Нова Зора

Продължение от бр. 3

След 10 ноември 1989 г. положението с мястото на Благоев в лявото движение се усложни още повече. Различията на новия партиен елит от основателя на партията придобиха фундаментален характер. И това е така, понеже Благоев питаше дали социализмът има почва у нас и след като даде положителен отговор, започна да гради ценностите и партията, призвана да стане строител на справедливата българска общност. Докато левите инициатори и вдъхновители на 10 ноември, в отличие от Благоев, дадоха на същия въпрос отрицателен отговор. Те решиха, че решаващо важната цел на компартията е да реставрира капитализма (90-те години), преди да се наеме с неговото реформиране (през следващия период). Презумпцията, от която се ръководеха, беше, че външните (световни) обстоятелства са по-могъщи от вътрешно националната ситуация и индивидуалните желания и действия на социалистите в България, че щом победилият световен капитал е решил да се строи у нас необуржоазно общество, това няма как да не се случи или предотврати.
Една подробност.
Тези настроения се оформиха в система на мислене, вътре в партията, още в края на 70-те и началото на 80-те години сред високопоставени номенклатурни кадри, които решиха още тогава, че социалният им интерес, интересът на фамилиите им, повелява политическите и икономическите основи на социализма да бъдат сринати. Така глобалната тенденция съвпадна в разпада на комунистическия елит у нас.
И според моето мнение превратът от 10 ноември, 1989 г. се осъществи не заради реформирането на социализма и демократизирането на БКП, а в името на установяването на капитализъм, силно зависим от победителя в “студената война” – САЩ, и неговите западноевропейски съюзници. Ловкостта се състоеше в това бивши номенклатурни кадри да ръководят процеса на прехвърляне на държавната и общинската собственост в техни ръце. А това е ядро на тогавашната перестроечна идеология: представители на номенклатурната класа от менъджъри да се превърнат в собственици на приватизираната промишленост и земеделие!
Наложеният от Андрей Луканов проект за обновяване на България (естествено, не само от Луканов, но тук използвам най-емблематичното име) натовари преименуваната партия – БСП, със задачи, голяма част от тях по-скоро свойствени за българските широки социалисти. Не в буквалния смисъл, а като цели и подходи, доразвити и пригодени от перестроечния елит към новата конюнктура!
Като строеж на необуржоазно общество. Като врастване на социалистическия елит в кожата на новопръкнал се буржоа. Като изпомпване на финансовите ресурси на предприятията, за да бъдат обезценени. Като прочистване на партийните кадри, които се противопоставят на икономическата програма, поръчана от кръга Луканов и сътворена от американците Ран и Ът. Като внедряване на „Отворено общество“ в нашата страна. Като пропиляване на държавния резервен фонд от два милиарда и половина долара. Като масов грабеж на банковата система чрез необезпечени и невъзвръщаеми кредити, подсигурили кадровия потенциал на зараждащата се капиталистическа класа. Като приватизиране на външнотърговските активи. Като структуриране на безконтролни икономически, финансови и търговски мрежи от рода на „Мултигруп“, на рекламни агенции с многопрофилна дейност, на оръжейни фирми, на силови групировки, на Първа частна банка, която подготви фалита на банковата система (при странен „неутралитет“ на Народната банка), и пр. Като етапи на приватизация, стигнала своя грабителски пик през управлението на Съюза на демократичните сили.
През изминалите двадесет и осем години от началото на прехода всяко ръководство на БСП, общо взето, спазва и доразвива „нормативите“ на преустройството, при съобразяване с промените в политиката, икономиката, военните ангажименти, геополитическите зависимости в страната и света. Единствено Жан Виденов като лидер на БСП направи опит да се отклони от налагания модел (1995 г. – 1996 г.). Заради този му опит тогавашното правителство на Демократичната левица беше снето от власт със задружните усилия на СДС и на перестроечния елит на БСП, при благосклонна поддръжка на САЩ, Германия и Елцинова Русия. Като претекст се използваха реално допуснатите управленски грешки от екипа на Виденов, които навредиха на провеждания управленски курс; зърнената криза, предизвикана изкуствено от организаторите на насилственото отстраняване на БСП от властта; банкрутът на банките и рязкото обезценяване на лева, последица главно от „изсмукването“ на банковите активи през първата половина на 90-те години.
Чрез свалянето на Демократичната левица от власт, нейните опоненти постигнаха три основни цели.
