Капиталистическата система, както всяка друга, има нужда всички актьори да играят своите роли. Ако мнозинството не ходи на работа, капитализмът няма да работи. Тогава играта свършва. Трябва да ходим на работа, след което да ходим в мола... за да си купуваме плодовете на нашия труд. Трябва да играем и от двете страни, иначе играта не се получава.
Но капитализмът има един вътрешен проблем, или, както казва Маркс, има вътрешно противоречие.
Всеки капиталист се опитва да пести от трудови разходи:
да замени скъпоплатения работник с по-ниско платен, да го замени с машина, или да го накара да приеме по-ниско заплащане. Винаги се опитват да пестят от трудови разходи, защото това увеличава печалбите им. Но винаги се изненадват, когато открият, че техните по-големи печалби, дошли от занижените разходи за заплати, водят до това работниците да нямат пари да купуват.
Спечеленото от изстискването на работниците е загубено, защото си изстискал клиентите си.
Капитализмът не може да се измъкне от тази дилема, защото такава е природата му. Ако я реши, вече няма да е капитализъм, което – сигурно ще ви изненада – капиталистите не искат. Те са вечно в тази дилема, защото няма изход от нея. Обаче могат да я отложат. Всички знаете как го правят. Как да продължите да купувате, ако не ви плащат достатъчно? Отговорът е:
чрез пластмасата в портфейла ви. Чрез дълг.
Заемате пари и така можете да харчите, без да ви плащат. Страхотна работа!
Разбира се, че ще имате 12 кредитни карти. Разбира се, че ще теглите заеми за колеж, за кола, за къща. Теглите и теглите. Това е мечтата на капиталиста – да има клиенти и да не плаща никакви заплати. И вземайки допълнителните печалби от по-ниските разходи за труд, какво прави с тях? Готови ли сте?! Разберете ли това, ще разберете капитализма и ще му станете врагове. Взема печалбите от спестеното от работниците и им ги заема, за да си купуват на кредит това, което той продава. Разбирате ли? Изстисква ви като работник и ви заема пари, за да ви изстиска и като кредитополучател.
По-лошото от това е само големият брой американци, които са благодарни за предоставената им възможност... Съучастници сте в собственото си прецакване, което не е комплимент.
Демократичен ли е капитализмът?
Ето и друг пример за това как липсата на икономическа демокрация подкопава политическата. Това е тема, която често обсъждам.
Работното ни място не е организирано по демократичен начин. Когато отидете на работа сутринта – дали в офис, магазин или фабрика, попадате на място, където малка група хора, бордът на директорите – обикновено 15-ина души в една корпорация, избирани от мажоритарните акционери… Да напомня: бордът на директорите взема всички важни решения в големите компании. 15 души. Как се попада в него? Избират те. Кой те избира? Акционерите. Те имат по един глас за всяка притежавана акция. Ако нямате акции, нямате и глас в избора кой да управлява компанията. Ако притежавате 12 акции, имате 12 гласа. Ако имате 212 млн акции, имате 212 млн гласа.
Един процент от хората в страната притежава две трети от всички акции.
Това е единият процент, контролиращ кой влиза в бордовете на директорите.
Вие имате 11 акции на „Дженерал Мотърс”, наследени от прабаба ви след смъртта й. И аз се радвам за вас, но влиянието ви над „Дженерал Мотърс” е равно на моето, без да имам наследени акции. Малка група хора решава кой да влиза в тези бордове. Подготвям ви, ако имате амбиция да ставате член на такъв борд – купувайте си лотарийни билети, защото шансът ви е по-голям.
