Из подготвения за печат сборник „Срещи“ – книга първа от поредицата „Притаени мигове“
Седемдесетте години на отминалия ХХ век са ознаменувани с впечатляващи резултати в икономическото, социалното и духовното развитие на град София. Столицата израсна и се утвърди като най-крупния производствен, научен и културен център на страната. Тук се реализираше близо една пета от брутния национален доход, осъществиха се големи научни постижения, създадоха се произведения на литературата и изкуството, които с основание вече се включват в българската духовна класика.
С усилията на десетки най-талантливи архитекти и специалисти се изработи нов генерален план за развитие на столичния град през следващите десетилетия. Целта бе София да се изгради като един от модерните благоустроени градове, със съвременни комуникации, технологии, здравеопазване, просвета, наука и култура. Прецени се, че е целесъобразно да се пристъпи към ориентиране на бъдещото индустриално, жилищно, парково, спортно и т.н. строителство освен във Витошкото подножие, и към южните склонове на Стара планина. Осигури се достатъчно вода от нови високопланински рилски източници за половин век напред. Зелената система реално можеше да достигне близо 20 % от територията. Пристъпи се към подземно строителство и градеж на най-големия обект – софийското метро. В София се събраха главни архитекти на големи европейски столици дадоха най-висока оценка за постигнатото и за перспективите на бъдното развитие на София.
През тези години в образователната система – училища, техникуми и висши школи, научноизследователски, проектантски и развойни институти, се създаваха условия за усвояване на съвременни технологични производства с висока добавена стойност. Изградиха се огромни жилищни квартали; ежегодно се осигуряваха нови домове за около 60 хиляди столичани. Така например на 4 септември 1974 г. бяха тържествено открити 30 големи столични обекта – централната жп гара, забележителният комплекс „Бояна“ с над 1000 дка парк, няколко високотехнологични завода, Студентският град, училища, болници, големи булеварди, паркове... В градежа на тези нови придобивки участваха хиляди столичани с доброволен труд и безвъзмездни дарения. Растеше самочувствието на гражданите като жители и строители на лицето и сърцето на държавата.
На 3 април 1979 г. се навършваха 100 години от обявяването на София за българска столица. Единодушният избор на народните представители в старопрестолния град, придружен с продължителни скандирания „София, София!“, определя 12-хилядното селище в полите на Витоша да играе роля на всебългарско средище. И наистина, разстоянието от града до най-отдалечените места, населени с българи – най-многолюдния етнос на Балканите, се оказва почти еднакво. Разбира се, тук става дума за идеалния образ на отечеството, не онова, което е останало след разкъсването му на пет части от Берлинския конгрес през 1878 г. и Ньойския договор от 1919 г. Образ, останал жив в сънищата и на изключителния поет Пейо Яворов:
С кръвта си кръст ще начертая
от Дунав до Егея бял
и от албанската пустиня
до черноморските води...
В Софийския градски комитет на БКП и в Столичния народен съвет единодушно решихме: 3 април да се обяви за празник на София. Пристъпи се към усилена подготовка за тържествата в чест на знаменателното столетие. В комплексната програма, утвърдена от столичното партийно и държавно ръководство и висшите управленчески органи на републиката, се предвиждаха разнообразни съзидателни начинания. На юбилея се посветиха важни научни изследвания, произведения на литературата и изкуството, трудови, професионални, спортни постижения и т.н. Изработи се и знаме на столичния град, на което заблестяха най-високите държавни награди, с които София бе отличена. За знаменосец избрахме Ради Кузманов – два пъти Герой на социалистическия труд.
Надали можеше да се намери по-подходяща личност, която да олицетворява трудовите и творческите достойнства на столичните граждани. Ради Кузманов беше популярен като един от най-заслужилите труженици. С внушителна осанка, висок почти 2 метра, но с топъл и красив лицеизраз и с открояващите се отлично поддържани мустаци, той внушаваше доверие, достолепие, респект. Негови асистенти бяха знатната тъкачка Найда Манчева и известният столичен строител Стефан Рангелов – също два пъти герои на социалистическия труд. С тези прекрасни, чисти и светли граждани на столицата ме свързваше дългогодишно приятелство. Заедно с тях бяхме народни представители от индустриалния втори софийски район. Тази забележителна тройка, на гърдите на която блестяха шест звезди на герои, развяваше високо и с гордост столичното знаме на празничните тържества.
Да се чуди и мае човек, кому хрумна да замени чудесния празник на София с Деня на майка София и дъщерите й Вяра, Надежда и Любов. Като че ли не бе възможно утвърдилият се вече празник на София – 3 април, който се провежда през пролетта, да се обогати и с празнични прояви в чест на духовните светици. Появилите се от неизвестността „демократи“ след 1989 г., с неудържимо вдъхновение, подмениха празника на София, сменяха безотговорно наименованията на улици, площади и местности, носещи имената на заслужили и прославени творци, на герои и мъченици...
За пръв път видях Ради Кузманов при откриване на помпената станция от системата „Средна Тунджа“ – най-голямата и модерна воднонапоителна система в страната. Ради, заедно с други специалисти от софийския завод за електромашини и помпи, бе участвал в производството и монтажа на съоръженията, които прехвърляха води от язовир „Жребчево“ през Средна гора до плодородното Новозагорско поле. Огромният язовир и напоителната система осигуряваха живителна влага на стотици хиляди декари благодатна българска земя и на огромни плантации с праскови, лозя и други трайни насаждения в Сливенско. Край с. Баня се бяха стекли хиляди кооператори – земеделски производители, механизатори, специалисти, деца и възрастни. В центъра се открояваше грамадната фигура на Ради Кузманов, който направи първия пуск. Уви, през годините на будещия вече досада български преход и това забележително съоръжение, както и цялата напоителна система, модерна не само за българските, но и за европейските образци и мащаби, бяха разграбени, разрушени.
