Миналата седмица правителствена делегация, водена от премиера Бойко Борисов, посети Техеран с цел да даде тласък на българо-иранските икономически връзки и да продаде на Иран един руски ядрен реактор, поръчан и произведен от руската „Атомстройекспорт” за замразения от ГЕРБ проект АЕЦ „Белене”. Понеже в делегацията бяха включени освен министъра на енергетиката Теменужка Петкова, и вицепремиерът Томислав Дончев и министрите на финансите, транспорта и земеделието, очакваше се да бъдат разгледани и други въпроси от взаимен интерес, освен енергийни.
Премиерът Борисов се похвали най-напред с това, че президентът на Иран Хасан Рухани е разрешил да се разговаря за сътрудничество в ядрената енергетика. Нещо, което българската страна е изтълкувала като „да” на продажбата на въпросния руски реактор. Това очевидно е била „целта на занятието”, сиреч на визитата в Иран. Но както често се случва, имаше нещо недоизпипано около тази мисия, понеже не е било поискано мнението на руската страна. Все пак реакторът е в Русия, а не в България. България трябва или да си го прибере, или да го препродаде, но е осъдена от Международния арбитражен съд да плати 550 милиона евро на „Атомстройекспорт”. Ако Иран поиска да купи ректора на по-ниска цена, България ще трябва да доплати на руската страна разликата до 550 милиона евро.
Според вицепремиера Дончев, пред България имало три варианта: продажба на ректора на трета страна, намиране на частен инвеститор за проекта АЕЦ „Белене”, който няма да иска държавни гаранции, включително ангажимент за изкупуване на произведената там електроенергия, или - да не се прави нищо.
Третият вариант бил невъзможен. Последното е твърде съмнително, ако имаме предвид досегашния български опит. За българския управляващ „елит” няма нищо невъзможно, ако то е в ущърб на националните интереси. Протакането на нещата докато се забравят е също вид „нищоправене”.
От изявленията на българския премиер стана ясно, че министрите на енергетиката на Иран и България тепърва ще преговарят за евентуалната покупко-продажба на реактора. Що се отнася до транзитирането на ирански природен газ през България за Европа, проблемът е, че някой трябва да изгради инфраструктурата, сиреч газопровода. А България, вместо в газоразпределителен център и транзитираща страна, се превърна в гробище на енергийни проекти. Проектът за газопровод „Набуко” беше изоставен от Европейската комисия; проектът за нефтопровода Бургас-Алексндруполис беше провален с един съмнителен референдум на населението в Бургас; проектът за газопровод „Южен поток” бе осуетен с обединените усилия на Вашингтон и Брюксел и решаващия принос на ДПС, ръководено тогава от Лютви Местан. Вицепремиерът Румяна Бъчварова дори отхвърли обвиненията за зависимост от Русия, като изтъкна, че Борисов е спрял три руски енергийни проекта! Провалът на „руските” енергийни проекти е станал атестат за „евроатлантизъм”! Директивата на Вашингтон е категорична: с всички средства да се избягва енергийната зависимост от Русия. Само че онова, което важи за Южна Европа, не важи за Германия, до която водят два газопровода по дъното на Балтийско море – „Северен поток 1” и „Северен поток 2”. За тях са предвидени изключения (дерогации) от изискванията на третия енергиен пакет.
Нафтовата мина
Проектът ТАNАP (Трансанадолски газопровод) и проектът ТАP (Трансадриатически газопровод) страдат както от липсата на достатъчно природен газ, така и от факта, че преминават през райони, в които се водят военни действия или се извършват терористични актове. А оптимистичните очаквания за собствен добив на нефт и газ от блоковете в Черно море –„Хан Аспарух”, „Терес” и „Силистар”, дори да се окажат основателни, могат да се реализират чак след 10-20 години. Но ако там не бъдат открити промишлени количества нефт и газ, работата ще заприлича като в разказа на Чудомир „Нафтовата мина”, в който един крадлив кмет заровил няколко тенекии с газ, понеже щели да претърсват дома му, преди да го изпратят в затвора. После секретар бирникът купил част от дворното место на кмета, построил си къща и дори изкопал кладенец. Добре, но след време водата започнала да мирише на газ и предприемчивите съселяни решили, че са открили нафтова мина. Разтичали се, регистрирали дружество за експлоатация на нефтени залежи. Но преди да започнат сондажи, поразкопали да видят откъде се стича нефтът в кладенеца и стигнали до ръждясалите и пробити газени тенекии на кмета. Дружеството, естествено, фалирало, а учредителите получили прякора „Газникът”. Само разказвачът на тази история спечелил: по-рано го наричали „Петко Лекето”, а станал „Газникът”. Газта го очистила от лекето, един вид...
