Времето ще каже...
Нощ. Звезди. И шепот от звездите.
Корени. Листа. Живот и тлен.
Тук са и на мъртвите душите.
Пак от тях съм заобиколен.
Меко пука родното огнище.
Вятърът утихне, заечи.
Само времето не казва нищо,
само то като крадец мълчи.
Зная, че каквото и да питам,
няма отговор да чуя тук...
А навън е пролет и стрехите
пеят с най-вълшебния улук.
Пеят те - без ничия заръка,
и не ми отмерват със везни
колко път ме чака, колко мъка,
колко мрак и колко светлини.
Времето ли? - времето сме ние,
стига само през дима му гъст
пролетното слънце да изпием,
да изгазим пролетната пръст.
И да помним: в нощите и дните
дим какъвто и да ни души,
че са с нас на мъртвите душите.
И до тях са нашите души.