В началото на 1971 г. животът отново ме срещна с обаятелния Ради Кузманов. На конференцията, която ме избра за първи секретар на Софийския градски партиен комитет, Ради Кузманов също беше включен в неговия състав. Няколко месеца след това заедно участвахме в предизборните срещи за народни представители. Често посещавах огромното производствено средище, в което Ради Кузманов е постигнал забележителни трудови резултати, прославили го в цялата страна. Тогава „Елпроменерго“ беше един от най-крупните производители на електрогенератори и електродвигатели, трансформатори, високоволтова апаратура и други изделия, без които бе немислимо индустриалното развитие и изградената за кратко време енергосистема на отечеството. В четирите завода и института на научно-производствения комплекс се трудеха близо 6500 висококвалифицирани инженери, икономисти, елтехници, работници и служители. По производство на стъпаловидни електрорегулатори и електротурбини „Елпроменерго“ беше сред водещите фирми в света. В чужбина се удивляваха, че само за една година комплексът реализира в Съветския съюз повече от 2500 стъпаловидни електрически генератори. И още: в сложните водноелектрически системи на страната се вградиха помпи и други електропроизводни системи на съвременно световно равнище. Това даваше възможност произвежданата електроенергия заедно с тази на АЕЦ „Козлодуй“ да осигурява за индустрията и гражданите най-евтиния електрически ток.
Днешното състояние на електропроизводството, оковано в безумно скъпата енергия от двете американски централи; неузнаваемо раздутата система на възобновяемите енергоизточници и чуждите електроразпределителни дружества, обяснява защо сега потребителите недоволстват и тъгуват за онова време.
Удивлявал съм се от човешките качества на именития Ради Кузманов, който имаше квалификация, познания и умения, които се родееха с инженерни способности. Добродушен и отзивчив, той постоянно отговаряше на писма на избиратели, на жалби и потребности на работници не само от своето предприятие. Никога не проявяваше нервност нито озлобление. Неговото спокойствие вдъхваше увереност и у трудовите хора, с които създаваше електромашини, и у гражданите, които му гласуваха доверие да ги представлява в Българския парламент. При обсъждането на сложни производствени, социални, битови проблеми Ради Кузманов изразяваше ясно и конструктивно гледище, лишено от емоции, ала сочещо път за благоприятно решение. Той бе сред най-обичаните и тачени герои на социалистическия труд. Неговите големи трудови постижения и граждански добродетели насърчиха предложението ни, в което фигурира и моят подпис – той да бъде удостоен за втори път със званието „Герой на социалистическия труд“ и да получи най-високите ордени – „13 века България“ и „Георги Димитров“. Съвсем естествено бе избирането му за член на Централния комитет на БКП, в който бе сред уважаваните представители на българската работническа класа. И в този най-висш орган на управляващата тогава политическа сила той бе все същият скромен и тачен деец.
Няма да забравя 10 ноември 1989 г. На следобедното заседание на Централния комитет се обсъждаше предложението на Политбюро, взето предната вечер, за оставката на Тодор Живков като генерален секретар и избирането на този пост на Петър Младенов. След като членът на ЦК акад. Николай Ирибаджаков предложи решението за нов генерален секретар да се отложи, бе дадена почивка. До мен дотичаха работниците, герои на социалистическия труд, членове на ЦК на БКП, Ради Кузманов, Стефан Рангелов, сливенският текстилец Тенчо Кънев и машиностроителят от огромния комплекс за металорежещи машини в София Константин Джатев. Споделиха, че Милко Балев кара някой от тях да се изкаже от името на работниците в подкрепа на предложението на това заседание да не се избира генерален секретар. Преди тях, с подобен тревожен сигнал, дойдоха при мен академиците Ангел Балевски, Георги Джагаров, Панталей Зарев, след тях и акад. Илчо Димитров и други. И тримата герои на труда бяха развълнувани. По лицата им се четеше чувство за отговорност. Попитах ги какво мислят. Стефан Рангелов, Константин Джатев и Тенчо Кънев, които също бяха едри мъже, отправиха поглед към стърчащия с глава над тях Ради Кузманов. С присъщия си тих и спокоен, но твърд глас той отсече: „Решението на Политбюро не бива да се променя. Вече сме поели по този път, връщане не бива да има...“
Такъв съм го запомнил до сетните му дни: уравновесен, излъчващ сила, вдъхващ доверие. След 1990 г., на срещи с други знатни работници, чувах Ради да казва: „Бяхме весели, когато работехме. Сега сме принудени да си ближем раните и да проклинаме разрухата и разграждането на индустрията и селското стопанство...“.
Той преживя тежко съсипията на заводите в неговия втори софийски район, в столичния град и в цялата страна. Походката му стана още по-тежка, скръб покриваше лицето му. На шегите, които си правехме, се усмихваше под мустак, клатеше глава, което говореше повече от изречени думи. Отиде си тъжен, загрижен за бъдещата съдба на България, за модернизацията и индустриалното развитие на която беше вложил труд, сръчност, умение и чувство за граждански дълг. Неговият живот би могъл да служи за пример.
Питам се къде са днес квалифицираните специалисти и работници по високи технологии, които изградиха през втората половина на ХХ век модерния индустриален образ и икономическата мощ на държавата ни, която беше сред 27-те развити в икономическо и социално отношение страни. Много от по-младите колеги на Ради Кузманов сега влагат своите знания и професионални умения в чужбина, лишени от възможността да допринасят за благосъстоянието на отечеството, което за съжаление трайно заседна на последно място в Европейската общност.
2014 г.
