Нова Зора

Таганка! От 1973 до 1975 година имах честта и щастието да специализирам книгоиздаване в Москва. Това бяха две от върховите години на модерния съветски театър под заревото на „Таганка” с нейния изумителен новатор режисьор Юрий Любимов и с нейния всепризнат доминатор за актьорската кохорта Владимир Висоцки.
Но да намериш билети за „Таганка” в онова време, беше нещо повече от късмет. Беше пропуск за пресконференция на Всевишния с богоизбраните.
Късметът ми обаче проработи. Мой преподавател по естетика беше проф. Виктор Константинович Скатершчиков, фронтовак, с шрапнели в гърба, които според медицинските светила били по-безопасни, ако си останат в теб, отколкото ако се извадят. Понеже беше минавал през България и се беше влюбил не само в нейните красиви жени, но и в нейното гостоприемство, попита ме къде ще посрещна новата 1974 година. Казах му, че ще пристигне съпругата ми и сигурно ще предпочетем новия и моден тогава хотел „Россия”. Е, тогава, казва професорът, „въпросът е решен. Никаква „Россия”! Ще празнуваме заедно у дома. Ще те запозная с един интересен човек. Не можеш да ми откажеш, защото ще те скъсам на изпита!“
Няма да разказвам как руснаците посрещат Нова година, защото който не е участвал в това приключение, не може и да си го представи. Но човекът, с когото ме запозна моят професор, беше другарят Есин, завеждащ отдел в ЦК на КПСС, по-конкретно – човек, който отговаря за „Таганка”. Името и отчеството на Есин съм забравил и се срамувам от това, но помня, че в разговора, който завързахме в новогодишната нощ, доминираха имената на Любимов, Висоцки и на почти всички, повече и по-малко именити, актьори и актриси на „Таганка”.
Есин с такава любов разказваше за своя Любимов и своя Висоцки, с такава ярост защитаваше всички спектакли на митичния театър... „Петя, но должен быть такой театр у нас, не правда ли!“ Прекъснах го срамежливо: „Конечно, должен быть! – И добавих на български: - Но не съм гледал всичко...“ Есин докосваше рамото ми и вмяташе: „Подожди, увидешь!..“. От което ставаше ясно, че въпросът за билетите отпада.
И наистина от тук нататък имах достъп до всички спектакли на „Таганка”.
Завладя ме и манията на касетофоните „Весна“, а гласът на Висоцки витаеше в руския безкрай, хората го бяха поканили в кухните, в дневните и в спалните си...
Трябваше на всяка цена да си купя касетофон и да се докопам до записите, които вече се продаваха по ъглите в метрото и във всички по-затулени и отдалечени от милиционерските маршрути места.
Касетофон – на всяка цена! Касети – на всяка цена!
За касетофона ми помогна моят приятел и колега от Тбилиси Деви Исмаилович. В Тбилиси решиха проблема и ни съобщиха магазина, където да потърсим еди-кой си. Купихме касетофона с 10 рубли върху цената, и пак беше доста изгодно. Някои мои колеги бяха платили цели 50 рубли отгоре... За месец-два станах притежател на една от най-богатите колекции на Висоцки в Москва. Но това, мисля, че е друга история.
Нека чуем Юрий Любимов, главния режисьор на „Таганка”, където премина целият творчески живот на великия актьор, певец и поет, а Юрий Петрович говори пред „Российская газета” за Висоцки като за жив човек.“
„Российская газета”: - Когато се запознахте с него, той изпя ли Ви нещо?
Любимов: Доведоха го негови приятели. Вероятно му бяха казали, че шефът обича, когато му пеят. Отначало той ми прочете Маяковски. Като всички останали. Нищо особено. След това аз му посочих китарата в ъгъла. „Колегите казаха ли ви, че шефът обича китарата? „Да – отговори той. – Казаха ми.“ „Добре, щом сте я донесли, пейте.“ Той започна да пее и аз го слушах 45 минути, въпреки че не бях без работа. Казах му: „Добре дошли, ще работим заедно.“ Но по-късно се оказа, че трябва да се занимаваме с разни справки. Казаха ми: „Знаете ли, по-добре не го вземайте. Той е алкохолик“. „Голяма работа – отвърнах, – още един алкохолик в Русия. Това пък ако е събитие!..”
Той притежаваше рядка способност да владее тълпата. Излъчваше енергия, сила. Такъв талант се дава от природата.”
Тук ще прекъсна интервюто на знаменития режисьор, за да припомня един широко коментиран вече в руските медии случай. В един град, може би дори столица на една от средноазиатските съветски републики, гостува трупа на „Таганка”.

