Нова Зора

Средата на декември беше. Ясно време, сух студ, облещена луна, срещу която вълците се заканваха някому и виеха страховито. Студеният рейс от село ме стовари пред входа на жепе гарата в града, а в чакалнята - топло! Голям варел гореше стърготини, пускаше сегиз-тогиз синкав дим и замирисваше вътре на далечен горски пожар. Върху капака му познат на града бедняк вареше турско кафе за пътниците със заринати в горещия пясък съдинки. Бяхме само двамата. Беше рано, още влакът не бе композиран и нямаше касиер на гишето. Кафеджията поиска цигара, видя плетената ми дамаджана и позна, че не е празна. Поиска да опита виното срещу кафе от джезве. Отказах да трампя, щото го носех армаган. В това време влезе при нас девойче, на снага стройна тополка, на лице вакло агънце, красиво като младостта. Касиерката се курдиса на мястото си, отвън се чу свирката на маневриста и последните удари на желязо между буферите на вагоните. Влакът се натъкми връз линията за София, парата от локомотива се промъкна към чакалнята и предупреди: време е!
Станах да си купя билет, а девойчето ме спря. Поиска шепнешком да й купя билет и да казвам на любопитните, че тя ми е дъщеря. Сега трябвало да отиде при леля си в София и там ще се разплати с мен, а всичко това да е тайна между двама ни. Туй то. Ами сега, добре, че имах достатъчно пари.
Повярвах на детето. То бе уплашено и така, непознати, седнахме в празно купе един срещу друг. Влакът тръгна навреме и спря в Айтос. Дотам дума не си казахме. Аз нямах тайни и чаках да чуя кое я гони и защо така без средства и храна в тоя кучи студ е тръгнала, на едното доверие и добрина на непознати. Влезлите пътници от този район се настаниха кой къде намери, а при нас се вмъкна охранен мъжага и вмириса купето с оная миризма, от която пияниците не могат да се отърват. Качи той кожената си торба на полицата, посегна да запали лампата и ни смъмри загдето пътуваме в тоя мрак.
Купето ни оживя. Нависоко и бързо разказа откъде идва, къде отива и защо. Личеше, че човекът е с весел нрав и открито сърце. Бързо подуши моята дамаджана и позна откъде е виното. Разказа как неговият даскал си пълнел писалката с такава течност вместо мастило, а капне ли по дрехата ти, вапцва я и изпиране няма. Пък ако съм навит, каза той, носел две кила суджук, а с моя еликсир може чудесен мохабет да си стъкмим до София. Не бива казах, армаган е. „Не бой се, бе човек. Ако остане празна, от пазара ще напълним дамажанката с „Мерло”, софиянците от вино не разбират, дай им уиски, там по ги бива.” Не устоях на тоя съвет но казах, че без чаши не е прилично. Той изхвърча от купето и се върна, купил от вагон ресторанта три чаши и вече нямах оправдание. Захванахме. До Карнобат изгони няколко навлека, пробвахме чашите и добихме настроение.
Лека-полека купето се напълни като на рожден ден. Девойчето ме помоли да не пия, но и без моя помощ до гара Подуяне армаганът бе свършил. Веселякът от Айтос хвърли от влака празната си кожена чанта и поиска от нас да лъжем, че са му я откраднали. На Подуяне слязохме с „дъщерята”, тя трябваше да търси из Редута леля си, а аз - рейса за Кремиковци. Тогава тя ми разказа защо бяга от родния си град и бащиния си дом. Договорихме се с нея кога и къде да се видим и се разделихме.
Дълго мислих за девойчето. Баща й адвокат, така се е оплел с подземния свят, изнудвал клиентите си с безсрамни лъжи, затрупвали го с рушвети, час от които били за началниците му, а той, денонощно пиян, отлагал делата и спял често извън дома си. Майка й учителка, търпи всичко това и горко плаче. Латинка, така каза „дъщеря” ми, че се казва, не издържала на този позорен живот и решила да напусне това класическо лицемерие от нейния дом.
Никога не отидох на договорените срещи. Нейната постъпка ме трогна дълбоко, тя бе по-достойна от моя жест, с който не исках да търгувам.
Минаха няколко години, когато на строежа ме намери пратеник на милицията, където ме канеха заедно с още трима-четирима като мен на среща с млади момичета, които практикуват проституция. Целта бе да представим за пример на тези деца нашия живот, та те да се засрамят и да хванат достоен път за насъщния. Моите шефове бяха уведомени и на уречения ден бях там. Залата бе кабинет на някого си, а на столовете се мъдреха другите избрани за пример. Има-няма, познавах поне половината. Не след много столовете се запълниха. Водещият (цивилен) обясни задачата и представи едните на другите. Обеща откровен спор по въпроса и прочете имената на момичетата. Тогава познах моята „дъщеря” леко гримирана, но не Латинка, съобщиха друго име за нея. Реших, че е закъсала в нещо и ще отричам, че я познавам. Но когато й дойде редът да говори, тя стана от стола и разказа за случилото се между нас, приближи се до мен, подаде парите, дето ми дължи, но аз не ги приех. Тя взе ръката ми, целуна я и пред всички се изповяда: „Човек от властта ме продаваше на чужденци за по една нощ. Баща ми знае за това. Той също служи на тая власт. Мама почина в лудницата. Сега искам да пречистя душата си. Ще пробвам при него, с Кремиковска кал. Дано е лековита.”
Аз настръхнах. Заболя ме и напуснах мероприятието с ранена душа. На изхода милиционерът ме настигна и ми подаде нещо. От „дъщерята”. Тогава видях, че банкнотите бяха зелени - долари! Не ги взех. Казваха им гущери, всесилни и всемогъщи, те избирали президенти, те сваляли правителства. Додето се разбра, че намериха мющерия и за честта и достойнството на народа ни...
Оттогава мразя тази валута. Додето други се прехласнаха по нея.
По-късно, ведно с лечебната кремиковска кал, „погребаха” и живота ми. За един долар.
Оттогава не мога да спя. Все се питам кой бе търговецът в тая гнусна игра? И дали стоката си струваше цената?! Някой знае ли?
Мълчи народецът.