И ще свърши денят.
И нощта. По-нататък
и за мен ще изгрее
една ярка звезда.
И по нея, по нея
аз ще стигна в мъглата
сам до острова пуст -
свобода.
И тогава ще видя,
че там няма нищо,
че съм спрял върху бряг
без порои, без брод,
дето гръм не отеква
и в столетни огнища
не искрят и не тлеят
нито скръб, ни живот.
Ще простенат устата
думи тъжно горещи
за приятелски маси,
за вълшебни лъжи,
за полята отвъдни,
за реките отсрещни,
дето гарвани грачат,
но и щъркел кръжи.
И ще тръгна обратно
към Земята мъглива,
там, където все още
има нощ, има ден
и където под зноя
от пръстта мълчалива
хора плачат и пеят,
и разпитват за мен.
И когато се спра
сред местата любими,
ще прошепна пред всеки
скъп за мен земен гроб:
мои есенни пролети,
мои пролетни зими,
свобода не желая.
Аз съм вашият роб!
