200 години от рождението на Мислителя на хилядолетието
• в кратката политическа икономия открай време е господствала идилията
На 5 май една голяма част от информираното и мислещо човечество отбеляза 200 години от раждането на Карл Маркс. За изминалото столетие обаче името му бе използвано най-вече като слоган за спекулациите около приложението и ролята на марксизма в тоталитарното общество!?!
Днес добре знаем какво всъщност означава понятието тоталитаризъм и колко удобно бе използвано за целите на т. нар. нов световен ред...
Естествено е, че Маркс и неговият Капитал тепърва ще бъдат забранявани и критикувани и от ляво, и от дясно, и от центъра. Но Маркс предвиди, че малка група свръхбогати ще управляват световната икономика, че капсистемата е неустойчива и смъртоносна със своите циклично завихрящи се икономически кризи, че индустриализацията може да подобри отношенията между хората.
Дали не звучи футуристично, но през 1848 г., когато е написан “Манифест на комунистическата партия” (в съавторство с Фридрих Енгелс) детският труд не е изключение, а норма, а Маркс настоява децата да ходят на училище, не на работа, настоява за безплатно образование в обществени училища и забрана на детския труд във фабриките. Маркс настоява и за достатъчно свободно време, което хората сами да решат как да употребят, да имат право на обедна почивка и на пенсия... Именно Маркс обяснява как в капиталистическото общество повечето са принудени да продават труда си срещу пари, защото няма какво друго да продадат, а тази замяна - труд срещу пари - води единствено до жестока експлоатация, до усещането, че отделният индивид, смазан от работа, губи представа за основните човешки ценности.
В своите “Икономическо-философски ръкописи от 1844 г.” Маркс за пръв път свързва удовлетворението от работата с благополучието. И не на последно място - Маркс, казано на съвременен език, е първият истински активен поддръжник на протестите, основател на Първия интернационал и автор на прочутото “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”. Маркс полага основите на борбата за подобряване условията на работа, а и на живот, на правото на труд, тоест, борбата за социални реформи.
Именно Маркс още в своето време съзира огромната опасност от тясното сближаване на държавата и големия бизнес и настоява да не се изпускат от поглед средствата за информация. Правителства-банки-бизнес са ключови играчи в колониалната система. “Ако практиката (дори порочна) е ефективна за бизнеса и държавата - да речем робството като двигател на колониалното развитие - значи законите ще я защитават”, е един от изводите, до които достигат Маркс и Енгелс.
Маркс внимателно следи пресата и прави извода, че дребните престъпления и криминалните случки, в които участват бедняци, се преувеличават силно, докато престъпленията на „белите якички” и политическите скандали остават в сянка и премълчани.
Днес - както знаем, - е модно да се говори за фалшиви новини... Но за Мислителя на хилядолетието пресата наистина е ефикасен инструмент за разделение на обществото - ирландците крадат работните места на англичаните, черните скачат срещу белите, мъжете срещу жените, имигрантите срещу местните... и докато бедняците се борят едни с други, богаташите спокойно си живеят живота.
През 1854 г. Уилям Тъкъри употребява в свой роман понятието капиталист в значението на собственик на капитал. Карл Маркс е първият, който го използва в икономически смисъл в “Капиталът”, през 1867 г. Ето така преди светът да чуе за термина капитализъм, вече знае за марксизма и възниква опозицията капитализъм-марксизъм.
Днес, по повод 200-годишнината на “Капиталът”, британското списание “Икономист” призовава управляващите по света да прочетат отново Маркс, тъй като “диагнозата за загубите, причинени от капитализма, изглежда изумително точна”, списанието нарича Маркс “Давоският пророк”, тоест, пророк на “бюрократичния капитализъм”, чийто символ е Давос и срещите на върха там. Марксовият пролетариат се превръща в прекариат, предупреждава “Икономист”... Колко интересно!..
Споровете около “грешките” на Маркс в средите на специалистите обаче не могат да омаловажат истинската цена на неговите наблюдения и формулировки. И особено таланта му на изследовател и “архивист”, защото благодарение на упорития му събирачески труд за следващите поколения остава неопровержимата истина и безценното свидетелство на документа, поднесени в “Капиталът”, за това на какво се крепи съвременният просперитет и богатството и колко милиони човешки животи са заровени в основите на “новия световен ред” към днешна дата...
... Видяхме как парите се превръщат в капитал, как капиталът произвежда принадена стойност и как благодарение на принадената стойност се увеличава капиталът. Но натрупването на капитала предполага принадена стойност, принадената стойност - капиталистическо производство, а последното - наличност на значителни маси капитал и работна сила в ръцете на стокопроизводителите. Така че цялото това движение като че се върти в омагьосан кръг, от който можем да излезем само като приемем, че капиталистическото натрупване е било предшествано от едно „първоначално” натрупване, което не е резултат на капиталистическия начин на производство, а негова изходна точка.
Това първоначално натрупване играе в политическата икономия приблизително същата роля, каквато играе грехопадението в теологията. Адам вкусил от ябълката и по такъв начин грехът влязъл в човешкия род. Обясняват произхода на греха, като го разказват като анекдот от миналото. В отдавна минали времена е имало, от една страна, група от трудолюбиви, разумни и преди всичко пестеливи избраници, а от друга страна - мързеливи лумпени, които прогулявали всичко, което имали, и дори нещо повече.
