Нова Зора

„Шлифер, облечен на голо“ е нарекъл новия си поетичен сборник Николай Дялков, издаден в „Български писател“, С., 2018 г. За автора и достойнствата на книгата нейната редакторка Камелия Кондова споделя: „Разбирате се от половин дума и заедно се радвате, че хубавите стихотворения стават още по-хубави. И си имат дом – емоционален, на ръба на поетичния хаос, но в същото време подреден така, че читателят да пристъпи, после да се настани удобно и накрая… да не му се тръгва. На такава къща ми прилича тази стихосбирка. Освен, че е талантливо написана, тя е много честна – великолепна комбинация, която не се среща на път и през път…“

Съзидана е от три взаимно допълващи се части:

„Български блус“, „Жената, която порасна в дъжда“ и „Животът се смалява“, като всяка от тях, по смисъла на дълбоките си послания, може да се разглежда и самостоятелно. Всъщност, нейното начало е изтъкано от гражданска лирика, пречупена през призмата на вещ психолог, какъвто е Николай Дялков. Нещо крайно потребно на българския читател в съвременната му хаотична, неясна и несигурна битност. В нея отделната личност губи индивидуалността и човешкото си достойнство. Става част от сивата, безлика тълпа в борбата си за физическо оцеляване и донякъде – предпазване от нечаканите удари на съдбата. Николай обича своята родина, но както сам споделя в „Есен по български“, „мечтите някой днес краде в страната ми“. Показателни са такива творби, като „Стихотворение за мъглата“, „Клошарско стихотворение“, „Време разделно“, „Разпятие“… „Оттатък, Василе!“, „Носталгия по народ“, „Празно време“ и т.н. Именно времето, в което се лута нашият човешки мравуняк, анализира авторът с тревожен взор. Вратите на Терминал 2 все така лакомо поглъщат бъдещи емигранти, тръгнали да търсят щастие по света. В града цари униние и несигурност, селата са обезлюдени и под затихналите им стрехи отмира последната глъч на трудолюбиви стопани. Къса се пъпната връв между поколенията, съхне родовият корен. Свидетели сме на една друга, „нова“, но нежелана България – на дълбоко социално разслоение, обществено равнодушие и чужбинско идолопоклонство. А ние, обикновените човеци, какво правим? Протестираме ли? Борим ли се да се завърне в сърцата ни патриотизмът и националното самочувствие отново да стъпи на величавия си пиедестал? И какво значи да си син на някогашно гордо племе?

“А вярвах във доброто. Бях поет.

Рисувах в рими пролетите цветни -

за майка ми, за моите деца.

Но без дори за миг да го усетя –

животът ми закичи обеца.

И все така усуква ме, върти ме.

Сгреших ли? Или просто го проспах?

Та днес не зная – българското име

светиня ли е? Или пък е грях?

„Патриотично стихотворение“

В противовес на гражданския негативизъм, който ни обгръща в делничното битие, чистата, искрената, неподправената любов с нищо не може да бъде помрачена. Тя сякаш пее по редовете на „Жената, който порасна в дъжда“. За миг застива в ярки цветни пана и отново литва за благослов към людете, които ще отпият от божествената й целувка. За Николай Дялков е и пречистващ купел от щастие, радостни съмнения, нетърпеливо очакване и тиха хармония, пред които са безсилни материалните тежнения, горчилката от предателството на ближния, лутанията в реалността. Любовта е дар, за който всеки мечтае. Вълшебен магически еликсир на интимното възприятие, една глътка от който прави кръвта в мъжките вени да кипи като младо вино. Жената пък се превръща в пролетен повей с неповторим аромат, гальовна и желана. И той, и тя са две интимно вплетени вейки върху пулса на човешкото съществуване. Извор за продължаване на човечеството с ромона на неизразима с обикновени думи искреност и нежност. Съпроводена със съпричастност, себеотдаване и целуната жертвоготовност един към друг. Пред нея не е страшна зимата, най-тъжна сред човешките сезони и някак не е толкова страшен неизбежният финал, който очаква всички ни. Не могат да й повлияят грубостите на деня, битовизмите, дори понякога и липсата на залък хляб. Ще бъде надмогнато всичко, когато вървим през коловоза на съдбата ръка в ръка и със сърца, тупкащи в един и същ интимен ритъм:

„Една жена душата си съблече.

