Нова Зора

Сравнявайки изявленията на Бойко Борисов, Доналд Туск, Жан-Клод Юнкер и Реджеп Тайип Ердоган на брифинга след „историческата” среща в резиденция „Евксиноград”, човек остава с впечатлението, че четиримата са били на различни форуми. А като съпоставим чутото с прочетеното в българския, турския и западния печат относно тази седянка, започваме да се питаме кому беше по-нужна и полезна тя? Ако изобщо от подобно губивреме може да има някаква полза...
Според премиера Борисов срещата ЕС-Турция била постигнала целта си. Оставаше да уточни, че става дума за целта на Ердоган да демонстрира мускули пред страхливите евробюрократи с оглед набиране на точки за насрочените за 2019 г. местни, парламентарни и президентски избори в Турция.
Председателят на Европейския съвет Доналд Туск беше по-обран, казвайки, че на срещата не е взето нито решение, нито са направени компромиси. Туск имаше предвид евентуални отстъпки на Анкара, които ще позволят на Ердоган да продължава с нарушаването на човешките права и с агресиите и провокациите към съседни държави като Сирия, Ирак, Гърция и Република Кипър. Но същевременно изтъкна, че „насърчава” продължаването на диалога с Турция. Председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер беше впечатлен най-напред от масираното военно присъствие, свързано с безопасността на участниците, като очевидно иронизираше многобройната охрана, с която Ердоган пристигна за форума. Единствено той дойде във Варна с два самолета и двама готвачи, а от министрите доведе със себе си външния министър Мевлют Чавушоглу, министъра на енергетиката и природните ресурси Берат Албайрак, зет на Ердоган, и министъра за Европейския съюз и главен преговарящ Йомер Челик. С такава свита не са пътували и османските султани, но при толкова голямо сърце Ердоган можеше да доведе и цяла армия.
Юнкер се обяви за гарант на продължаването на диалога с Турция, но не направи и намек за ускоряване на процеса на присъединяването й към ЕС. Не откликна и на призива на за незабавна визова либерализация, отваряне на нови преговорни глави и безусловно изплащане на обещаните на Анкара милиарди евро за бежанците. По този повод в. „Джумхуриет” (27.03.2018) обяви с едро заглавие: „Среща на върха с Европа без решение. Не излезе послание „Договорихме се!”.
Подобни заглавия имаше и в западния печат. Но очевидно и в турските управляващи среди не хранят илюзии относно непосредствената полза от „самита” (среща на върха) във Варна. Още на 27 март премиерът на Турция Бинали Йълдъръм заяви: „Не видяхме от Европа добронамерени знаци за сближаване с Турция, въпреки че й пазим границите!”.

Ние пък си мислехме, че сме най-сигурните граничари на ЕС... По суша и море, не и по въздух, след като 42 пътници от един полет от Париж минаха без граничен контрол на летище „София”... Служителите на Гранична полиция бяха отишли „по свои нужди”, без да забележат автобуса със слезлите от самолета пътници.
Както и да е, не ни се вярва Ердоган да е хранил надежда за нещо повече от това, което изкопчи в „Евксиноград”: уверение, че ще си получи парите за бежанците от ЕС. Но за пореден път му беше казано, че разходването им ще се контролира от тези, които ги дават. Преди срещата във Варна турските медии тиражираха изявлението на президента си: „Членството в ЕС е наша стратегическа цел”. А след срещата разтръбиха: „Турция остава ангажирана с усилията за присъединяване към ЕС”. Само че тази „ангажираност” има 50-годишна история, без никакъв видим признак за завършване на процеса.
Ердоган знае, че Турция няма да влезе в ЕС, докато той е на власт, но използва диалога с Европа, част от който е и срещата във Варна, за да трупа предизборен политически актив за 2019 г. Един вид, членството в ЕС е стратегическа цел на Турция, но тя няма да се моли, а ще стои гордо изправена. Но тъй като членството в ЕС я стане, я не, Ердоган гони „питомното”, онова, което е възможно в обозримо бъдеще. А това на първо място е спечелването на президентските избори през 2019 г.
На постигането на тази цел са посветени: военните интервенции в Сирия и Ирак; демонстрациите на военна сила в открити води край остров Кипър, където трябваше да започнат сондажи за нефт и природен газ; нарушенията на въздушното пространство и на териториалните води на Гърция в Егейско море, а дори и пленяването на двама гръцки войника и оставянето им в ареста, въпреки натиска на ЕС. Очевидно Анкара ще се опита да ги размени за осемте турски военни, избягали с хеликоптер в Гърция след неуспешния опит за преврат от 15 юли 2016 г.