Залата е претъпкана, на микрофона е един от познатите актьори. Но... никакво внимание. Хората разговарят помежду си, чуват се подвиквания. И все по-ясно става, че са дошли за Висоцки! Тогава иззад кулисите на сцената излиза самият Висоцки. Ядосан е, в гласа му боботи гняв. „Слушайте!“ Залата притихва на мига, сякаш от тавана ще се стовари бомба. „Ако не изслушвате с необходимото внимание и уважение изпълненията на моите колеги, ще напусна залата и няма да изпълня ангажимента си към вас!“
До неговото изпълнение тишината е пълна, покорство и старателни аплодисменти.
След неговите песни – бурни, нестихващи аплодисменти, одухотворени, щастливи лица...
Но нека се върнем към разказа на Любимов.
„Случи се така, че заминахме с Володя на „Камаз”, а след това при граничарите в Казахстан.
Пристига командирът на военния окръг.
„Помолете Висоцки да пее пред войниците.“ Казвам му: „Не мога. Московското началство ми е забранило“.
На оня му се вдигна кръвното. „Аз командвам окръга, а не Вашият началник! Моля Ви, поговорете, сигурен съм, че няма да откаже.“ Володя каза: „Добре, да отидем.“ Събра се огромно количество народ. Автобусът, на който се беше качил Володя, войниците притикаха на ръце на малък хълм, за да пее по-отвисоко. И пя повече от час. За Китай пя, а отношенията тогава бяха лоши. Генералът каза: „Ние сме на границата с Китай, важно е той да пее“. След това въздъхна: „Ех, да имах такова въздействие върху войниците като Висоцки!“
Помня, че на „Камаз” вървяхме нанякъде да нощуваме, беше почивен ден, хората изнесли на всички прозорци магнетофони, ехтяха негови записи... И той вървеше по улиците като гладиатор.”
...14 години бях директор на пловдивското издателство “Хр. Г. Данов”. През 1983 г. вече бяха изминали три години от смъртта на Владимир Висоцки, но това може би бе времето на най-високата октава в неговата популярност. Как е било в СССР, не знам, но у нас песните му звучаха непрестанно и по радиото, и в младежки компании и на събирания. Наближаваше 40-годишнината от победата във Великата отечествена война, към която победа, както всички антифашисти по света, и ние, българите, се чувствахме причастни. Висоцки пееше: Он не вернулся из боя...
И тогава, някъде през пролетта, досущ като в неговия стих, където тя се отскубва сякаш от плен, ни споходи идеята да започнем поредицата “Поети с китара” именно с неговите стихове. Още повече че талантливият пловдивски поет Добромир Тонев, светла му памет, бе сътворил невероятно талантливи преводи на най-популярните му стихотворения-песни. Тези преводи и до днес са ненадминати и по виртуозност на изказа, и по най-органична близост до текста. Както се полагаше за автор, със стиховете на който щеше да се открие поредицата, необходим бе предговор за чудното съжителство, наречено поет и китара. Убеден бях, че никой друг не можеше да го изрази по-добре от големия български поет Любомир Левчев. На редакционния съвет споделих това свое мнение  и го защитих. После се обърнах към него с молба да напише предговора.
И Левчев написа “Поетът и китарата”.
И до днес препрочитам този текст с огромно вълнение. Ето как започва той: “Изглежда, че те са обвързани от някаква твърде стара магия. Времето ги разлъчва и събира. И ние не знаем защо.
Тогава да запитаме поета - какво значи китара. Той ще ни каже, че това е “въздишка на замислена душа”. И още, че е “нишката, която ни свързва със загадъчния Изток”... Китарата - тайнствената сестра на великата, но мъртва лира!..”
Невероятен е този текст за великите китаристи и мъртвите поети: от Сафо до санскритския сребърен ситар и тръпнещия сребърен шепот на нозете на танцьорките в Индия; от простреляния от франкистите Федерико Гарсия Лорка с неговите “Шест златни момичета, които търсят вчерашните сънища” и страшният, страшният, страшният дъжд на Боб Дилън; от Карлос Молина и Гваделупа Юпанки, и оня бар в хотел “Конкистадор” в Сантяго де Чили и учудените бездънни очи на Виктор Хара... И “Братко мой, Ваше височество Висоцки”, както се обръща Левчев към поета, за да поиска от него да обяви на света, “Че е невъзможно повече да се умира! Че няма никакво място нито в земята, нито в небето. “Володя, казвай им, че трябва да живеят! Казвай им, че трябва да възкръсват!”
Книгата със стихове на Владимир Висоцки излезе някъде през април 1984 г. През април Пловдив е вече зелен и уханен. Вървяхме група поети с пламнали очи от зеленото електричество на пролетта по мраморния площад на града и някак без да се договаряме, свихме към старата градска градина. Над нас вече шумяха чинари и липи, птици се гонеха из клоните и чуруликаха, а по пейките в полутъмните ъгли млади влюбени се целуваха. Някой някъде се опитваше неумело да настройва китара. Нощта бе топла и свежа. Вървяхме изправени, уверени и спокойни, може би защото поетът така дълго ни беше уверявал, че с нас отново ще бъдат мъртвите, ако изпаднем в беда.
Володя, Ваше височество, Висоцки!