Американските частични избори са важни за Доналд Тръмп – ако ги загуби, едва ли ще успее да довърши мандата си. Представят Тръмп като някаква алтернатива на глобалния неолиберален порядък. Той не е алтернативата, но е една любопитна модификация, от която могат да последват и някои добри неща за света. Доналд Тръмп и неговия екип влезе в противоборство с Джордж Сорос и заплаши установения модел на неолиберален порядък. Една от главните политически и духовни характеристики на неолиберализма през последните три десетилетия е лукавата подмяна на политиката с образа на политиката. На геополитиката с образа на геополитиката. На теория, това е общо взето известно. Въпросът е, че сега се сблъскват два модела на подмяна на реалния свят.
Неолибералите нагло се кълнат в Айн Рандт, опияняват се от концепцията за „обективизма“, с която отваря вратата за абсолютния интерпретативен произвол
Esse est percipi , е твърдял отец Джордж Бъркли преди три столетия. Дефинирано по друг начин - съществувам само Аз и моите усещания. Останалите не ме интересуват, а истина… просто няма. Още в края на двадесети век субективния идеализъм изненадващо стана негласно официална доктрина на западния свят, но за това не се говори. Практическа политическа доктрина, не школарска. Доразвитието е, че светът вече дори не е такъв, какъвто го чувствам, както мислел Бъркли, а е такъв, какъвто ви се каже. /“а казваме НИЕ“, т.е. ТЕ/.
Победата на Доналд Тръмп на президентските избори бе резултат на базисното, не докрай отчетливо изговорено усещане на американската средна класа, че това което и говорят магьосническите медии просто не е вярно. Тръмп пое ролята на „алтернативно божество“ – другите се провалиха. Стив Банън го направиха велик магьосник „мейнстрийм – медиите“. Ню Йорк Таймс“, например. Той не е опонент на бушуващия неолиберализъм, но негов коректив.
Няколко илюстрации на българска почва.
Спорът за Истанбулската конвенция. Тя подменя обективната характеристика на пола с въпроса, кой как се чувствал. Физиологическата даденост, оказва се, нямала значение. Важно е „чувстването“. Но ако за „джендаризма“ /терминът е ненаучен/, обществото, по точно българското общество, намери сили някак да се противопостави, то например срещу неолибералната доктрина за корупцията не е казало гък. А тя е също толкова скандална. Какъв е механизмът по който Трансперанси интернешънъл и др., мери „равнището на корупция? За това те питат представителите на бизнеса – доколко по често или по рядко им искат рушвет – по строго определени „транснационални методики“. Не става дума за разследвания и присъди, а за „усещания“. Но те са продуцирани не толкова от личния опит, колкото от масовите медии. Сигурно в Румъния има дълбочинна корупция, както в повечето европейски общества. Но че румънския антикорупционен опит е на миражни крака е ясно. Като шокираща новина бе прието частното писмо на бившия кмет на Ню Йорк, а сега адвокат на Доналд Тръмп Рудолф Джyлиани до висшите румънски държавни институции. Джулиани говори за злоупотреби в главната дирекция за борба с корупцията – румънската гордост на Хилари Клинтън и на БНТ. Под ръководството на Лаура Кьовеши са вършени безобразия и беззакония. Монтирани са наказателни процеси. Нагласяни са доказателства. Разузнаването и прокуратурата са се договаряли кого и как да запишат и да „изпържат“. Шумно огласяваните осъдителни присъди, по правило са отричани в Съда по правата на човека. Те са произнасяни в нарушение на материалния и процесуалния закон. Банална истина е че корупцията не може и не бива да се бори с противозаконни средства, а точно това е правено по времето на Лаура Кьовеши. И да не пропускаме – тази доктрина преди това се утвърждаваше г-жа Моника Маковей. Един реален проблем бе раздут и бе представен извратено – колко гадове сме затворили. Беззаконията не биха се случили, ако институцията се придържаше към фундаменталните правни принципи. Съществена част от доктрината за върховенството на закона е презумпцията за невинност. Всеки е невинен до доказването на противното. В наказателния процес, вината се доказва или не. В противен случай, следва оправдаване. Това е цивилизационен въпрос и тази битка в Европа се води вече четвърт хилядолетие. Антикорупционната доктрина на неолиберализма, чийто глобален говорител е Джордж Сорос подменя правният подход с псевдопсихологически.
Т.нар „Бежанска криза“ бе представена на световната общественост изключително през субективните твърдения на бежанците. От правна гледна точка, за да бъдеш признат за бежанец, трябва да посочиш доказателства, че си преследван. Непреследвания не е бежанец. Неолиберализмът, по конкретно Соросовата доктрина, обяви за бежанци, стотици хиляди хора, които преди това бе подлъгала да напуснат страната си, където – съгласен съм, съвсем не е било леко да се живее. Псевдобежанците са жертви на едно глобално подвеждане – стъпваш в Европа, а от там - настне те те обгрижват. Както бе писал Сорос „по най-високите стандарти“.
Европейските общества си спестиха анализа на плана на Сорос за бежанците – ако нямате пари/европейските държави/, ще ви дадем на заем. За лихвите ще се договорим.
„Истината не е за всички хора, а само за онези, които я търсят“, гласи един циничен афоризъм на Айн Ранд. Ако го последваме, става ясно защо мнозинството от еврпейците , в т.ч и от българите приемат интерпретативните гаври на неолиберлизма.
Стив Банън мечтае след майските избори в Европейския парламент да има „дяснопопулистка супергрупа“, която да държи 1/3 от местата. Не зная дали това е по силите на Стив Банън, но е съвсем възможно, доколкото доминиращите десници – ЕНП и по правило припяващите и либерали концептуално са се поизчерпали. По един полуконспиративен документ, около една трета от настоящите евродепутати са били „хора на Сорос“. Може ли третината на Сорос да се сблъска с третината на Банън и това да е новата „европейска мечта“, по Рифкин? Съмнявам се, но виждаме, че страха е голям. Какво ще се случи, ако хората, по точно европейците, идващата пролет се събуят от медийното опиянение и видят цивилизацията през други, по трезви очи? Ако осъзнаят, че силовите отношения в този свят неусетно са туширали всички други политики. Ако осъзнаят, че четири пети от бежанците не са бежанци, а са нормални социално-икономически мигранти и те, както и всеки друг човек на тази планета, трябва да се трудят за насъщния? Да осъзнаят, че условията за живот в по голямата част от Африка днес са по тежки отколкото преди четирдесет години. Вили Бранд, Хелмут Щмид и норвежката социалистка Гру Харлем Брутланд които настояваха за равновесно развитие на света исторически се оказаха прави. Че спирането на диалога „Север – Юг, с което започна президентстването на Роналд Рейгън през 1981г е част от базисните причини за днешните трафикантски лодки, които прекарват нелегални мигранти през Средиземно море. Не мисля че Банън е гласът на истината, но че Сорос е глашатай на измамата мисля е вече безспорно.
