Великия инквизитор, за когото се говори по-долу, е героят на Ф. М. Достоевски от романа му „Братя Карамазови”, част втора, книга пета, озаглавена „Pro и Contra”.
1. Думата „интелигенция”
днес е все по-рядко срещана и все по-непозната и използвана. Както все по-непозната и изчезваща е думата, обозначаваща понятието народ.
Интелигенцията произлиза от народа, изразява го и го води в неговия исторически път. Народът излъчва от себе си интелигенцията, дарява й живот, подхранва я и я обявява за свой духовен водач. Чрез нея той се самоосъзнава, а благодарение на него тя придобива способността да го води в историята и да съхранява душата и облика му, да бъде неговият ум, чувствителност и съвест.
Това не са две обикновени думи и понятия, а социални категории, които неолибералните философи се мъчат да изличат, мотивирайки се с твърдението, че вече няма нито народ, нито интелигенция, а само общество и интелектуалци. За тях няма народ, а само гражданско общество; нацията е на път да изчезне. А интелигенцията било руско явление, което в гражданското общество от западноевропейски тип е непригодно. Друга била структурата на това общество и в състава й подобно съсловие не съществува.
Неолиберализмът и неговата политическа власт успяха да реорганизират българския свят и да го подчинят на своите социално-политически правила и норми, изваждайки го от традициите и устройвайки го напълно по западен образец. На въздействието им обаче се подчиниха най-вече онези негови съставки,
които са най-зависими физически от властта
и нейното благоволение, заради което най-охотно и усърдно й служат – независимо какъв е характерът и нравът на тази власт.
Това стана сравнително лесно заради наложения пазарен принцип в неговото устройство и отказа на либералната държава да контролира обществото, да го насочва и му помага в моменти на тежки за него изпитания. Този тип общество съзнателно и целенасочено убива онези социални съсловия и прослойки, които биха му възразявали и пречели да установи своите правила, норми и нравствени ценности, защото противоречат на установените традиционни представи за живота и морала. Съпротивляващият се, дори и само с мисли и съмнения, е нежелан и обявяван за опасен за новото време, защото би могъл да предупреди, че все пак „царят е гол” и че обещаваните блага са илюзорни, вредни за общественото здраве и бъдещето на нацията.
Най-зле пострада интелигенцията
тя практически бе ликвидирана, като преди това бе изкуствено разслоена, разделена и вътрешно противопоставена в борба между политически определили се нейни крила.
Тези, които приеха неолиберализма и замениха предишните си думи и позиции с проповед на „европейски ценности” и живот в материално благополучие, застанаха на едната страна и заклеймиха собственото си минало. Другите, голяма част от които не осъзнаха навреме, а и защото не пожелаха да се нагаждат и продават, какво ги задължават да направят, изпаднаха в социалните низини и трябваше да понесат несгодите на новия си бит. Това бе тяхното потресение, което и до ден-днешен не съумяват да преодолеят.
Възпроизводството на неолиберализиралата се интелигенция или на съсловието на интелектуалците се извърши ускорено чрез обсебване на университетите, медиите и онези институции, които поощряват и финансово подпомагат занимаващите се с интелектуална дейност. В това възпроизводство намесата на чуждите фондации, сред които „Отворено общество” на Сорос бе най-активна и щедра, е безспорна. Те поощряваха интелектуалците да подражават и сляпо да копират поведението на западните си колеги, като им внушаваха, че това именно поведение е причината за високия стандарт на техния живот, за големите възможности пред тях за спокойна и плодотворна работа, за тяхната известност и прославеност.
Довчерашните никому неизвестни поети, критици, научни сътрудници и асистенти
бързо налапаха въдицата
с примамката и се изживяха като новите светила на науката, литературата и политиката. Започна се светъл перриод от живота им, натоварен с научни командировки в Европа и САЩ, с интервюта, конференции, стипендии, книги.
Онези, които преди им „пречеха” и не им даваха „да се развиват”, сега се бяха изпокрили, гузно мълчаха, изплашени от очакващото ги възмездие.
„Интелектуалците” бързо ликвидираха интелигенцията,
за да се установят и в България „европейските ценности” и тя стане част от Европа.
Времето от края на 20 век до наши дни бе време не просто на грандиозна и радикална промяна, а на развитие на една невиждана преди социална метастаза, обземаща целия национален обществен организъм, за да го обездвижи, да скове и притъпи ума и чувствителността му към греха и пороците на новата социално-политическа и икономическа система.
Извършена бе революция, която смени собствеността и начина на живот без каквато и да било съпротива, защото бе умъртвила нерва на социалната чувствителност. Но тя направи нещо по-страшно: изроди и поквари морала и нравствеността на българския свят.
Такава революция българската действителност не познава в цялата си предходна история.
2. Всичко това бе невидимо,
ала умело ръководено от Великия инквизитор.
Великия инквизитор е героят от съчинената от Иван Карамазов „поема” в романа на Ф. М. Достоевски „Братя Карамазови”, която той разказва на по-малкия си брат Альоша, малко преди да бъде убит баща им. За убийството, както е известно, ще бъде обвинен най-големият им брат Дмитрий.
За тези, които не са чели романа или са го забравили, ще предам накратко за какво става дума в част втора, книга пета, озаглавена „Pro и Contra”, където Великия инквизитор е главното действащо лице.
