Неизвестно защо в т. нар. демократичен свят е възприето правилото на всеки нов министър-председател да се отпускат 100 дни, през които медиите да не го критикуват, анализират, оценяват или иконографисват. Обаче понякога историята „забързва” и хората се сещат за поговорките „Денят се познава по заранта” и „Не е нужно да изядеш едно яйце цялото, за да разбереш, че е запъртък”. От тази гледна точка „ерата Йълдъръм” ще остави противоречиви впечатления.
Започнала с отстраняването от премиерския пост в Турция на професор Ахмет Давутоглу и избирането на Йълдъръм за председател на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и за министър-председател на Република Турция, тя получи в наследство няколко големи международни и вътрешни кризи. Между тях са кризата с преселението към Европа на големи бежански и имигрантски маси от Близкия изток и Северна Африка и руско-турската „самолетна” криза. И като следствие от конфликта в Сирия, опита за преврат в Турция на 15 юли и интензифицирането на антитерористичните операции срещу Кюрдската работническа партия (РКК) и Терористичната организация на Фетхуллах Гюлен (ФЕТО) – обтягане на отношенията със САЩ и ЕС.
В тази динамична обстановка, подписаното на 18 март 2016 г. „историческо” споразумение с ЕС за реадмисия на бежанците и нелегалните имигранти се превърна в същински „казус бели”, като не се изпълнява и от двете страни. Анкара си иска обещаните 6 млрд. евро и премахване на шенгенските визи за турски граждани, а Брюксел настоява за смекчаване и прецизиране на Закона за борба с терора, което премиерът Бинали Йълдъръм отхвърля с думите: „Законът за борба с терора е въпрос на живот и смърт!” На всяка критика и заплаха от Еврокомисията, че няма да има безвизов режим и членство на Турция в ЕС, докато не се промени антитерористичното законодателство и не си замине Ердоган, Анкара отговаря: „Без вдигане на визите няма реадмисия!”.
Противоречивите изявления от страна на брюкселските бюрократи и германското правителство подхранват илюзията, че преговорите по въпроса продължават. На свой ред Анкара се опитва да излъже ЕС, че полага героични усилия за възпиране на бежанците и нелегалните имигранти.== Въпреки че дори в „приятелска” България ежедневно се залавят десетки нарушители на границата без документи за самоличност. Те как са стигнали до зелената ни граница, щом Турция не ги пропуска?
Във вътрешен план правителството на Йълдъръм официално сложи
край на „процеса на решаване” на кюрдския проблем
„Чьозюм-мьозюм йок!” („Решение-мешение няма!”), заяви самият премиер. Терористичните актове на „Ислямска държава” и ПКК осигуряват ежедневно алиби на правителството при разправата му с противниците на Ердоган. Резултатът е известен: всеки ден от различни краища на Турция пристигат вести за убити и обезвредени „терористи”, за загинали и ранени служители на сигурността и цивилни граждани. Това е „наследството”, което Йълдъръм получи от Давутоглу и може би ще го предаде и на своя приемник. В основата на проблемите обаче стои не той, а обитателят на Сарая, президентът Ердоган. Който не само председателства заседанията на Министерския съвет, а ръководи Йълдъръм дистанционно като марсоход.
По отношение на президента, Бинали Йълдъръм е същински „премиер в сянка”. Когато депутати от собствената му Партия на справедливостта и развитието го помолиха да разговаря с Ердоган за отмяна на решението за понижаване до околии на статута на два областни центъра в Югоизточен Анадол, той отговори: „Идете в Сарая и изяжте баданарката!”.
Гражданската война продължава с пълна сила, макар Анкара да я нарича „борба с терора”. Именно през въпросните 100 дни на Йълдъръм се случиха атентатите на летище „Ататюрк” в Истанбул, опитът за преврат на 15 юли, самоубийствената атака в Газиантеп и поредица нападения срещу полицията и жандармерията в околиите на Диарбекир, Мардин, Хаккяри, Елязъг и други.