Когато отидете на работа, попадате на изключително недемократично място, където правите каквото ви кажат. Трябва да сте там в 9 часа. Защо? Защото така са ви казали. И да седите там. Защо? Защото така са ви казали. И да работите с тази машина, защото така са ви казали, както и да правите всичко останало, което ви кажат. А в 17 ч ви казват: прибирайте се и оставете всичко произведено тук. Може да сте хвърлили своите сила и креативност, но то не е ваше. Създали сте го, но не го получавате. Отивайте си у дома и се върнете утре, за да правите същото. Нещастници такива. Но не говорим така, за да не нараним чувствата ви. Искаме да се върнете, за да го правите и утре. Нямате никакво влияние. Кой решава дали фабриката или офисът няма да затвори? Бордът на директорите. Но вие живеете с последствията да нямате работа, да нямате къде да отидете.
Каква власт имате? Ако нямате акции, както е с почти всички работници, значи нямате никаква власт. Живеете с последствията, но нямате власт. Ако решат да използват технология със силен шум, увреждащ ушите ви, имате свободата да напуснете и да отидете да работите другаде, където има също толкова демокрация.
Изборът ви се свежда до различни недемократични работни места.
Затова е толкова важно да ви карат да се чувствате свободни. Свободни сте, да. Това е една изключително недемократична система. И защо тя подкопава политическата демокрация? Защото работното място – офис, фабрика, магазин – е мястото, където повечето хора прекарват зрелия си живот. Веднага щом завършите образованието си, започвате работа. От понеделник до петък. Пет от седем дни, в най-хубавите часове от деня, вие сте на фундаментално недемократично място. И отнасяте у дома последствията от това по безброй начини. Каква демократична политическа система би съществувала при това? По мое мнение, никаква.
Всъщност обучаваме хората да не вярват в демокрацията, да нямат очаквания към нея. Точно това правим ежедневно. Разбира се, че след като се приберете от работа, едва ли си мислите: Я да видим сега с какво да подобрим квартала... Вие не си задавате такива въпроси. Това са въпроси за хората, управляващи бизнес. Те са тези, които мислят какво да се случи, докато от вас се иска просто да си вършите работата, след което да се приберете, да си вземете бира, да седнете пред телевизора, да си наврете две големи парчета пица в лицето и да легнете да спите, за да имате енергията да правите същото отново.
Никъде в обществото не се учим на демокрация.
Разбира се, че хората няма да са „мотивирани” за демокрация. Те нямат представа как да управляват общество, защото не им е позволено да го правят още на работното място. Ако имахме работнически кооперативи, ако имахме демократична организация на бизнеса, в която всеки да има отговорността – не само правото – да участва във вземането на големите решения, ако бордът на директорите се състоеше от всички работници, така че да работите от понеделник до четвъртък, а в петък да не вършите нормалната си работа, а да седнете с всички останали и да решите: какво, как и къде да произвеждате и какво да правите с печалбата – защото това би трябвало да прави всеки човек, тогава бихме учили хората да участват в управлението, което искаме от тях в демократично общество.
И „Ню Йорк таймс” нямаше да се чуди защо хората не искат да гласуват. Не искат, защото не участват във вземането на решенията. Те са напълно лишени от това през по-голямата част от живота си на възрастни. Трябва изведнъж да се преобразят, да изглеждат по друг начин, в сравнение с това, което се иска от тях на работното място... Просто няма логика. И всяко общество, което иска демокрация в политиката, различна от формалната и ритуална, трябваше отдавна да повдигне дебат по фундаменталния въпрос: как да имаме политическа демокрация, седнали върху икономическа система, която е толкова антидемократична? Няма изход от това. Също така е въпрос на нагласа.
Хората, “които стават”...
Ще ви споделя личен опит. Хората, които оглавяват корпорациите, са ходили в определени училища в страната - това е повтаряща се тенденция.