Обви я на врата ми като шал,

наметна я връз мен като елече

и стопли ме, преди да съм разбрал,

че зъзнел съм по съмнало без нея,

че вечер в мен е стенела нощта…

Живял съм, без дори да проумея,

как топли в мрака женската душа.“

„Една жена“

А животът в третата част на стихосбирката се превръща сякаш в пъстър калейдоскоп и сам превърнал се в символ на преходната вечност. Тук са младостта и старостта, самотата, гостуваща на шарения петъчен пазар, горчилката от нещо мимолетно, размислите за добро и зло. Пак тук авторът се оглежда в очите на своя внук, спомня ни за колегите си и разбира се, за най-близките, които вече ги няма: за майката и за бащата, бавно изтляващи под тежката пръст. Но ние сме тук! Вярно, множат се болките в телата. Отредените ни години коварно усилват своя бяг, но желанието да бъдем и ние сред белия свят е все така силно, мамещо, властно. Как хубаво е сутрин да ни буди птичи хор и колко желани са свежите глътки въздух сред гълчавата на хорския поток… Така и спомените стават някак „днешни“ и без усилие могат да се докоснат. Да върнат прежната си същност – вълнуващи, красиви като осъществен блян и докато нас ни има – безсмъртни, още повече – рамо до рамо с обичания човек:

“Мила, младите нека пресмятат

на годините бавния ход.

Те за нас нямат време и бързат.

Затова своя смях развържи!

Аз живеца си жилав развързвам.

Че ни има, на всички кажи!!!„Има ни““

Още много мисли могат да се споделят за чудесната стихосбирка на Николай Дялков „Шлифер, облечен на голо“, но винаги съм казвал, че едно художествено произведение не би трябвало да се преразказва, а да бъде прочетено. По редовете й читателите от различни възрасти ще открият себе си, своята животопис и въжделения. И ще се заредят може би с оптимизъм, който така болезнено ни липсва, изместен от чужди за нас идеи, безкрайно политиканство и духовност, силом натикана в ъгъла на битието. Така авторът се превръща в довереник, който ни разбира и ни кара да открием взор за позитивното, непреходното, наистина стойностното. Малко са днес творците като него, не се раждат често и книги като разглежданата стихосбирка. Признателни сме и му желаем перото му да е все така честно и мъдро…

Николай Дялков е роден е на 6 март 1963 година в гр. Тополовград, където и живее. Машинен инженер и юрист по образование. Бил е офицер в системата на МВР. Има издадени пет стихосбирки. „Шлифер, облечен на голо” е последната му засега – шеста поетична книга. Носител е на над 30 награди от национални и международни поетични конкурси.

Негови стихове са преведени на руски и сръбски език. Член е на Съюза на българските писатели.

ЧЕРЕШИ ПО ЗИМА

...Тогава тресна посреднощ Балкана,

яви се буря, в тъмно изтрещя

и Боримечката от гроба стана...

Ивайло Балабанов

Нямат чар и усмивка по зима черешите –

онемели, с провиснали, груби ръце.

А след сняг и косите си бели не решат те.

Но пък имат черешово, здраво сърце.

Ще ти стоплят душицата в тясната собица,

даже спретнати вече на маса и стол –

да си каниш край тях да се връткат особите

и да сядат със своя си сляп ореол.

Не това е обаче по зима най-важното.

А когато почувстваш, че още си роб

и душата ти вече не трае продажници –

от черешата става най-здравият топ.

Боримечката още го тътри отгоре и

цепи облака в дъжд и топовно гърми.

Ей такива бунтовни черешови корени

се разсаждат в земите ми сякаш сами.

Нямат чар и усмивка по зима черешите.

Но за тях Боримечката няма и гроб.

И в ръцете му облачни... или в човешките

лягат те. Всъщност ляга последният топ.

ПОСОКА

На семейството ми!

Вървях напред – вода след дъжд по склона.

Вървях през пясък, тръни, и треви.

Завличах буци, камъни, и клони.

Вървях... когато нищо не върви.

Вървях напред, под бащиното рамо –

орленце под крилото на орел.

Вървях и сам. Понякога. Но само

по пътя, който вече бях поел.

Вървях напред с любимото момиче –

делфини във рубинено море,

в което сутрин слънцето съблича

лъчите си. И в него ги пере.

Вървях, когато чаках пред “Родилно”,

когато ги поведох към дома,

когато ги прегръщах мъжки, силно –

жена и син. Под къщната асма.

Вървях напред. Инерцията още

по стави и строшени колене

във дните и във рехавите нощи

проскърцва като тропот на коне.

Така си знам – пътеката една е.

Посоката е винаги напред.

В сина ми някой мене ще познае.

И значи всъщност... всичко е наред!

СМАЛЯВАНЕ

На майка ми!

И в памет на баща ми!

Смали се някак знойната череша.

И ябълката стана страшно малка.

Косите на комина с пръсти реша.

А дворът не е двор, а залъгалка.

И губи смисъл къщата ни вече.

Той, смисълът лежи на мъжко рамо.

Тъй мама каза. Рече и отсече:

- Едно легло ми трябва вече само.

Трептят звезди. Животът се смалява.

И мама пренарежда празна къща.

А вятърът краде сено и плява.

Където мине, сетне се не връща.

Открадна даже татко. Той замина.

Заграчи посред лято грозна врана.

И в къщата, смалена до картина,

голяма, само мама си остана.