Стоте дни на Йълдъръм бяха белязани и с нахлуването от 24 август на турската армия в Северна Сирия, където тя провежда операция
„Щитът на Ефрат”
Удивително лесно, подпомогната от турските танкове и самолети, Свободната сирийска армия (ССА) превзе град Джераблус и възнамерява да продължи настъплението си към контролирания от кюрдските отряди за самоотбрана на населението (YPG ) околийски център град Менбич и Ел-Баб, контролиран от ИДИЛ. Къде остана прехвалената джихадистка армия? Много просто, позволиха й да се изтегли необезпокоявано в други райони. След „прочистването” на граничния район от терористите на ИДИЛ, турският аскер насочи дулата срещу кюрдските формирования за самозащита на населението (YPG), които САЩ смятат за „свои сухопътни сили”. Вашингтон помрънка за това вероломство на Анкара, но накрая се съгласи кюрдските бойци да се изтеглят от Менбич. Нещо повече, увери Анкара, че кюрдите ще се изтеглят на източния бряг на Ефрат. Наскоро, на среща в Кливлънд в подкрепа на Хилари Клинтън, един гражданин попита вицепрезидента Джо Байдън защо иска въоръжената ръка на PYD в Сирия - YPG, да се изтегли от Менбич, и напомни, че там са загинали негови бойни другари. Вицепрезидентът отговори така: „Споразумението беше те да влязат в Менбич и после да се изтеглят зад Ефрат, за да влязат специалните сили на САЩ. Затова. И моят син умря!” Синът на Байдън, ветеран от войната в Ирак, почина от рак миналата година на 46-годишна възраст.
Британският вестник „Файненшъл таймс” написа: „Мечтата на кюрдите за своя държава все повече се отдалечава”. И Вашингтон, и Берлин похвалиха операция „Щитът на Ефрат”, забравяйки, че само преди месец смятаха Ердоган за авторитарен тип и диктатор, който не зачита човешките права и свободата на медиите и тайничко подпомага джихадистите от „Ислямска държава”.
„САЩ продадоха ли кюрдите?” - запита в. „Джумхуриет”. Според журналистката Айдънташбаш, вместо да предадат на Турция укриващия се в Пенсилвания ислямски проповедник Фетхуллах Гюлен, американците са позволили на турската армия да превземе Джераблус заедно със ССА, и цитира коментар на Джефри Голдбърг в списание „Атлантик Мантли”: „Отначало Обама разглеждаше Ердоган като умерен мюсюлмански лидер, който ще прокара мост между Изтока и Запада. Обаче вече гледа на него като на автократичен и неуспешен лидер, отказващ да вкара армията си в Сирия, за да се осигури стабилността там”. Според Айдънташбаш: „...в очите на президента на САЩ, ако вкарате армия в Сирия, е добре, но ако не я вкарате, ставате лош и автократичен човек. Може би затова няма да е грешно операцията в Джераблус да се разглежда като следствие от 15 юли”...
Така или иначе, напътствано от Ердоган, правителството на Йълдъръм е поело
риска да воюва едновременно на няколко фронта
- срещу ИДИЛ, срещу кюрдите в Сирия, срещу ФЕТО и срещу ПКК в Турция и Северен Ирак. Обаче операция „Щитът на Ефрат” може да поднесе неприятни за Йълдъръм и Ердоган изненади, предвид промяната в настроенията във Вашингтон.
Представете си какъв конфуз ще изживее Анкара, ако Пентагонът предостави на турската авиация грешни координати и тя бомбардира мирни жени, деца и старци. Колко болници на „Лекари без граници” в Йемен бяха бомбардирани от самолети на Саудитска Арабия заради погрешни разузнавателни сведения, предоставени от Пентагона?!
Но по-големият риск е в това Турция да бъде въвлечена в една продължителна война, чийто изход може да е съвсем противоположен на очаквания от Анкара. Впрочем, турците започнаха да понасят загуби в танкове и жива сила от огъня на кюрдските отряди. И установиха с възмущение, че оръжията са им дадени от страни, съюзници на Турция в НАТО като САЩ. „Приятелски огън”, така да се каже... В района на Вукуф, Северна Сирия, с управляеми противотанкови реактивни снаряди на ИДИЛ са поразени два турски танка, трима са убити и четирима турски войника са ранени. Вкарвайки армията в Сирия, Анкара тепърва ще „настъпва мини”.
Съюзите и коалициите в Близкия изток са динамични
вчерашни приятели могат да станат врагове и обратно, врагове да станат приятели по интереси. В политиката няма вечни приятелства, само вечни интереси... А империи като САЩ не търсят приятели, а васали. Днес САЩ са с Турция, утре може да се окажат съюзник на нейните врагове. Същото се отнася за Русия или Китай. Тогава военната авантюра на Турция в Сирия може да завърши плачевно за Анкара. Не са лишени от основание предсказанията, че я очакват лоши дни. Обама вече отхвърли предложението на Ердоган на срещата на върха на Г-20 в Китай за създаване в пограничната ивица в Сирия на зона, забранена за полети. Ако в самата Турция избухне мащабна гражданска война, тя ще сложи край и на споразумението с ЕС за реадмисия на бежанците и нелегалните имигранти, и на фантазиите за скорошно членство в ЕС. И без това бившият английски премиер Камерън казваше, че Турция няма да влезе в ЕС по-рано от 3000-ната година. Комисарят по разширяването на ЕС Йоханес Хан беше по-снизходителен - определи 20-25-годишен срок за турското членство, а вицеканцлерът на Германия Зигмар Габриел (от ГСДП) посочи, че кариерата му няма да стигне, за да види Турция в Евросъюза.