Някои може би сте чували за Андовър и Ексетър, които са известни частни училища. Те са създадени за хора, които знаят, че един ден ще управляват бизнес, и го знаят, защото идват от семейства, които правят точно това. Те подготвят учениците за Харвард, Йейл, Принстън и другите, като понякога правят грешка, допускайки в редиците си хора, които не идват от правилното място. Често го правят с огромно самопотупване по гърба, гръмогласно огласявайки либералния си подход да допуснат и други при тях, в името на разнообразието. Та и с мен се случи, въпреки че родителите ми нямаха нищо, да уча в Харвард. След като завърших, учих в Станфорд, а след това и в Йейл. Боже! 10 години от живота ми минаха в тези странни институции. За мен бяха странни, защото много рано научих, по един дълбок начин, че не ми е там мястото. Но те не го разбраха, а и не им казах. И останах.
Там научих нещо много интересно: малко студенти като мен учиха усилено през първите две години. Все пак така ни бяха възпитали родителите ни. Надеждата ти е да наблегнеш на ученето и да получаваш добри оценки – така ще избегнеш работата на неприятно място. Бях под напрежение да го постигна и учих усилено първите две години. Толкова време ми трябваше, за да забележа, че повечето други студенти не го правеха. Те започваха да пият от четвъртък сутринта и продължаваха до неделя вечерта. Възхищавах им се, защото аз не го правех. И за нищо не се тревожеха. А аз, в някой момент да не уча? – немислимо нещо. Но те не се тревожеха, защото работата им бе... И имаха един такъв стил, на който също се възхищавах. Не само заради туидените сака с кожена кръпка на лакътя, въпреки че е сложена на място, което дори мъничко не е износено. Тя е сложена само защото е кожена кръпка, не защото е нужна. Аз нямах такъв проблем, защото нямах такова сако. Ако имах, щях да имам и кожена кръпка. Та там ме тревожеха разни неща, но не и тях.
След време осъзнах, че не се тревожат, защото имат друга нагласа, знаейки, че след това ще работят в някоя компания някъде. Може да не е точно където искат, но пък...Просто го знаеха.
Повечето работници също научават нещо, което и аз разбрах. Повечето хора осъзнават рано, дори да не си го признават, че те няма да стигнат до горе. Някои го разбират рано, на други им трябва повече време. За някои е трудно, защото наистина искат да повярват, че ако си умен и работиш здраво, ще стигнеш до върха. Постоянно го правя, но наистина мразя да обяснявам на студентите си, че това е глупаво. Наистина е болезнено. Те се опитват да се държат за тази надежда, в което има нещо красиво, но и нещо жалко в същото време, защото е лудост. Научих, че тези богати, добре подготвени деца, ще станат добри в ръководенето на бизнес, защото то няма нищо общо с уменията, а с нагласата.
Управлението на бизнес е малко като влизането в скъп магазин. Вие можете да влезете в него, но усещате нещо... Хората ви зяпат, мислите, че мениджърът ви наблюдава и по-добре да не си мислите за това, което искате да направите. Тогава в магазина влиза човек, който се държи така, сякаш е бил там цял живот, гледащ на всички останали като на слуги. Той ще избере кой да го обслужва и ще изглежда чаровно. Те знаят, че принадлежат на това място.
Така е и с политическата демокрация. Трябва да усещаш, че си начело. Да кажеш тежката си дума, да бъдеш чут, да вземеш предвид мнението на мнозинството... Някои го чувстват, но иронията в обществото ни е, че това са тези на върха, което не ни е нужно. Трябва останалите да го почувстват, но не могат, защото тази идея не е насърчавана, подкрепяна, поддържана. И причината е работата. Там вие сте... неприятно ми е да ви го кажа, но там вие сте роботи! Правите едно и също нещо всеки ден. И толкова.
Ако искаме политическа демокрация, трябва да имаме икономическа такава.
Трябва да преобразуваме работното място. Трябва да стане напълно различно място, иначе нашата отдаденост към политическата демокрация е фалшива като четиридоларовата банкнота. Никога не е имало такава.
Предизвиквам ви да откриете място от който и да е исторически период, поддържало нещо близко до политическа демокрация, при липсата на демокрация в икономическата система!
Превод Илияна Станчев
