам:
Да живее България!
Днес тя има нужда от помощ.
Да спасим Отечеството!
Философът би казал, че е късно.
Поетът би добавил, че сме сираци на вечността.
Нихилистът – че така ни се пада.
Песимистът – че всичко е загубено!
Но ние сме патриоти.
И нашата звезда е надеждата.
Тя е незаспиващата сестра на всички мъже на дълга.
На всички синове на честта.
На мъртвите и живите.
И на неродените внуци на нашите внуци.
На всички, за които България не е само земя и небе,
огнище и дом, род и традиция.
Нине и присно и вовеки веков!
Българската надежда винаги е говорила с гласа на мъдростта.
Българската мъдрост винаги се е вслушвала в гласа на Апостола: Народе! 143 години след неговата гибел един вик виси на бесилото на историята със страшна сила: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ.”
Това е нашата молитва.
А по-горещите и по-съкровени слова от нея ще изречем само пред иконата:
Господи, ти, който си надежда и упование
на унижените и оскърбените,
на падналите и отчаяните,
подкрепи българското дело –
с могъществото на твоята воля,
със силата на твоята правда,
с тържеството на твоята благост.
Дай броня за волята на народа ни, Господи!
Влей в десницата му крепкост и твърдост.
И неугасим пламък в звездата
на неумиращата българска надежда.
Това е молитвата на седем милиона българи.
Молитва за България.
Амин.
