Във в. “Нова Зора” от края на миналата и началото на тази година бяха публикувани текстове на анализатори и експерти, изнесени на конференцията “Лявото: вчера, днес и утре”, организирана в София на 16 декември 2017 г. В резултат се получи спонтанна дискусия, което свидетелства за нарастващия интерес по тази тема в развитие.
В своя анализ, публикуван във вестника, Валентин Вацев отбеляза: “Парадоксалното на нашата днешна ситуация се заключава именно в това – избирайки между Маркс и “марксистите”, да се направи верният избор; да се отчете и осъзнае, че съдържанието на Марксовата мисъл е достояние на индустриализма, но нейната динамика, форма и метод са евристични интелектуални инструменти на днешния ден.
Мисленето „с Маркс” в началото на 21-ви век означава придаване на „второ дихание” на метода му, без всякаква връзка – действителна или примислена – с идеологическите „леви” (но и „десни’) абстракции на момента. Абстракции, които несъмнено обслужват не Епохата, а Конюнктурата.”
Сега представяме мнението на доц. д-р Пламен Дамянов, което придава още по-широк формат на дискусията и вероятно на свой ред ще изкуши и други автори по темата.
***
Марксистката идеология адекватно отразява някои процеси в общественото развитие. Вярна е например методологическата концепция относно приоритета на материалните интереси, както и вторичността на духовното, което се поражда от материалните явления в природата и обществото. Веднага бих отбелязал, че духовната компонента у човека, и респективно общественото съзнание, веднъж породени от материалните условия, вече имат собствен живот и относително самостоятелно развитие – нещо, което марксизмът пренебрегва и недооценява. Поради това недостатъчно е изследвана и подценена обратната връзка, т. е. как идеите, чиито носители са хората, могат да променят материалните процеси и да влияят на битието.
Наистина, материалните интереси определят обществените отношения (производителните сили определят производствените отношения, които пък определят надстроечните структури – идеология, държавни, политически и обществени институции и т.н.). Но остават неизяснени и необяснени редица обществени процеси след победата на социалистическата революция в Русия през 1917 г. и след установяване на социализма в някои страни от Източна Европа и Азия, като резултат от Втората световна война.
В тази връзка бих задал следните въпроси:
1. Защо стана възможна реставрацията на капитализма, въпреки че според класическия марксизъм би трябвало социалистическата държава със своите идеологически, политически и силови структури да окаже съпротива на класовия враг, който иска да си върне властта и облагите?
Къде бяха армията и органите за сигурност, хранени от пролетарската държава и възпитавани в дух на вярност към социализма?
2. Защо бе допусната почти без отпор контрареволюцията в социалистическите страни?
Като изключим нескопосния опит за преврат в СССР през 1990 г. и частичната съпротива в Румъния (единствено от страна на органите за сигурност и по-късно от миньорите), никъде другаде реставрацията не срещна реална съпротива.
3. Защо работническата класа (която бе хегемон в социалистическите страни) не оказа съпротива чрез своите силови структури, каквито бяха работническите отряди, както и чрез партийните, профсъюзните и обществените организации? В някои страни работниците дори съдействаха на реставраторите (например в Полша чрез профсъюза „Солидарност” и в България чрез синдиката „Подкрепа”).
При опит да се отнеме властта на буржоазията, тя винаги оказва яростна съпротива - много са примерите от по-близката и далечна история!
4. Според класическите постановки на Маркс, т. нар. социалистическа интелигенция в пролетарската държава би трябвало да стои зад интересите на работническата класа, а вместо това тя (макар и не изцяло, но голяма част от нея) оглави контрареволюционните и антинационални действия срещу своя народ. Защо?
Защо не бе оказана идейна съпротива, а стана така, че предатели и полуинтелигенти започнаха да определят бъдещето на цели страни и народи от могъщия Съветски съюз и Източния блок?
5. Защо държавите от Източна Европа след социализма не тръгнаха към формиране на комунистическо общество, а се установи дори не класически, а уродлив капитализъм, или направо да го наречем – бандитизъм?
В тази връзка бих попитал – не трябва ли да се преосмислят някои от идеите на марксизма?
Не трябва ли да се отсее истината, т.е. верните от неиздържалите проверката на времето концепции, така че идеологията да се съобрази с единствения критерий за истината – практиката.
Не могат да се обясняват събитията в социалистическите страни, станали след 1989 г., само със субективни фактори, т.е. само с продажността и алчността на определени лидери (макар че предателството също е част от обективната реалност!). Тук са и проблемите относно съществуването на националните държави, връзките между националните, етническите и класовите противоречия.
Би било много полезно и навременно някои от съвременните почитатели на ортодоксалния марксизъм да отговорят на тези въпроси.