При това кълбо от проблеми и противоречиви интереси, успя ли Бойко Борисов да надхвърли ролята на домакин на срещата на върха ЕС-Турция?
Къде бяха сложени българските национални интереси? На масата на преговорите, или в менюто, редом с коняка на Юнкер и шербета и айрана на Ердоган? За жалост, повече са основанията да си мислим, че те бяха сервирани като баклава или рахат локум. Защото вместо, подобно на Алексис Ципрас, да трансформира двустранните проблеми между България и Турция в проблеми на ЕС, Борисов направо се извини на Ердоган, че му е поставил въпроса за обезщетенията на наследниците на прокудените през 1913 г. от Източна Тракия българи.
„На двустранната среща с президента Ердоган съм поставил всички въпроси, за които настояваха опозицията в парламента и президентът Радев”, каза премиерът Борисов за българските медии. Един вид „извинявай, Тайпи, ама ме натискат едни „гадове” в НС и президентът Радев, които искат да ме свалят! Афедерсин, предавам ти исканията им, които не са мои, пък ти реши дали ще им обърнеш внимание!. Щото аз не мога като тебе да ги натикам в затвора за „тероризъм”!..”
Акцентирайки на насрещните претенции на Анкара за вакъфските имоти и пенсиите на българските преселници в Турция, заминали там преди и след „възродителния процес”, Борисов даде да се разбере, че тракийци отново ще пият една студена вода. Този въпрос се затлачва от около 70 години, прехвърля се на смесени комисии, и е прекалено наивно да се вярва, че Ердоган е този, който ще го реши. Въпреки двете резолюции на Европейския парламент, той ще си остане дълбоко замразен.
От „балканската Меркел” – толкова! Ердоган може да е обещал на приятеля Борисов да не се меси във вътрешните ни работи, но ориенталският принцип „гечерсе” („ако мине”) важи и за него. Протакането е утъпканият път към забравата.
Може да има и втора среща на върха, на която отново Борисов да е домакин. И какво от това? Докато ЕС се занимава с „диктатора” Путин и гони руски посланици заради интригите на Вашингтон и Лондон, няма да му остане време да опитомява „демократа” Ердоган.
Впрочем, на критиките и препоръките на ЕС за спазване на човешките права Ердоган ще отвръща с неизменното високомерие: „Кои сте вие, че да давате акъл на този народ? Запазете го за себе си!”.
Не е луд, който изяжда два зелника, луд е този, който му ги дава. При повсеместното отравяне, но не от „новичок”, а от русофобия на така наречените лидери на Европа, капитулацията им пред падишаха е неизбежна. Пари за бежанците ще бъдат преведени, но половината от тях ще ги платят страните членки на ЕС. Ще плаща и България, въпреки „най-сигурната” граница на ЕС.
На нашите управляващи, които са се самонатоварили с незавидната мисия на сервитьори, не остава нищо друго, освен да разнасят шербет, кафе и чай на срещите ЕС-Турция. Не сме уверени, че това ще се промени при друга конфигурация на властта. Защото навикът да се чака разрешение от „големите началници”, преди да кажем да или не, се е превърнал в гърбица на така наречения политически елит. Предизборно се правят гръмки обещания, които никой не вярва, че ще бъдат изпълнени. Членството ни в НАТО и ЕС не само не промени този манталитет, а сякаш го „европеизира”. Тоест, успяхме да заразим и „истинските европейци”. Затова и срещата във Варна се превърна в демонстрация на сервилност и угодничество. Преасфалтираха се, например булевард „Васил Левски” и пътят до резиденция „Евксиноград”, което проконтролира лично премиерът Бойко Борисов. А по повод двустранната му среща с Ердоган в. „Миллиет” (27.03.2018) написа: „Президентът Ердоган прие премиера на България Борисов”. Къде се състоя тази среща – в двореца „Евксиноград”, или в президентския сарай „Бештепе” в Анкара?!
Нима „сърдечният свят” на Ердоган се е разширил, включвайки не само Кърджали, а и морската ни столица? Ако съдим по свитата, с която пристигна у нас, отговорът трябва да е положителен.
Ердоган е единственият печеливш от „сърдечните си пориви”.