• ИЛИ КЪДЕ СЕ ДОПИРАТ ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИТЕ
Тези дни Европа даде урок на света по диалектика. Два региона от нейната територия бяха белязани от събития, привидно различни, а по същество дълбоко сходни и дори еднакви. Ница и Истанбул станаха два полюса на едно и също явление, чието основно проявление може да се характеризира като
насилствен антихуманизъм
Но нека да тръгнем по стъпките на събитията.
Трагедията в Ница взе десетки човешки жертви, а неуспешният опит за държавен преврат в Турция като че ли няма много сходство със случилото се на крайбрежния булевард в перлата на Лазурния бряг, но така е само ако анализът им се плъзне по симптомите, без да държи сметка за същността.
Осъждайки кървавата вакханалия в Ница, най-лесното и удобно обяснение би било, че един луд фанатик наел товарен камион и тръгнал да гази хората, изпречили се на пътя му. Дотогава примерен френски гражданин от туниски произход, само дето много обичал жена си, а пък тя взела, че го изоставила и той не могъл да го понесе. И затова газил и стрелял по хората, скандирайки символ веруюто на фанатичния Ислям – Аллах е велик! Твърде наивно, за да обясни случилото се.
А защо никой не се зае сериозно да каже къде и как е живял дотогава, защо “Ислямска държава” побърза да поеме отговорността за кървавия акт. Междувпрочем тя би поела тази отговорност, дори и да нямаше нищо общо с него. Та нали на ИДИЛ е нужна популярност, заразяващ пример, печелене на привърженици с оглед разширяване на влиянието й?! Защо никой сериозно не обясни, че този масов терористичен акт, последен по време след няколко поредни във Франция, се случва на фона на разгърналия се масов поход на изселници от Третия свят към Европа, към онази Европа, която те искат да накажат с присъствието и с действията си. Дали това е отмъщение за вековете колониално потисничество, или за по-близкото до нас приемане на хора, считани за втора категория черноработници – това са въпроси, които имат своята предистория и несъмнено представляват част от отговора. Странно е и поведението на френската полиция, която, по признания на френските медии, реагира бавно и неадекватно.
Другата причина е
слабостта на Европа
Не е тайна за умеещите да разсъждават, че днешна Европа не е някогашната Европа – фар на цивилизацията и надежда за бедните и онеправданите. Сегашната Европа няма кауза, няма визия, няма мисия. И естествено, при това положение тя няма и лидери. Нито исторически вождове (спомнете си военновременните европейски лидери), нито прагматични, но кадърни водачи. Никога в своето развитие Европа не е била по-слаба, а следователно и по-беззащитна. Тя си въобразява, че е силна с близостта си със САЩ, но това е измамна и безперпективна надежда, отнемаща и потискаща собствената й инициативност и градивна енергия.
Най-лелеяното й свидно отроче от последните десетилетия – Европейският съюз, е в дълбока криза, граничеща с реална опасност от разпадане. За дълбоко съжаление една голяма идея – европейската интеграция, на която посветиха ум, усилия и живота си десетки видни европейци от края на 19 век до средата на 20 век, е на път да бъде компрометирана поради две причини – недостатъчно ангажирана визия и недостатъчно способни вдъхновители и водачи.
И още нещо, което до неотдавна бе дълбоко законспирирано. Оказва се, че ЕС е от самото си начало американски проект, замислен като американски инструмент за влияние над следвоенна Европа, противотежест на СССР и Русия наред с плана “Маршал” и НАТО. Става известно, че не някой друг, а именно Дийн Ачесън, американски държавен секретар при президента Хари Труман, е внушил чрез Жан Моне на Робер Шуман, френски външен министър, и на канцлера на ГФР Конрад Аденауер идеята за последователното изграждане на Европейския съюз и така, според аргументирани твърдения, той би трябвало да се счита за истинския автор на Дeкларацията на Шуман (1950 г.), която последният подписва и огласява. Става дума за декларацията за френско-германското помирение след войната, декларация, открила пътя към създаването на първото звено на бъдещия ЕС, а именно Европейската общност за въглища и стомана.
Доминото на дестабилизацията
Обаче най-големият удар на ЕС бе нанесен от емигрантското море, което се оказа и най-благоприятната среда за поддържане на терористичната дейност на ИДИЛ. Дори повече или по-малко будните политици от арабския свят прозряха това, което уж предвидливите европейски политици не видяха или не пожелаха да видят. Нито “мама Ангела”, една от основните виновници за настоящето състояние на ЕС, нито Оланд, нито Камерън, нито Юнкер, нито Туск, нито Шулц, нито Могерини, нито ръководителите на останалите държави в ЕС, включително и България, проявиха далновидност и решителност за противопоставяне на тази разрушителна тенденция. Те не съумяха да проумеят буквалната заплаха, съдържаща се в речта на бившия алжирски президент Хуари Бумедиен (1974 г.), когато далеч преди учредяването на ЕС, той заяви от трибуната на ООН: “Един ден милиони мъже ще напуснат Южното полукълбо на тази планета и ще нахлуят в Северното. Но не като приятели. Защото те ще нахлуят, за да покорят Северното полукълбо с децата си. Ние ще победим чрез утробите на жените си.” Тогава никой от претендиращите за лидерство в Европа не обърна сериозно внимание на думите му. Нито на резолюцията на Организацията Ислямска конференция, в която почти по същото време се казва, че “континентът (Европа, бел. авт.) трябва да бъде покорен чрез демографско превъзходство”.