Дали и Борисов не разчита твърде много на сондажите в Черно море, щом мечтае за газовия хъб „Балкан”, към който най-вероятно ще тече отново главно руски природен газ? Дали от руското черноморско пристанище Анапа или от Крим – това са детайли. Само изгубеното време няма да се върне. Ако бяха положени тръбите за „Южен поток” на наша територия, със сигурност проектът би могъл да се рестартира по-бързо.
При това положение правителствената визита в Техеран беше подобна на осъществената през първия мандат в столицата на Катар Доха. След като тогавашният министър на енергетиката Трайчо Трайков беше забелязан да се изтяга на плажа, докато премиерът Борисов преговаряше с катарския си колега, той беше натирен от кабинета. Днес вече е „реформатор” и евентуален кандидат на РБ за президентските избори. А скоростният път от Свиленград до Русе, който щяха да финансират Катар и Турция, отиде там, закъдето се е запътило и българско-иранското сътрудничество в сферата на ядрената енергетика. Впрочем, още по време на посещението в Техеран то беше заменено от „обмяната на опит”.
Няма защо да се лъжем. Става въпрос за откровена предизборна реклама. Вместо продажба на „ненужния” реактор за „Белене”, нашите хора „обменят опит”, и то в областта на ядрената енергетика. Да кажем, че Иран има какво да сподели, нали доскоро развиваше и военна ядрена програма, обогатяваше уран. А България какъв опит има? От предсрочното затваряне на първите четири реактора на АЕЦ „Козлодуй” ли, или от провала на проекта АЕЦ „Белене”? Всичко това стана под американски и европейски натиск, та не е никак за хвалба. За разлика от нас, иранците не чакат ничие одобрение, за да строят „руски” АЕЦ. Не затварят ядрени мощности, за да разчистят терена за американски ТЕЦ или алчни собственици на ВЕИ, които произвеждат ток от слънцето и вятъра, дори когато няма ни слънце, ни вятър. И го продават 10 пъти по-скъпо от този на АЕЦ „Козлодуй”, понеже държавата им го е позволила.
Оркестърът на „Титаник”
Що се отнася до добива на „собствен” газ, него българите ще купуват от американски концесионери. Парламентът прие на първо четене Закона за концесиите, който ще направи възможни безсрочните концесии върху природните богатства на България.
Може да се каже, че цяла България ще се отдаде на концесия. Така че договорът, който правителството на Иван Костов е подписало за 20-годишно гарантирано изкупуване на тока от американските ТЕЦ AES „Гълъбово” и ТЕЦ Марица Изток-3 да ни се види невинна шега.
Тук някой български „оптимист” може да възрази: „След толкова години, я камилата, я камиларят!”. Може и да е прав. Какво значение има кой ще получи безсрочна концесия, ако след 50 години тук не остане и един българин?!
От тази гледна точка критиците на АЕЦ и другите „руски” енергийни проекти у нас изглеждат прави: нация: без държава, която умира, не се нуждае от такива неща. Друг е въпросът, че и Западна Европа, при цялото си благоденствие също умира. Казва го не друг, а Патрик Бюкенън, съветник на редица американски президенти в миналото. (Вж. „Нова Зора”, бр. 27 / 05.07.2016). Великобритания, която ненужно оплакват нашите „евроатлантици” просто побягна от потъващия кораб, наречен ЕС.
Един „Титаник” й стига!
А България, Румъния и Гърция, както казва Борисов, ще останат последни, за да заключат вратата. Най-много да хвърлят ключа в морето, както направили защитниците на Константинопол през май 1453 г. Понеже имало поверие, че щом врагът нахлуе в града на Константин Велики, ще се яви небесен пратеник, който ще го унищожи. За да не могат враговете да избягат през „Серко порта”, ключовете от нея трябвало да се хвърлят в морето.
Изглежда обаче, че последната мисия на трите балкански страни повече прилича на мисията на оркестъра в потъващия „Титаник” - да успокояват пътниците, преди да ги погълнат ледените води на Атлантика...