На първо място, БСП се превърна в „системна“ партия, на която западните съюзници и Елциновите хора можеха да имат пълно доверие. И което е не по-малко съществено: от партия с народна поддръжка от два милиона и половина българи БСП се преобразува във среднокалибрена партия с около милион поддръжници на парламентарни избори. На второ място, осигури се свободна зона за премиера Иван Костов, този път с лостове на десницата, да продължи пътя, белязан от първостроителите на криминалната държава: тази политика беше увенчана с работническо-менъджърската приватизация. На трето място, в БСП отново се проведе кадрова чистка (след 1996 г.), придружена с гръмогласни вътрешнопартийни акции (Генералско движение и пр.) за ускорено членуване на БСП в НАТО. Влизането в НАТО беше свърхзадача, която вътрешнопартийната опозиция от периода на Виденов се беше задължила да изпълни! Постфактум се разбра, че „историческа вина“ на Виденов е неговата позиция: България да стане член на Европейския съюз, като стопира отношенията с НАТО на ниво програмата „Партньорство за мир“.
Любопитно би било да се съпоставят два факта.
Когато властта в партията (през периода на прехода) я упражняват кадри, облечени с доверието на Атлантическата общност, левицата безпрепятствено изкарва пълния си парламентарен мандат. Не е така появят ли се, макар и леки пукнатини в модела, който западните сили са предопредели за България!
Не са за пренебрегване още няколко момента. Веднага след 10 ноември се наложиха няколко идеологеми в БСП.
Първата: държавата е лош стопанин.
Втората: БСП не трябва да бъде масова, а парламентарна партия.
Третата: партията трябва да се свие до малка по численост и влияние партия.
Четвъртата: на БСП е отредено да остава перманентно в опозиция, или ако влезе в коалиционен управленски формат, да няма решаваща дума.
Мъча се остана реалист в съжденията си, дори в тяхната нерадост. Но през последните години все по-упорито ме спохожда мисълта, че всъщност в БСП и в този момент съжителстват, условно речено, две партии. Едната, измерено с приблизителни аршини, е така да се каже, на съвременните „широки социалисти“, които държат вече близо три десетилетия скиптъра на партийната власт, другата е на съвременните „тесни социалисти“, които са решително мнозинство, но в резултат на прилагани техники и манипулации изпадат в „миманса“ на историческите превратности и на партийната летопис.
Как го беше рекъл Пушкин в „Борис Годунов: „Народ безмолствует!“
Все очаквам тези две „имагинерни“ партии да плеснат с ръце и да се прегърнат, ама не се случва. За раздяла нито са готови, нито искат, нито ще отидат отвъд заплахите.
Дали не е за предпочитане, ако тези две партии излязат от подземието и се легитимират, сключвайки договор за временно единодействие? Доколкото е възможно и приемливо за двете страни? Но това са общи приказки. Съответните фактори вече са си направили изводи, те са се зарекли никога повече да не допуснат да се „промъкват“ на лидерски пост в БСП „неуправляеми индивиди“ като Виденов. Поне на този етап председателят на БСП излъчва качества на „системен“ ръководител, който гарантира, че поверената му партия е предвидима.  
Що се отнася до Благоев, той в никакъв случай не би се съгласил да оглави процеса на преминаване от социализъм към капитализъм. Но би определил в програмни документи насоката на пътя към социализъм! Би посочил кои стратегически отрасли на икономиката е необходимо да бъдат държавна и общинска собственост. Не би се отказал да поставя ударение върху публичната собственост. Не би допуснал неговата партия да замени прогресивно подоходния данък с плосък данък. Направил би всичко възможно и невъзможно, за да се изпълнят докрай конституционните разпоредби за безплатното образование и безплатното здравеопазване. Не би вкарвал България в агресивния Северноатлантически пакт, дори и защото е антимилитарист. Не би допуснал двойните стандарти и идейния хермафродитизъм.
Би съчетавал реалистично постановките и идеите на марксизма с променените жизнени реалности, без да прави недопустими отстъпки на глобалния капитал, без да влиза в конформистични сраствания с кадрите на новобуржоазните партии.
Бидейки наясно с бедственото положение на България, с демографската катастрофа, и че сме най-бедната страна в границите на ЕС, би работил за общонародно обединяване на българите за спасение на отечеството.
Като национален политик с възрожденска жилка, не би допуснал да се наруши балансът между интернационализма и патриотизма / национализма. Би се борил срещу конституирането на Европейски щати на мястото на националните държави. Не би се поддал на изкушението да утвърждава измислени общоевропейски ценности в ущърб на отношенията на България с Русия, с руския народ. Не би обрекъл собствената си партия на безгръбначен външнополитически курс.
