За илиадата и одисеята на българския патриотизъм името на Николай Хайтов никога не е било по-малко от знаме. И неговата Омирова слава винаги е плющяла срещу стихиите на българските опачини, преодоляването на които винаги е изисквало единение и концентрация на националната енергия, а не вражда, себичност, завист или единачество.
Дори непомръкващата нимба на големия родолюбец обаче не всякога е успявала да смири гъливеровците на патриотичното дело, да укроти бълбукащата като дяволско гърне крамолност между тях, да примири образно казано щафетната вражда между небе и земя, между себеотрицание и корист, между огън и вода, между мярка и несъразмерност.
Като резултат, на преден план през годините винаги излизаха реалности, които от само себе си създаваха условията за осланяване на народните въжделения и надежди, за анихилиране и на последната позитивна енергия на нацията, която можеше да послужи за спасение на Отечеството. С други думи, нанасяха се непростими удари на патриотичната кауза, вследствие на което тя губеше кръв, а понякога и чест. И линееше. Но въпреки своята упорита жилавост не успя да се намеси реално в съдбата на нацията и държавата ни.
Войводата, така в „Зора” назовавахме Хайтов, може би защото изпитвахме осъзнатата потребност да бъдем рамо до рамо в едно дело, в което чувството за дълг не всякога успяваше да бъде достатъчният мехлем за болките, раните и белезите, с които ни удостояваха майкопродавците от всякакъв вид и разцветка.
Не се наемам да твърдя, че познавам всички пътеки, по които е свървал главният лесничей на все по-рехавата в последните години българска литературна гора – Николай Хайтов. Знам обаче, че поне два пъти в седмицата той кундисваше в „Зора” и още от вратата неговата неподражаема усмивка размекваше суровите му и красиви като на римски император черти. В тази усмивка лъсваха два реда зъби, здрави и равни въпреки годините, колкото сякаш да потвърдят дълбокия и здрав корен на този български духовен патриций. Очите му се смееха и онова метално сиво, което издаваше прочутия Хайтовски нрав и сгърчваше душиците на маломерници и литературни чакали, отстъпваше някъде навътре в него. Стаята се изпълваше с особен аромат и аз имах чувството, че стоя редом с някакъв родопски велможа, тръгнал да обиколи скъпи на сърцето му места и владения.
В един февруарски следобед на 2001 г., поруменял от студа, той без да чука, отвори вратата на кабинета ми и още от прага ме подхвана: „Бай Каравелов, удари ключа и налей две чаши от червеното, ама от онова, дето е гъсто като кръв.” „Бай Каравелов” беше най-объркващото му обръщение към мен, при което все не успявах да усетя тънката Хайтовска граница между уважението и шегата. Аз станах, помогнах му да свали балтона си и докато се суетях с чашите, забелязах, че се е загледал в картата на България, на която бяха очертани държавните граници след всички национални катастрофи и последвалите заробващи договори. Той стоеше като вдървен, в някаква непонятна за мен стойка, в която може би се сливаха в едно и решимостта на първобитния мъж на лова, и приготвеният за скок хищник.
Останах на мястото си още минута-две, след което той хвана с рязък жест шапката си и със замах на опитен дървар с все сила я стовари върху масичката, която стоеше между дивана и бюрото ми...
Не съм чувал как бучат вулкани, преди да изригнат, но затова пък съм виждал парни котли, на които им избиват балансите. И в двата случая, все едно, несъразмерният огън е причината. Това го казвам сега, когато по повод годишнината от великата загуба и раздяла с Войводата, сядам да напиша тези няколко реда. Тогава мълчах и слушах: „Иде ми откъм гърба да се спукам – промълви Хайтов. И продължи: - На този свят, - казва, - гората съм вардил, писал съм книги, разкази и статии, не съм отминал за сказка, за среща с читатели нито едно градче, ни едно село, ни една паланка, ни един читалищен салон, ни една гранична застава. С клечки съм му отварял очите на този народ!...”
В последвалата пауза, като в някакво ехо, чух: „Не съм правил само партия”.