Наистина легендата за теологичното грехопадение ни разказва как човек е бил прокълнат с пот на челото да си изкарва хляба; а историята на икономическото грехопадение ни разкрива, че има хора, за които това съвсем не е нужно. Но все едно. И така станало, че първите натрупали богатство, а последните в края на краищата нямали вече нищо за продаване освен собствената си кожа. И от това грехопадение датира бедността на широките маси, които все още, въпреки всичкия си труд, нямат какво да продават освен себе си, а тъй също и богатството на малцината, което постоянно расте, макар че те отдавна са престанали да работят.
Както е известно, в действителната история главната роля се пада на завоеванията, поробванията, грабежа, с една дума, на насилието. Но в кратката политическа икономия открай време е господствала идилията.
Правото и „трудът” открай време са били единственото средство за забогатяване - естествено, винаги с изключение на „тази година”.
Всъщност методите на първоначалното натрупване са всичко друго, само не идилични.
Парите и стоките сами по себе си не са капитал, както не са капитал сами по себе си и средствата за производство и за живот. Те трябва да бъдат превърнати в капитал. Но самото това превръщане може да се извърши само при известни условия, които се свеждат към следното: два твърде различни вида стокопритежатели трябва да се срещнат и да влязат в контакт - от една страна, собственици на пари, на средства за производство и за живот, които искат да увеличат присвоената от тях сума от стойности, като закупят чужда работна сила; от друга страна - свободни работници, продавачи на своята собствена работна сила и следователно продавачи на труд. Свободни работници в двояк смисъл, а именно, че нито те самите спадат непосредствено към средствата за производство, както спадат към тях робите, крепостните и т. н., нито пък средствата за производство им принадлежат, както е при самостоятелния селянин и т. н.; напротив, те трябва да бъдат свободни, да бъдат лишени от средства за производство. С тази поляризация на стоковия пазар са дадени основните условия на капиталистическото производство.
Капиталистическото отношение има за предпоставка, че собствеността върху условията за осъществяването на труда е отделена от работниците.
Щом капиталистическото производство стъпи веднъж на собствените си крака, то не само запазва това отделяне, но и го възпроизвежда във все по-голям мащаб. Така че процесът, който създава капиталистическото отношение, не може да бъде нищо друго освен процес на отделяне на работника от собствеността върху условията на неговия труд, процес, който, от една страна, превръща обществените средства за живот и за производство в капитал, а от друга страна - непосредствените производители в наемни работници.
Така че тъй нареченото първоначално натрупване не е нищо друго освен историческият процес на отделянето на производителите от средствата за производство. Той се представя като „първоначален”, защото образува предисторията на капитала и на съответния му начин на производство.
Икономическата структура на капиталистическото общество е произлязла от икономическата структура на феодалното общество. Разпадането на последното е освободило елементите на капиталистическото общество.
Непосредственият производител, работникът, е можел да разполага със своята личност едва след като престанал да бъде прикрепен към земята и да бъде крепостно или феодално зависим от друго лице. За да стане свободен продавач на работна сила, който разнася своята стока навсякъде, където тя намери пазар, той освен това е трябвало да се избави от господството на цеховете, от техните чирашки и калфенски устави и другите стеснителни предписания относно труда.
По такъв начин историческият процес, който превръща производителите в наемни работници, се явява, от една страна, като тяхно освобождение от крепостната зависимост и цеховата принуда; и само тази страна съществува за нашите буржоазни историци. Но от друга страна, тези новоосвободени стават продавачи на самите себе си само след като им бъдат ограбени всички средства за производство и всички ония гаранции за тяхното съществуване, които са им осигурявали старите феодални институции.
А историята на това тяхно експроприиране е записана с потоци от кръв и огън в летописите на човечеството.
* * *
Големите феодални войни погълнали старата феодална аристокрация, а новата била рожба на своето време, за което парите били властта над всички власти. Така че неин лозунг е станало превръщането на нивите в пасбища за овце.
Жилищата на селяните и котеджите на работниците или били насила разрушавани, или били предоставяни на разрухата.
„Ако речем да сравним сегашното състояние със старите инвентари на всяко рицарско имение - казва хрониката на Харисън, - ще намерим, че са изчезнали безброй къщи и дребни селски стопанства, че земята изхранва много по-малко хора, че много градове са западнали, макар че някои нови градове процъфтяват... Аз бих могъл да поразкажа нещо за градове и села, които са били унищожени заради пасбища за овце и където са останали само господарските къщи”...
Оплакванията в такива стари хроники са винаги преувеличени, но те точно предават впечатлението, което революцията в производствените отношения е произвела върху самите съвременници.
Едно сравнение между съчиненията на канцлерите Фортескю и Томас Мор прави нагледна пропастта между XV и XVI век. Както правилно казва Торнтън, английската работническа класа се е сгромолясала от своя златен век в железния век без никакъв междинен преход.
* * *
Насилственият процес на експроприиране на народните маси получил в 16 век нов ужасен тласък от реформацията и от съпровождащото я колосално разграбване на черковните имоти. По време на реформацията католическата църква е била феодална собственица на голяма част от английската земя. Ликвидирането на манастирите и т. н. превърнало техните жители в пролетарии. Самите църковни имоти били най-вече подарени на хищните кралски любимци или продадени на безценица на спекулиращи арендатори и граждани, които масово изпъждали старите наследствени наематели и съединявали техните стопанства. Гарантираната от закона собственост на обеднелите селяни върху част от черковния десятък била мълчаливо конфискувана...