Не са много оптимистични и прогнозите за вдигане на визите за турски граждани от 1 октомври, както настоява Анкара. При посещението си в Турция председателят на ЕП Мартин Шулц подхвърли, че промените в Закона за борба с терора не са определящи за визовата либерализация, но нито в Съвета на Европа, нито в ЕК и ЕП има готовност и желание за отмяна на шенгенските визи за турските граждани...
Стоте дни на премиера Йълдъръм бяха и период на изненадващо помирение с Русия на фона на едно невероятно обтягане на отношенията с Германия, когато Бундестагът прие закон, признаващ арменския геноцид в Османска Турция през 1915 г. Стигна се до затваряне на базата „Инджирлик” за посещение на германски депутати. А по отношение на САЩ, до директни обвинения на Анкара за американска съпричастност към опита за преврат, както и срещу Берлин и Брюксел за толерантността към „терористични” организации като РКК и PYD. При посещението си в Турция председателят на ЕП Мартин Шулц трябваше да се оправдава като ученик за това, че в сградата на ЕП била проведена пресконференция с участието на председателя на PYD Салих Мюслим, който нарекъл Турция агресор заради военното нахлуване в Сирия. А емисари на Вашингтон, начело с вицепрезидента Джо Байдън, трябваше да изслушват упреци, че Фетхуллах Гюлен още не е предаден на Турция, за да го накаже за опита за преврат на 15 юли. Сякаш зад всички преврати в Турция от 1960 г. насам е стоял по един религиозен проповедник като Гюлен!
В действителност опитът за преврат на 15 юли е по-скоро следствие от невероятните умения на Ердоган да си създава врагове. Арестите и чистките по списък на съдии, прокурори, военни, полицаи, учители, университетски преподаватели, журналисти, адвокати и други след потушаването на метежа показват, че превратаджиите само са се опитали да изпреварят събитията. Чистката обаче продължава и сега. Нови 40 000 държавни служители са уволнени от работа заради близост с ФЕТО. 16 критерия определят “виновността”, включително и абонамент за някое от печатните издания на Гюлен. 28 163 души са уволнени от системата на Министерството на националното образование; 2018 - от системата на Министерството на здравеопазването; 1642 - от системата на Министерството на финансите; 7669 - от полицията, като 852 са началници на управления.
Ситуацията на ниво местна власт не е по-различна. Историкът проф. д-р Илхан Ортайлъ казва, че „Дори италианските кметства по времето на Мусолини са по-демократични от нас. Нашата демократична уредба не е завършена дори на местно равнище и няма будни хора, които да я подобрят. От ръководителите, които стоят в централната власт, нито един не отговаря на това условие. Не може да има демокрация без закони и правно съзнание” („Джумхуриет”, 03.09.2016).
Така че стоте дни на Йълдъръм, част от които преминаха в условията на извънредно положение, въведено след опита за преврат на 15 юли, може да се окажат с по-фатални последици от „стоте дни на Наполеон”, завършили с поражението му при Ватерлоо и повторното му заточение на о-в Света Елена, където умира от треска. Срутването от дъжда и вятъра на платформата, издигната на стадиона в Анкара, от която президентът Ердоган трябваше да приеме традиционния военен преврат по случай Деня на победата - 30 август, е лоша поличба. Суеверният Ердоган нареди парадът да бъде изместен на терена между стария и новия Меджлис. За пръв път в небето не летяха самолети и хеликоптери, на земята не дефилираха бронирани машини и самоходна артилерия, а само спешени войници.
Но ако въпреки неизпълнението на европейските условия, Турция получи безвизов режим за своите граждани, самата Европа ще се окаже в позицията на Наполеон на Ватерло. Защото Ердоган възнамерява да даде турско гражданство на около 300 000 сирийски бежанци и със своите турски паспорти те спокойно ще заминат на „голяма екскурзия” на Запад. Тогава и Господ ще вдигне ръце от Стария континент, чийто капацитет за приемане на бежанци, според председателя на Съвета на Европа Доналд Туск, отдавна е изчерпан. Въпреки това ще кажем: „Боже, пази България!”.