В какво намери израз
въпиещото късогледство на европейските лидери
когато решиха да разбият арабския свят в своя изгода и за удовлетворяване на непосредствените си интереси. В своето русофобско заслепление и заради неутолимата си жажда за овладяване на богатите на петрол и газ арабски страни и региони, те съзнателно дестабилизираха арабския свят чрез цветни революции, преврати, заговори и в крайна сметка постигнаха своето. Никой не си е правил илюзии относно “демократичността” на тогавашните арабски режими и техните лидери, но те поддържаха едно статукво, удовлетворяващо политическото и икономическото развитие на страните си и удържаха под контрол всички опити за незаконна емиграция извън собствените граници. Веднъж освободен при съмнителни, по-скоро незаконни обстоятелства, духът от бутилката бе изпуснат окончателно и започна неконтролираната инвазия в Европа под благосклонния поглед на Вашингтон, съчувстващ по-скоро на бежанците, независимо от извършваните от тях престъпления, отколкото на страдащото от масовото емигрантско нашествие европейско население. При това ефектът на доминото от дестабилизацията, която Западът (понятие, обозначаващо не само близкия, но и далечния отвъдокеански Запад) предизвика в арабския свят, обхвана и много близки и далечни азиатски държави, както и редица африкански държави на юг от Сахара.
Предвидим съсед и партньор ли е Турция
Ето в тази рамка и на този фон дойдоха събитията в Ница, следващи тези в Батаклан, Брюксел, Шарли Ебдо и т. н. На този фон дойде и “Брекзит”, но в малко по-различен аспект – като опит на Великобритания да избегне негативните последици от началото на разпада на ЕС, след като бе допринесла активно за развитието на този процес.
На този фон дойдоха и събитията в Турция. На пръв поглед отново става дума за едно национално събитие, а именно, част от турското общество, недоволно от политиката на президента Ердоган, предприе опит да внесе промени в ръководството на държавата. Но и тук, както и в Ница, националният характер на събитието е само привиден и съвсем не водещ. И пак важни са не симптомите, а причините. Защото опитът за преврат е действително пореден през последните години с различна степен на успеваемост.
Публична тайна е, че турското общество е раздирано от противоречия, които в никакъв случай не обслужват и не подпомагат стремежа на официалното държавно ръководство към членство в Европейския съюз. И ако в някои сфери, преди всичко в икономиката, са налице известни постижения, то в сферата на взаимоотношенията с непосредствените съседи, на политиката спрямо кюрдското малцинство, на отношението към “Ислямска държава”, което е, меко казано, твърде толерантно, на нарушаването на основните човешки права и свободи, положението е по-скоро сложно и противоречиво.
Най-лесният отговор на това, което става в Турция, е, че това е неин вътрешен въпрос. Никой не оспорва този възможен отговор. За сериозните анализатори обаче подозрението започва от момента, когато вътрешните турски събития се екстраполират навън или се привнасят отвън, когато започват съмненията предвидим съсед и партньор ли е Турция, а вътрешните събития могат ли да предизвикат опасения за външната й политика и в този смисъл за мястото й сред мирните и градивни участници в международния диалог.
Пъпната връв на Ница и Истанбул
В началото на настоящето изложение стана дума за различното и общото в тези две събития, които условно нарекохме Ница и Истанбул. Няма съмнения в различията на спецификата им, но едно е безспорно: пъпната връв и на двете събития минава през отношенията и връзката им с “Ислямска държава”, с емигрантското нашествие, с борбата против него или с тайната подкрепа на войнстващия и фанатизиран ислямизъм. Тази пъпна връв обединява действията на уж самотни убийци от рода на този в Ница със зле маскираната симпатия на влиятелни кръгове в Турция към ислямския тероризъм. Нима не е показателно, че заради опита за преврат, израз на брожение и недоволство в турската държава, управляващият режим вече е поставил зад решетките, по данни на средствата за масова информация, отначало 3 000, по-късно 9 000 души, а към 20 юли – 50 000, като потенциални врагове на режима и на официалната турска демокрация?! Съществено е, че и двата случая - и действията на самотни убийци фанатици, и на институционализираната подкрепа за ИДИЛ, носят белезите на родилните петна на едно греховно зачатие, довело до още по-греховно смъртоносно раждане. Не на последно, а на видно място следва да се изтъкне и двусмислената, толерантна и съучастническа позиция на САЩ, които в стремежа си да навредят на ЕС като радикално го видоизменят или тотално неутрализират, независимо от официалните или официозни заявления в подкрепа на Европа, всъщност се стремят изцяло да подчинят Стария континент с всички средства, с които разполагат: политически, икономически, военностратегически, идеологически. Едно от последните техни активни мероприятия е извиването на ръцете на европейските държави да приемат Споразумението за трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции, което, ако стане факт, ще означава за тези държави края на свободните, равноправни и взаимноизгодни икономически и търговски взаимоотношения.
Вземайки повод от събитията в Ница и Истанбул, дали и кой утре ще стои на стража на европейската цивилизация и на турската държава, вече практически няма значение. Те вече не са и няма да бъдат същите. А какви ще бъдат, ще зависи не от некадърните им ръководители, а от волята на населението, сега потиснато и обезверено, но утре? Защото винаги ще има утре, както след неуспеха има успех, а след нощта идва ден. Дано той бъде по-добър и по-благосклонен към Европа. А за да не бъде това само нищо незначещо пожелание, нужни са енергията и мобилизацията на всички здравомислещи европейски граждани.