„Поемата” е въображем диалог между Великия инквизитор и слезлия на земята Господ Иисус Христос. Хората разпознават Божия Син, покланят Му се и Го молят да изцери болестите и недъзите им. Тогава пред множеството се появява Великия инквизитор, който предния ден е осъдил и изгорил на клада сто еретици. Множеството изведнъж осъзнава кой стои пред него и мигновено се подчинява на заповедите му, изоставяйки Божия Син, Когото допреди малко прославяха за чудесата Му. Великия инквизитор заповядва да уловят Божия Син и Го затворят в тъмница. В полунощ той слиза при своя пленник и започва да Му говори.
Това, което Му говори, е укор и натяквания, че се е отказал да отговори на въпросите на сатаната в края на Неговия четиридесетдневен пост в пустинята. Това е разказано в Светото Евангелие по Матея, гл. 4, стих 1-11. Иисус Христос не се поддава на дяволските съблазни и не превръща камъните в хлябове, нито скача от скалата, за да покаже, че е Бог и ангелите ще Го подемат, за да не падне. И дори не му се и покланя, както оня го кара.
Минават тринадесет века и християните забравят Христовите заповеди и устройват живота си по свой начин. Уж следват Неговите завети, а всъщност са се отдалечили неимоверно от тях. Властта, чийто изразител е Великия инквизитор, овладява човешката воля и я подчинява, служейки си с Христовото учение. Не спасение на душата, не мир, любов и вяра утвърждава тази власт, а страх, угодничество, материален интерес, подчинение, демагогия. Нейната най-голяма грижа е да превръща камъните в хлябове, за да нахранва хората и като ги нахрани, да ги направи напълно зависими и неотделими от себе си. Свободата е ненужна, вредна дори; тя е толкова голяма отговорност, че превръща хората в нейни роби. Властта на Великия инквизитор следва не Божиите заповеди и завети, а сатанските съблазни, които убедено намира за по-необходими, естествени и логични, за да просъществува човечеството и за да бъде то щастливо и доволно.
Великия инквизитор укорява Иисус Христос за това, че е дал излишна и безполезна за ежедневието свобода; че е натоварил човека с такъв тежък товар, който не е в състояние да издържи – вместо да му даде хляб и избави от трудностите. Човекът поради това не умее да устройва живота си. За какво му е да бъде свободен, щом ще е беден и гладен. Той има нужда не от свобода, а от някого, който да се грижи за него, да го пази, напътства, покровителства, за да му бъде благодарен и покорен. Ето, посочва Великия инквизитор, това даваме ние! Затова Ти не си необходим. Отивай си, казва му той, и повече не се връщай. Иначе още утре ще Те сложа на кладата и ще Те изгоря на нея.
Казано кратко и ясно, Великия инквизитор е истинската и единствена буржоазна власт в буржоазното общество. Тази власт е човешка, твърде човешка, а идеалът й е превръщането на камъните в хлябове. А нали това искаше и сатаната!
В романа монологът на Великия инквизитор е предадена в синтезиран вид основната идеология на буржоазното време, отделяща човека от Бога, за да го поведе по пътя на материалния възход и благополучието, очертан от сатаната. Християнството учи, че сатаната е най-големият враг на човека. За да върви по този път към материалното, човекът се отказва от Господа, изпълва се с вяра в себе си и в своето могъщество, самообявява се за новия бог, съблазнявайки се, че ще преобрази природата и единствен той ще управлява земята и човечеството. И прокламира, че всичко е позволено.
„Всичко позволено” обаче не е свобода,
а премахване на моралните задръжки и страха от Бога. Но оставя и дори усилва страха от властта на силния, на новия господар, който лъководи държавата и организира обществото. Всичко обаче е позволено единствено за този, комуто се подчиняват хората, за да работят за него. Всъщност по този начин да възстановява робството.
Щом искаш да живееш богато, да печелиш, трябва да се откажеш от Бога и се продадеш на сатаната, за да си сводобен и ти бъде позволено „всичко”. А всъщност, да се поробиш на греха и погубиш душата си.
Ф. М. Достоевски е предал тезата не толкова на едно духовно лице от католическата църква, колкото спора на буржоазния човек с Бога. Настъпило е ново време, в което този човек дръзко поставя под съмнение и дори направо отрича учението на Иисус Христос, което му пречи да се разгърне и утвърди своята воля, предприемчивост, демагогия и коварен егоизъм.
Буржоазният човек е придобил самочувствие и дръзва да се самообяви за всесилен и всемогъщ. Но му трябва идея и идеология, за да живее без религия и извън Господа, за да получи поне съгласието и подкрепата на другите. Великия инквизитор формулира тази идеология, в чиято основа е всичко онова, което Бог е показал, че е сатанинско и от което трябва да се пазим. Именно логиката на сатаната възприема буржоазният човек, за да устрои новото общество и го изпълни с практичния си дух.
Аз преразказвам съвсем накратко една глава от роман на руски писател. Но това, което Великия инквизитор говори в този роман на Божия Син, е идея и страст на всяка нация и нейната национална литература. Защото въпросите на този герой са въпроси на времето, което иска да убеди себе си и бъдещето, че е право и че буржоазният човек трябва да се разбунтува по този именно начин, за да освободи личните си сили и енергия и подреди живота на своето общество.
От тук насетне всеки, който иска да живее „добре”, спокойно, богато, без да се терзае нравствено и се измъчва над тайните на битието, да се стреми към покаяние и спасение на душата в „отвъдния свят”, за който сатаната вече го е убедил, че не съществува, е най-добре да бъде на служба при Великия инквизитор.
Следва
