• Към дискусията за хуманитарните науки
От чисто формална гледна точка, използвайки историческите науки като пример, публикациите в хуманитаристиката показват недвусмислено, не за първи път, изключителната й роля за всяко общество. Отбелязваме две групи публикации в тази област - едната, оригинални научни изследвания, които представят новооткрити материали, документи и други артефакти, минали проверка за автентичност по възможно най-строги общопризнати критерии на историческата наука. Другата група - всички останали публикации, които по същество имат характер на вторична литература, използваща материали от първични исторически статии в най-различен аспект.
Очевидно е, че вторичната историческа литература предлага практически неограничени възможности за спекулации от всякакъв вид. За обосноваване на последното твърдение ще споменем само, че едва ли може да се намери читател неисторик, който да има възможността, или решителността да тръгне да проверява “историческите факти”, на които се основава съответната вторична публикация.
Няма да се спирам и на очевидната истина, че професионалистите по история на събития, разиграли се на територията на днешна България, имат, поне чисто географски, съществено предимство, ако ги изследват на място и особено ако живеят тук. Дали техните публикации ще се появят в списания с международен “импакт”, е комплициран въпрос който опира до редакционна политика на съответното списание, до възможност за проверки от рецензенти и до фактори, които ще дискутираме по-нататък.
Ще се спра на изключителната важност на историческите изследвания за запазването на дадена нация като уникална цивилизационна единица по простата причина, че те са изворът, от който се черпят “факти”, на които се базира огромната по обем производна (вторична) литература, заливаща съответното население.
Думата “факти” поставям в кавички, за да обърна внимание, вероятно с много малко изключения, на спекулативния характер на тяхното избирателно цитиране, преформулиране и интерпретация в зависимост от поставената политико-социално-психологическа задача.
Абсолютно необходимите условия за просъществуването на националната държава са следните: 1. самосъхранение на общността като уникален цивилизационен феномен (територия, език, култура), и 2. осигуряване на нейната безопасност (защита на граници, суверенитет).
Ако тези две условия не се реализират от националната държава, тя престава да бъде даже държава.
Може да се срещне и по-екстремна формулировка: “Няма алтернатива на държавната организация на нацията, няма и никога не е имало. Има държава - има нация. Няма държава - няма нация.”
Държавната политика, следователно, в никакъв случай не може да противоречи на горните две задачи.
Като член на Европейския съюз България е приела политически официално да върви по определен път на национално развитие, краят на който, използувайки асимптотичен преход, може да се илюстрира с мнението на Ван Ромпой, първия председател на Европейския съвет (след създаването на тази длъжност от Лисабонския договор, подписан на 13 декември 2007 г. в Лисабон, по време на португалското председателство на ЕС, и влязъл в сила на 1 декември 2009 г. - Бел. ред.), че трябва да се откажем от всякакви опити за възстановяване на националната идентичност, че “няма народ, няма родина, Европа е нашият универсален дом”.
Въпросът е дали е възможно и ако е, колко време ще е необходимо да се откажем напълно от себе си. Не е лошо да си зададем и въпроса на кого е необходим такъв преход.
Да си припомним и едно заявление на Кондолиза Райс, съветник по националната сигурност (2001-2005) и външен министър на САЩ по времето на Джордж Буш (2005-2009): “Наш главен враг е националната държава”.
Пита се защо? Отговорът вече е очевиден: националната държава е смъртен враг на глобалното свободно движение на финансов капитал. Например, ”комунисти” е термин редовно използван в американската политическа теология, отнасяйки се за хора, които вярват безпрекословно в идеята, че “правителството носи непосредстветата отговорност за добруването на народа”. Цитатът е от доклад на разузнаването към Държавния департамент на САЩ, който предупреждава за разпространението на тази жестока и нечестива доктрина (по Ноам Чомски).
Борбата на глобалния финансов капитал с неизбежните локални юридически препятствия от страна на т. нар. национални държави е безкомпромисна и се води с всякакви средства.
Едно от най-рафинираните е да се спечели за целта интелектуалния елит на една проблемна държава, който по необходимост доставя кадри за всички сфери на държавна дейност: образование, наука, производство, отбрана, политика.
Оттук нататък е тривиално - т. нар. национална държава се превръща най-безболезнено в протекторат без пушка да гръмне. Осъществяването на подобна трансформация става особено лесно, ако съответната държава няма национален проект за собственото си бъдеще, добре планиран и което е особено важно, добре финансиран. Без добро финансиране подобни проекти остават само едно добро пожелание, защото финансиране на вносни проекти за бъдещето на същата тази държава се оказва, че винаги има. Това е накратко скритият механизъм за активно външно унищожаване на една национална държава.