Би подложил на научен анализ съвременната ситуация у нас и в Европа, която внася съществени промени в разбирането и интерпретацията на „лявото“ и левите идеи. Би проследил поради какви причини левите партии в ЕС губят позиции, разминават се с интересите на трудовите хора? Защо днес се заличават различията между леви и десни партии? Какви да се стратегията и тактиките на левите формации в епоха на продължаваща доминация на еднополюсния свят? Би организирал дискусия за новите релации между национализма / патриотизма и интернационализма.
Би отчел, че социализмът на 21 в. се влияе много по-решително от геополитиката и че често пъти геополитическите реалности предопределят основни параметри на лявата политика. В този аспект би потърсил обяснение защо в днешна Европа десни, а не леви партии по-ефикасно провеждат социална политика в полза на народа. И т. н., и т н.
Все неща, по които ръководителите на БСП, склонни да правят непростими компромиси и сделки, не искат да разсъждават задълбочено!
Направете сравнение с програмата, приета на конгреса на Бузлуджа през 1891 г., за да видите част от приликите и разликите.
Цитирам „Ален мак самотен“: „Крайната цел на партията е описана като обществена собственост върху средствата за производство, включително земята; децентрализация на държавата и нейното превръщане във федерален съюз на общините на производителите (тази точка е заимствана от програмата на френските социалисти); социално и политическо равенство между половете и предоставяне на пълно, свободно, научнообосновано обществено образование за децата от двата пола“.
Не искам да предизвиквам изненада, но и аз смятам, че социализмът в съвременна Европа, на първо място в страните-членки на ЕС, няма надеждни перспективи, за да се наложи през следващите няколко десетилетия, ако не и през по-дълъг срок. И че отново лява България е изправена пред въпроса „Какво да се прави?“.
Този път глобалният финансов капитал, с неговите Вашингтонски консенуси, взе ефикасни охранителни мерки, за да не допусне радикални промени на политическата и икономическата система. Отделните страни са хванати така в колективната паяжина, че всеки техен опит за измъкване от плена й да завършва с крах. Да, в Европа, ако не се случат неочаквани катаклизми, неокапитализмът може да се надява на не толкова кратко бъдеще.  
У нас положението се утежнява и поради това, че в новите капиталистически условия продължава да се осъществява политиката на българските перестройчици, които след 10 ноември 1989 г. се насочиха към най-вредоносните, най-обществено опасните, най-социално неефективните и най-национално безотговорни подходи и практики. Подходи и практики, които раздържавиха България и я направиха най-разсипаната, най-деиндустриализираната и най-нещастната страна в Европейския съюз, причиниха демографска катастрофа, непозната по мащаби в националната ни история.
А можеше през 90-те години на 20 в. да се избере друга посока, друг път на развитие на държавата!
В този план можеха да са от полза и вижданията, идеите, етиката на Благоев, способът, по който той конкретизира и обогатява своите първоначални представи за социализма. Можеше през тези почти тридесет години България да отплува не към първобитния капитализъм в Третия свят, а към високотехнологичните общества на Западна Европа. Имаше възможности! Бяха безскрупулно и глупашки подминати и зачертани.
Вървя към финала на тази студия. Струва ми се, че тя е верен преразказ и синтез на мислите, вълнували Мерсия Макдермот, осветили честното й перо с истини и вдъхновение. Аз самият си изяснявах образа и делото на Благоев, освобождавах се от сянката на митове, които изопачават приносите му в българската история и в историята на лявото движение у нас и в Русия. Правех паралели между „тогава“ и „сега“, в повечето случаи не в полза на „сега“.
За обобщение ще се възползвам от написания от Гео Милев некролог по случай смъртта на Благоев, публикуван в сп. „Пламък“. Авторката на монографията Мерсия Макдермот също се възползва от този текст за завършек на пътешествието си в света на Димитър Благоев:
„Патриархът на социализма в България, апостолът на нова ера, ярката факла, която освети вярващите очи на робите, Дядо Благоев, остави работата си недовършена. Но когато десетки хиляди хора, представляващи поробения народ, изведнъж падат на колене пред открития гроб, внезапно обзети от спонтанно благоговение и смело възхищение от величието на делото му, това означава, че неговата кауза , каузата на освобождението, не е умряла и няма да умре, докато живите са живи и вярата е жива в сърцата ни.
Той умря. Но той отново ще се изправи. Той трябва да се изправи“.