Вече много години се наблюдава една закономерност: колкото повече България затъва в неизбродното блато на т.нар. преход, колкото по-стъмнени стават хоризонтите на българския път през историята, толкова около определени дати, все по-яростна, все по-неуморна и неукротима става пропагандата против годините на социализма. Добре дресирани и хранени доберманите и наемниците на властта рамжат и облайват всичко, което може да подсети, изобрази или направо да се идентифицира, с онези 45 години, за които площадите на демокрацията ни уверяваха, че стигат. Правят го, обаче, не особено талантливо, но за това пък упорито.
Разбира се, целта е повече от прозрачна: да не би някой да се досети, че за 29години онази България беше достигнала Хималайски висоти в своето собствено съзидаване и самоизграждане; бе изкачила невъобразимите за днешните ни представи модернизационни, технологични, промишлени, селсокстопански, културни и духовни стъпала в своето развитие, и се бе възправила горда със своите успехи, на 29-тото място по темпове на развитие, сред всички държави в света.
Днес, за тези успехи, устите на медиатори и медии са залепени, не с лейкопласт, а направо с туткал. Междувременно, бе разрушено цялото материално наследство, на онази България, която загубихме. Булдозерът на демокрацията изравни със земята заводи и фабрики, изрина работни места, почивно дело, железници, кооперативи, здравеопазване, образование, армия, служби и пр. Днес, до където му стига погледа на човек - все разруха! - невиждана и нечувана, по-дълбока и от Марианската падина.
Иначе обаче сме свободни : членуваме в ЕС, дори го прецедателствувахме за 6 месеца! Членуваме и в НАТО. Имаме си и три, за съвместно използване със САЩ, „военни съоражения“, както за по-демократично наричаме американските бази на българска територия, за които няма сведение крак на български военен да е прекрачвал техния праг; Вече ще отделяме не 2% от БВП, а 4%, за да се въоражаваме по натовски стандарти. Защото Русия ни дебне. И най-вече Путин! И руснаците пак се канят да ни заробят!...
През миналата година, през първата половина на месец юли, се появи една брошура, с която се слагаше началото, както ни обещаваха издателите от 168часа ООД, на поредица с интригуващо наименование : „Досие № 1“. На първата корица , под портрета на Тодор Живков бе изписано мощно заглавие „Живков без цензура – личния архив на диктатора“. Анонсите и те интригуващи : мистификацията с родителите; нелегалната борба; агент при Гешев; превземането на БКП и пр. и пр. Брошурата, както се полага, бе снабдена с предговор от главния редактор Слави Ангелов. Авторският колектив не е от значиение – наемници! - а за наемниците най-важна е парата. Но както се казва - Бог с тях!
Дали защото никога не ме напускало чувството, че мога да свидетелствам за живота ни, от първия ден на демократичната ни история, но още, когато разгръщах брошурата, успях да съпоставя на ум две събития – Забравеното наказателно дело №1 от 1990 година и въпросното „Досие №1“ от 2017 година. И си казах няма съществена ралика, само няколко различни букви.
През тази година, операцията, най-общо, бе повторена, само че на по-високо ниво. В дните около смъртта на Тодор Живков, авторът на едно знаменито стихотворение „Птица ми мина път“, Стефан Цанев, обичан от мнозина, в това число и от мен, поет, в пространна публикация, този път във вестник „24 часа“ се зае да предъвква пак същите „факти“ от „Досие №1“, което пък предъвква т.нар. обвинения от „Дело №1“,. Оказа се, обаче, че въпросната публикация е само незначителна част от Том 4 на известните „Български хроники“ от Стефан Цанев. Не мися да преразказвам публикацията. Ще кажа само : Де да ти беше минала, пак птица път, поете!
Някога, младият, Стефан Цанев отправи в своята първа книга поетичен призив към Александър Македонски да слезе от Буцефал. Темата за великия пълководец и тогава бе главна тема на братските нам „скопски историчари“, които изследваха пъпната връв на „македонскиот народ“. Не ми е известно те да са се вслушали в повика на поета. Напротив, обяздиха още по-здраво Буцефал и го въздигнаха в едно с неговият знаменит ездач в центъра на Скопие. От тогава до днес, Стефан Цанев прокопитва времевите хоризонти на необятната българска история. Какъв му е коя и с какво го заби, не ми е ясно. Но в това няма нищо лошо. Още хиландарският монах е казал „Българино знай своя род и език“!...
Винаги съм смятал, обаче, че да се пише история, трябва да бъде спазаван принципът на капитан Бордужан Момиш Ули, героят от незабравимата книга на Александър Бек „Волоколамското шосе“ : „За една лъжлива дума, за един преиначен факт – ръката до лакътя!“
Не мисля, че от времето на Херодот и Тукидит този принцип е бил спазван стриктно. В наше време и глухият цар на Египет чу, че само победителите пишат историята. Но пълният разгул и пълното доказателство за безнаказаност на победителите не се изразяват, според мен, в броя на разорените села, в разбитите армии и убитите войници, или в отведените в робство жени. Техният пълен разгул и безнаказаност, са в онзи съдбовен час, когато те решат да пишат историята за децата на победените народи. Това е техният връх и в отстояването на това си право, те са безмилостни и неумолими.
Сиреч, ако искаме да бъдем на страната на народа си, всяка интерпретация на факти и събития, изисква безукорна обективност. Иначе ще бъдем просто слуги. Това е особено важно в случаите, когато гаранция за обективност са подписът, честта и името на един поет. На обикновените наемници, историята може и да не запомни имената, на слугите - също. Но нейните „чекисти с остри профили“ никога не биха простили на Поета. Нарочно го изпизсвам с главна буква. Вместо извинение за дързостта да напомня това на автора на „Птица ми мина път“. Пък и защото си позволявам да му предложа и едно недозабелязано, а може би и недооценено от него историческо свидетслство. Изровил съм го от съдебните протоколи на позорното наказателно „Дело №1“. Бих се надявал, че когато с панорамен поглед, поета,обхожда пътеките и вълчите ями на българската съдба,ще спре своя остър взор на победител и изследовател и върху този исторически факт. Темата, в него, освен проблема за обективността, честта и достойноството, предполага и размисли за морала. И най-вече за моралния победител, който само историята може да утвърди. Ако поета, все пак не намери място в своите хроники, за позорното „Дело №1“, нека да пришие защитната реч на Обвиняемия поне в папката на Досие №1.
Както би казал Големанов, и светът да се свърши, кандидатите за славата на Тукидит и Херодот, няма да се свършат.
Но моята надежда е, че поне поетите ще останат честни.