Този механизъм се прикрива най-усърдно с реторика, разработена професионално от квалифицирани социални технолози-манипулатори, широко пропагандирана от заплатени медии. Тук е най-пълен и разгулът на споменатата по-горе вторична литература, широко рекламирана и разпространявана, ревизираща “остарели” национални визии и бореща се с “отживяла времето си” национална митология, оказала се скоропостижно политически некоректна.
Най-добрата илюстрация тук е Сорос с неговото “Отворено общество”, чиито НПО-та са богато финансирани по най-различни линии. Официално членовете на това общество (свободен цитат) са критично мислещи индивиди, които вземат най-свободно решения, опиращи се на собствения си интелект, атакуващи всевъзможни обществени табута. Те носят блага на народа, просвещение, светлината на прогреса, ново виждане и демокрация. Движение на всичко добро срещу всичко лошо. Та кой може да бъде против открито общество на свободни хора, обещаващо неограничен полет на мисълта, пред което всички врати са отворени и светът стои на длан? Разбира се, никой. Освен всички тези негодници-ретрогради, които ви дърпат назад в миналото...
След време става пределно ясно, че на практика се отварят не всички врати, а само тези, които са изгодни на Сорос, прониквайки с лозунги където му е нужно и постигайки каквото му е нужно. Още нещо, води се най-организирана и фанатична борба за затваряне на всички неправилно отворени врати. Подходящ пример тук са много американски университети. В тях свирепства най-новото поколение неолиберални хунвейбини, безкомпромисни и добре финансирани воини на неолибералния тоталитаризъм. Известни са напоследък периодични и сериозни улични схватки във и около University of California (Калифорнийския университет), Berkeley (колежът Бъркли), последната такава да не се допусне бивш съветник на Тръмп да прочете някаква лекция.
Проблемите с университетите в този аспект са толкова сериозни, че наскоро Американският ПЕН-център (New York) би тревога и излезе със специална петиция и насоки за промени.
Друг пример за затваряне на неудобни врати е алгоритмичното филтруване на политически и социални постинги във фейсбук (Facebook) и туитър (Twitter), което успешно започна наскоро, подчертавайки реалността на глобалната информационна война, която вече се води с пълна сила, включително и срещу американския президент.
Във връзка със сравняването на хуманитарните и естествените науки може да се добави следното. Хуманитарните науки като цяло имат изключително висок политически и социален потенциал, което обяснява и доминиращите в медиите манипулационни публикации, добре маскирани като последна дума на съответната наука.
Като илюстрация на споменатия потенциал описвам следното: след Първата световна война в Лондон се създава Британският (от 1926 г. - Кралски) институт за международни отношения (КИМО), включвайки Арнолд Дж. Тойнби (автор на Курс по история в 12 тома), координатор на дейността на британските спецслужби по време на Втората световна война. КИМО издава списание, отчети за дискусии, ежегоден “Обзор на международната дейност”, съставян главно от Тойнби или от членове на групата на Милнер. През 1938 г. КИМО става консултант на Министерството на външните работи, а в началото на войната става отдел към него.
За сравнение, естествените науки са много по-неблагоприятна област за подобни манипулативни практики по простата причина, че там има много по-строги и даже направо непоклатими критерии кое е вярно и кое не. Тук-там може да се открие и по някоя добре прикрита лъжа, но най-безсъвестно и безочливо лъготене е рядко явление и като правило то не може да трае дълго.
Ето защо, в оценката на ползата от държавно финансиране на хуманитарните науки, не би трябвало да влиза само публикуването на статии в списания с международно значение например. Задачата на нашите хуманитарни науки е да формулират и осъществяват национален социално-културен проект за бъдещето на страната и да се борят за неговото финансиране със следния фундаментален политически аргумент пред управляващата върхушка: запазване на нашия собствен уникален цивилизационен феномен.
В тази стратегия няма място за идеите на Отворено общество и подобните му.
Техните идеи, добри или лоши, трябва да бъдат оставени на капризите на националния свободен пазар, друга Соросова мантра, която за най-голяма изненада Отвореното общество няма и намерение да следва. Трябва честно да си признаем, че тази позиция изглежда изключително ретроградна дори от неолиберална гледна точка и особено в сравнение със сегашното глобално-правоверно положение, в което националната култура е оставена на благоволението на свободния пазар (пари почти само за заплати), а разните му там Соросови НПО-та са финансирани доста повече, отколкото показва интензитета на съответната им цветна спектрална линия (тоест полезност).
Така е обаче почти три десетилетия и повече... Ами по-нататък?!