Край мене вулканът тътнеше, свистяха балансите на котела и все по-страшно светеше огънят в пещта. От вълнение вече виждах как лавата подава пламтящия си език от кратера насреща ми. Тогава се чух да казвам: „Войводо, сега не е време за това. Погледни какви очи е вперил народът към царя. Кой ще ни чуе?” Кой ли? Искам вестника! Помниш ли какво ти казах преди десет години? Пази го, бъди умен, ще ни потрябва! Халал да ти е, рекох, курбан да бъде, но искам пак да ти кажа – нека отмине и тази мътна вода, нека да се избистри погледа на хората, пък тогава. Година-две, не повече.
Той ме погледна, после отпи от виното, впи очи в картата на България, замълча. Мълчах и аз. После се обърна към мен и аз видях, че онова метално сиво отново е изпълнило очите му. Обидих Войводата, си рекох. Аз ли ум ще му давам? Но го чух да казва: „Прав си. Сега не е време. Но и аз нямам време. Половин година ми дават германците, а нашите доктори – една година. Аз вярвам на нашите. Вчера обаче ми преливаха кръв. Здрава, топла, ама циганска. Като България утре.” Отново отпи от чашата, а аз стоях като вкаменен.
- Хайде, какво си се оклюмал! Вдигни глава. Смърт няма!..
На това място ще прекъсна разказа си. Почти петнайсет години минаха оттогава. Но искам заради неговата памет да припомня: създадохме Национален патриотичен съюз „Отечество”, явихме се на изборите и се провалихме. Може би защото месец преди 17 юни 2001 г. Хайтов съвсем видимо залиня. На 20 юни, три дни след победата на НДСВ, той дойде в редакцията. Скупчихме се около него. Отрупахме масата с каквото дал господ. И вино имаше. Той отпи глътка-две, наведе се към мен и прошепна: „И циганската не помага”...
За малко не се разплаках. Фотоапаратът е запечатал този миг. Войводата седи умислен, загледан към картата, която обаче не се вижда на снимката. Нейсе, разбрах, че беше дошъл да се сбогува.
На следващия ден се чухме по телефона. Звучеше бодро, уверено. „И да не си посмял да се отказваш! Резултатът ни не е 0,47, а е 2,47. Два процента са ни откраднали!” Мълчах. Той схвана незададения ми въпрос и добави: „Един Хайтов има хора навсякъде”.
И аз не се отказах. Преболедувах загубата. И неговата смърт. И още на следващата година започнах създаването на това, което нарекохме по-късно Национално обединение „Атака”. Няма да разказвам известното. Но ще уточня, че по своята същност и най-вече по своя замисъл НО “Атака” няма много общо с последвалите производни – партия „Атака” и „Национален фронт за спасение на отечеството”. Формулата му, напълно съм уверен в това, е актуална и днес: съюз на българските патриоти с лява и с дясна политическа култура. Сиреч, обединение, единен фронт, могъща концентрация на националната енергия в края на всички времена, лъжи и заблуди. Единен народен фронт, който се създава с две цели, за да реши две национални задачи. Първата цел е да осигури нови хоризонти за живот и развитие на българската нация. Втората цел е пълна смяна на политическия елит на прехода, сътворил новата национална катастрофа. Те вкупом съгрешиха и вкупом непотребни станаха.
Двете национални задачи, които трябва да реши единният народен фронт, са следните. Първата, да бъде отречена и отхвърлена политиката на този геноциден модел на изтребление на българския народ, който шества като чума вече 25 години в пределите на България. Втората задача е да бъде съхранена българската държавност и териториалната цялост на Република България. Ако имаме народ, можем да имаме и държава. Ако имаме държава, можем да се трудим да я възраждаме, да я устройваме като социална, като правова, като демократична държава на българите. Можем да се съпротивляваме чрез нея и за нея на тази чудовищна сатанинска мелница, между камъните на която дори името ни ще бъде премляно.
А на оня свят душата на Войводата ще бучи като вулкан и в рая, и в ада. Балансите на котела му ще свистят и огънят на родолюбието, който съгряваше душата му тук, ще осветява отгоре хоризонтите над Балкана. И в изгрев. И в залез.
Зора е!
Гребнете любородна искра от жаравата в сърцето на Войводата и запалете огъня на народната любов към Отечеството.
Амин.
