На националното съвещание в НДК на 10 септември, изненадващо и за самия себе си, поисках думата. Бяха говорили вече и председателят на БСП Корнелия Нинова, и кандидатите за президент и вицепрезидент ген. Румен Радев и Илияна Йотова. Дискусия нямаше. Видя се, че активът на БСП приема кандидатпрезидентската двойка. Открои се и замисълът на ръководството: в създадената от управляващите вътрешнополитическа обстановка на „тука има – тука няма”, във все по-недвусмислените опити на външни сили и интереси да бъде повлиян българският избирател в изборите за президент, коалиция „БСП лява България” се явява с твърда увереност, с ясни критерии в избора на своите кандидати и с добра кондиция в предстоящата изборна битка за победа. Разговорът и поставените въпроси от залата, с нюанси от организационно-технически характер, съвсем естествено вече сваляха политическия градус на събитието, започнало с горещи призиви за победа „по медковски”, сиреч, седем пъти подред! – от представителя на община Медковец Димитър Макавеев.
И ако сега се връщам към изреченото от мен, то не е поради някакъв внезапно пробудил се нарцисизъм, а защото като човек, който познава и параболите, и азимутите на словото, и който винаги е бил отговорен за думите и действията си, знае, че единственият начин да ги защити и утвърди, е като ги подпише. С името си! Особено пък когато са изречени пред много хора. И особено в случай като този, когато сам си убеден и вярваш в правилния избор и в изборната победа на ген. Румен Радев, и когато съзнаваш, че тя би била исторически шанс за Отечеството, за народа на България, за българското име и българската бъдност.
И защото нищо в този неподреден свят не е само за себе си, то значи, че и думите са за да разкрият необходимия, смисления избор, да отграничат билярдния ефект на убогата българизация, където безгръбначието, държавническата маломерност и простофилството могат да скандализират дори невероятния шанс генералният секретар на ООН да бъде българка. Впрочем, в едно триминутно неписано изказване концентрацията на словото неминуемо пропуска, поради вълнението и инерцията на емоцията, и някои фундаментални опори. И ако не бяха настояванията на мнозина, присъствали в залата, заради понесените в този смисъл от словото щети, аз щях да го премълча. Но като си спомних, че робът се бори за свобода, а свободният за съвършенство, си казах, че нито свободата ни е свобода, нито пък поривът за съвършенство е неустоим. А нали и ръкописите не горят, особено когато са непризнати. Затова се връщам към изречените от мен думи към генерал Радев, както ги диктуваше сърцето ми на 10 септември в зала 3 НДК, на националното съвещание с актива на БСП и коалиция лява България.
